Лавърл Спенсър
Семейна благословия (13)

Тринадесета глава

Крис се случи вечерна смяна и на Коледа, и следващата вечер — от три следобед до единайсет вечерта. Тази смяна, особено в коледната нощ, се предполагаше да е изключително натоварена поради непредвидени обаждания за спешни случаи, макар че повечето от тях изобщо не бяха спешни. Обаждаха се самотни хора, без приятели и семейства, които пред перспективата да прекарат големия празник сами предпочитаха да си измислят някаква болест или страдание и да отидат в Бърза помощ. Там намираха с кого да си поговорят — някой, който да им обърне внимание, човешка ръка, която да ги докосне.

Докато караше патрулната кола, Крис се замисли за собствените си родители, които бяха родили две деца и ги бяха захвърлили и двете. „Какво ли правят тази вечер в малкото си ужасно апартаментче? Имат ли елха? Специална вечеря? Подаръци? Каквото и да е? И къде ли е Джанис? Все още ли се мотае из Лос Анжелис с нейния наркоман? Все така дебела, с мазна коса…“ Представи си какво би станало, ако Джанис бе останала тук да завърши гимназия, да си намери подходящ съпруг, да си роди две-три деца. „Какво ли би било тогава тази вечер в дома й?“ Опита се да си представи родителите си като баба и дядо, но нищо не се получи.

Улиците на града бяха толкова тихи в коледната вечер. Коли пред църквите, но нищо повече. Почти всички барове бяха затворени. Дори светещите коледни украси, закачени по електрическите стълбове на главната улица изглеждаха унили.

Крис мина покрай къщата на Лий, но не забеляза никакво движение. И тя сигурно бе на църква с Джой.

През цялото време, докато обикаляше през града, радиото му мълчеше. В западния край на главната улица зави надясно по магистралата и пое към своя апартамент. Влезе в кухнята отвори хладилника и стоя дълго, съзерцавайки шунката. Някъде в „Джаксън Истейтс“ си седяха на масата неговите родители.

Пресягайки се към парчето месо, той осъзна, че не е чак толкова по-различен от многобройните градски самотници.

Външният коридор в „Джаксън Истейтс“ миришеше на изгнили зеленчуци. Стените бяха осеяни с черни петна. Ъглите бяха избелели и олющени. По някои от вратите си личаха следи от ритници. Крис позвъни на номер шест и изчака.

— Здравей — каза, когато най-после вратата се отвори.

— Какво искаш?

— Просто дойдох да ви честитя Коледа, това е всичко.

Отвътре се чу дрезгав вик:

— Кой е, Мейвис? Идвай по-бързо и затваряй тая шибана врата! Тази къща е като кафез за пилета!

— Да, да… — измуча майка му с груб пиянски глас. — Затваряй си плювалника, копеле, такова. — После се обърна към Крис. — Е, влизай тогава, не стой на вратата, че на дъртия ще му замръзне задника.

Когато влезе, Крис чу баща си да кашля. Старецът седеше на един разнебитен стол с една очукана метална табла до себе си. На таблата имаше бутилка евтино уиски, програмата на телевизията, едно пакетче царевични пръчици и празна алуминиева чиния от вечерята. Между „трона“ му и една изкуствена елха, наклонена като кулата в Пиза, димеше цигарата на Мейвис, забравена в пълния пепелник. Тя също беше въоръжена с бутилка и водна чаша. За коледната вечер обаче си беше избрала мента. От нея се бе вмирисала цялата стая и миризмата й се смесваше с тази на цигарен дим и неизпразнени пепелници.

— Какво ще кажеш, старче? — рече Кристъфър, когато влезе в задимената стая и сложи шунката на олющената кухненска маса.

— Нищо няма да кажа. Здравата съм изстинал. Кой дявол те довея тука с тая униформа? Искаш да впечатлиш мама и тати колко важен си станал?

— Хайде, Ед, остави момчето — намеси се Мейвис и след това се задави в кашлица, което беше съвсем естествено при нейните два пакета цигари на ден.

— Донесох ви шунка — каза Крис.

— Шунка… ами… това е много хубаво — отвърна Мейвис. — Ето, ела да се чукнем.

— На смяна съм.

— О, да! Е, какво пък толкова… само едно малко. Коледа е.

— Не пия.

— О, да.

— Той не пие, Мейвис — изсумтя старият. — Нашето непорочно и примерно ченгенце изобщо не близва. Нали така, полицай?

„Защо дойдох пак тук? Защо трябваше да се подлагам на болката, която тези разговори винаги ми причиняват?!“

— Трябва да помислиш за изтрезняване. Когато поискаш, мога да ти помогна.

— Дошъл си да изнесеш коледната си проповед, нали? Ще спра да пия, когато аз искам да спра! И преди съм ти го казвал. Мислиш, че като си донесъл едно парче месо и си го тръснал на масата, можеш да започваш с проповедите! О-о! Я да вземеш да си изнесеш задника оттук!

— Стига, Ед! — обади се пак Мейвис. — Крис, сядай.

— Не мога да остана. Има спешни случаи, макар че е Коледа. Просто си помислих…

„Какво си помислих? Че са се променили? Да се променят като с магическа пръчка, след като продължават да седят в тази дупка и да се наливат ден след ден с долнопробен алкохол? Господи, толкова са гнусни и фалшиви!“

— Джени обаждала ли се е?

— Нито с ред — отвърна Мейвис. — Може да си мислиш, че е изпратила поне картичка на майка си и баща си за Коледа, но не е! Дори и това не е благоволила.

Тя не разбираше, нямаше как и да разбере, че не е достатъчно да заченеш едно дете и да го родиш, за да претендираш за титлата „родител“.

Крис усещаше, че започва да му се повдига, докато гледаше старците.

— Е, ами… хапнете от шунката. Аз трябва да тръгвам.

Мейвис излезе да го изпрати, макар че той предпочиташе да си беше останала в стаята, за да не усеща лошия й дъх, за да не се допира до него с мазните си дрехи. Слава богу, тя не го докосна и не реши, че трябва да го целуне по бузата, както й хрумваше понякога.

Когато вратата се затвори след него, Крис си пое дълбоко въздух в чистата, невинна, обсипана със звезди нощ, в която някъде хората се молеха в църква и си разменяха подаръци, и пееха коледни песни край камината.

И си помисли: „Лий, моля те, дано си се прибрала, когато ми свърши смяната в единайсет!“.

 

 

В семейство Хилиър беше традиция, Орин и Пег да прекарват коледната вечер в дома на Лий, а на следващия ден да ходят на гости в Силвия. Джанис, разбира се, също се беше върнала от колежа, а за изненада на Лий малката Санди Паркър също се отби след обяд за около час. Колкото и приятелски да беше настроена Лий към момичето, хвана се, че я наблюдава най-внимателно — кокетна брюнетка с черни като маслини очи, от която собственият й син наскоро бе получил белези по врата, а може би и нещо повече. Приятелите на Грег също се отбиха — Нолан, Санди, Джейн, Ким. Коледната служба започна в шест и след това Лий предложи на всички задушени стриди и кейк с боровинки, залят с горещ сироп — традиционния сладкиш за коледната вечер. Отвориха подаръците си от Орин и Пег, но оставиха останалите за сутринта. Гледаха по телевизията изпълнението на Павароти в някакъв величествен готически храм с хор от сто и двадесет души. Толкова им липсваше Грег, че всеки излизаше навън от време на време да си поплаче насаме. Към десет часа Орин и Пег заявиха, че ще си тръгват.

— О — каза Лий, — не можете ли да останете още малко? Смяната на Кристъфър свършва в единайсет и след това ще дойде.

— Съжалявам, скъпа, но не можем. Утре ще ставаме рано да отидем у Силвия и да отворим подаръците у тях.

— Не знаех, че Крис ще идва тази вечер — обади се Джанис. — Мислех, че ще дойде сутринта.

— Горкото момче, трябва да работи от три до единайсет на коледната вечер, затова му казах, че ще му оставя от задушените стриди и кейка и че може да се отбие да хапне след работа.

— Пожелай му щастлива Коледа и от нас — рече Пег. — Утре може да се отбием, а ако искате, елате у Силвия по-късно следобед.

— Е, нали знаете как е. Всеки предпочита да си е вкъщи по Коледа.

Когато Орин и Пег си заминаха, Лий оповести:

— Време е за подаръците.

Никога не бяха нарушавали традицията. Всеки отиде в стаята си за пакетите, които бе приготвил през последните седмици.

— Мисля, че никой няма нищо против тази година да включим и Крис — каза Лий.

— Естествено — отвърна Джой. — Крис е страхотен.

— Нима не сме го приели вече много отдавна — вметна Лойд.

— Взела съм нещо специално за Крис — рече Джанис и погледна към майка си.

— Какво? — попита я Джой.

Тя показа един пакет от кесията си и отново го скри.

— Я да видя!

— Махай се, сополанко!

Двамата започнаха да се боричкат на пода в хола и Лойд се усмихна широко, докато ги наблюдаваше.

В единайсет и петнайсет, когато пристигна Кристъфър, всички бяха в добро настроение. Светлините по елхата бяха запалени, по телевизията предаваха коледен концерт, а подаръците бяха закачени на облегалката на един стол в трапезарията до елхата, който се използваше за имитация на комин, откакто бе купен.

Когато влезе — все още в униформа — Кристъфър носеше цял куп подаръци. Семейството го обгради, възклицавайки около пакетите, поемайки якето му и фуражката, честитейки му Коледа. След това Джанис го хвана за ръката и го въведе в хола.

— Ела да видиш какво те чака тук.

Когато видя пакета, надписан с неговото име, нещо сякаш избликна дълбоко в сърцето му. Взираше се, опитвайки се да сдържи сълзите, които пареха в очите му, и се чудеше на късмета си да попадне точно в това семейство и да се приобщи така към него. Посегна като омагьосан към него.

— Не, не още! — скара му се весело Джанис и го перна лекичко по ръката. — Трябва да изчакаш до сутринта, като всички останали.

— Няма да е чак толкова трудно, нали? — отвърна Крис.

Джанис вече държеше ръката, която бе ударила преди малко, и пръстите й се разхождаха собственически по дланта му. — Ела насам… има още нещо.

И наистина, под елхата имаше подаръци с неговото име. Няколко!

— Говорихме с дядо и с Джой и всички решихме, че трябва да останеш тук през нощта, за да можеш да си отвориш подаръците заедно с останалите на сутринта. Мамо, нали може Крис да остане през нощта?

— Ей, чакай малко, Джанис… — започна да възразява Кристъфър.

— Мамо, нали може? — повтори Джанис.

— Разбира се, че може.

— Дядо спи в стаята на Грег, а ти можеш да спиш на дивана.

— Джанис, наистина… Още съм с униформата и…

Решението обаче вече бе взето и не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Само след минути Кристъфър си беше махнал вратовръзката, колана и защитната жилетка и седеше на пода в хола с купичка задушени стриди пред себе си, докато останалите се разполагаха наоколо с второто си парче кейк. Не им каза, че е носил шунката на родителите си.

Разказа го по-късно на Лий, когато всеки се бе прибрал в стаята си и тя му донесе една нова четка за зъби, одеяла и възглавница.

— Лий, би ли останала за минутка?

— Да…

Обхвана лицето й с длани, опитвайки се да прочете мислите й.

— Обичам те, Лий.

Не беше го очаквала, не толкова скоро, не така директно. Само се бе надявала, че когато заживеят интимно, някой ден ще й го каже. Това спонтанно откровение, събудено не от някакво сексуално желание, а от коледния дух, я развълнува така, както не биха я развълнували никакви страстно произнесени клетви. Всичко в нея се стремеше към една още по-пълна връзка. Не можеше повече да сдържа думите, които напираха в нея:

— Аз също те обичам, Кристъфър.

Той не я целуна, а просто въздъхна и привлече главата й на гърдите си.

— Искам да ти разкажа нещо. Имам нужда да ти го кажа.

— Разбира се.

Крис изчака няколко секунди, като че ли набираше смелост, преди да започне.

— Тази вечер ходих да видя родителите си. Беше ужасно. Двамата представляваха просто една двойка болни стари пияници, които наистина не даваха пет пари нито за мен, нито за себе си. Просто си седяха там и си продължаваха да си пропиват живота. Толкова е безсмислено…

Той се загледа в светлините на елхата. Сълзите в очите му ги отразяваха като малки звездички.

Лий се взря в лицето му.

— Кристъфър, изслушай ме. Ти сам каза, че родителите трябва да спечелят любовта на децата си, а те не са направили нищо, за да спечелят твоята. А сега спри да се чувстваш виновен, че не можеш да ги обичаш.

Крис я целуна по челото.

— Толкова си добра с мен, Лий.

— Ти също си много добър с мен.

— Наистина ли каза, че ме обичаш?

— Да, обичам те. И двамата го казахме, и то не докато се търкаляме, обзети от страст по пода. Така е още по-истинско, нали?

— Благодаря за подаръците.

— Още не знаеш какво си получил.

Цяла вечер Крис се бе борил с мъчителните си чувства и най-сетне те победиха. Прегърна я силно и зарови лице в косата й, за да спре смъденето в очите си.

Тази жена отнемаше болката му.

— Благодаря ти за всичко… — каза й задъхано. — Не знам с какво толкова съм те заслужил.

Тя остана в прегръдката му, слушайки ударите на сърцето му.

— Сега олекна ли ти?

Крис кимна и изтри очи с опакото на ръката си. Лий го целуна по устните с необикновена нежност и прошепна:

— До утре. И никакво ровене в подаръците, докато не станат всички.

Как Кристъфър и Лий успяха да прикрият чувствата си през целия следващ ден беше просто необяснимо.