Лавърл Спенсър
Семейна благословия (12)

Дванадесета глава

Следващата събота Лий затвори магазина в девет вечерта след изключително напрегнат ден. Поръчките за свежи цветя и букети бяха станали толкова много, че двете със Силвия бяха решили да наемат още една дизайнерка, която да остане, когато Нанси излезе в отпуска по майчинство след празниците. Новата дизайнерка се казваше Леа. Беше азиатка и внасяше в „Абсълутли Флорал“ нов екзотичен привкус както в интериора, така и в аранжирането на цветята.

Лий се прибра вкъщи направо капнала. Боляха я краката и ръцете. Беше се порязала на шведския нож и пръстът също я болеше. Захвърли якето си на един от кухненските столове и се отпусна в другия да прегледа пощата. Прозя се, погледна разсеяно към бележката на Джой, оставена до открехнатата тенджера: „Мамо, с няколко приятели отиваме на боулинг, след това до Карен Хансън. Връщам се в 10:30“. Разтвори едно пакетче доматена супа, затопли я и я изяде. После отиде в банята, напълни ваната, съблече се и се потопи в благодатно топлата вода. Неусетно задряма. Стреснато се събуди, когато водата започна да изстива. Изпъшка, излезе от ваната, избърса се и си облече мека пижама. Запали нощната лампа в хола, пусна телевизора и се излегна на дивана, за да чака Джой. След известно време отново се стресна и се събуди, дезориентирана до такава степен от дълбокото заспиване, че не можеше да каже нито деня, нито часа. Погледна си часовника — беше дванайсет без десет! Отметна одеялото и се изправи седнала, усещайки пулса си в ушите от рязкото ставане и от страха за Джой. Никога не беше закъснявал толкова. „Щом е закъснял, значи му се е случило нещо лошо. О, Господи! Не и него!“ Мисълта така проряза съзнанието й, че й се зави свят. Коленете й омекнаха от паника, когато скочи и хукна към стаята му. Леглото беше омачкано, но си личеше, че е оправяно сутринта.

— Джой! — изкрещя като обезумяла и хукна към кухнята. — Джой, тук ли си?!

Лампата на печката светеше все така, както я беше оставила. Нямаше никакви празни чинии в мивката, никакво доказателство за скорошно присъствие.

— О, Господи!… О, Господи… — повтаряше отчаяно, като си поглеждаше часовника. — Къде ли може да бъде?

Вече минаваше полунощ, когато набра номера на полицейското управление в Анока. Обади се някаква жена и Лий се опита да потисне паниката в гласа си.

— Аз съм Лий Рестън. Майката на Грег Рестън, тоест… бях майка на Грег Рестън. Знам, че звучи глупаво, но четиринайсетгодишният ми син го няма. Искам да кажа, не се прибра вкъщи, а винаги си е идвал навреме. Просто си мисля дали случайно… не се е получило… някакво съобщение за нещо… или нещо за него… да сте чували нещо…

— Здравейте, мисис Рестън. Аз съм Тони Мансети. Не, съжалявам. Абсолютно нищо. Но веднага ще се обадя по радиото и ще уведомя дежурните полицаи.

— Не! — почти извика Лий, обхваната от смътното суеверие, че докато този разговор е неофициален, всичко с Джой ще е наред. След това продължи по-спокойно: — Не. Сигурно причината е съвсем обикновена и може да се прибере всеки момент. Излезе с компания и навярно всичко е наред.

— Казва се Джой и е на четиринайсет?

— Да.

— Можете ли да ми дадете някакво описание?

— О, вижте… не, не… Не искам… Той ще се… Просто забравете за това.

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм… Благодаря ви, Тони. Сигурна съм, че ще се появи всеки момент.

Щом затвори телефона, Тони Мансети отиде в дежурната стая, но нямаше никой от дежурните полицаи. Преди Коледа беше най-натовареното време от годината, а в събота вечер беше най-зле. Самоубийства, кражби, грабежи и много пиянски истории. Обади се по радиостанцията на Острински, който обикаляше с патрулна кола.

— Пийт, аз съм. Тони. Току-що позвъни майката на Грег Рестън. Беше малко паникьосана и каза, че четиринайсетгодишният й син още не се е прибрал вкъщи от събиране с приятели, но не иска да докладвам официално за издирване. Все пак ще си отваряш очите, нали?

— Лалик няма ли го наблизо?

— Не, приключи в единайсет и веднага си тръгна.

— Направи ми една услуга, а? Обади му се вкъщи и го уведоми за ситуацията. Той е близък с това семейство и мисля, че ще прояви интерес. Сигурно още не си е легнал.

— Прието, Пийт. Ще му се обадя.

Крис си беше легнал, но когато телефонът иззвъня, не спеше. Обърна се и грабна слушалката в тъмното.

— Да?

— Крис, обажда се Тони от управлението. Току-що се обажда майката на Грег Рестън и каза, че четиринайсетгодишният й син Джой не се е прибирал. Ще предам на дежурните патрули, но Острински смята, че трябва да кажа и на теб.

Крис скочи от леглото и посегна за дрехите си.

— Какви са подробностите?

— Единственото, което каза, беше, че е излязъл с приятели и че не се е прибрал, макар че е обещал да се прибере навреме. Не ми даде някакво описание. Беше изпаднала в паника.

— Висок е около един и петдесет и пет, къса кестенява коса, леко къдрава, не носи очила, вероятно е с червено яке с бели ръкави — без надписи. Прилича доста на Грег. Домашният адрес е 1225 „Бентън Стрийт“. Обади се по радиото, нали Тони? И благодаря, че ми позвъни. Аз ще й се обадя веднага. Сигурно ще полудее от притеснение.

— Искаш ли и аз да изпратя дежурна кола?

— Не още. Ако има нужда, ще ти се обадя.

— Прието. Успех, Лалик.

Кристъфър не беше вярващ, но сега в съзнанието му започна да се реди молитва, отправена към Лий Рестън: „Дръж се, Лий! Идвам. Идвам. Нищо му няма на Джой. Няма да е мъртъв като другите двама, но знам какво ти е сега, така че дръж се, милата ми, докато дойда и ти помогна!“. Докато караше към дома й, нарушавайки всякакви правила за движение, усети как сърцето му думка от страх за нея и за онова, което бе сигурен, че си мисли сега.

В дванайсет и петнайсет Лий видя фаровете на колата да осветяват алеята, отвори вратата и излезе боса на студения цимент, както си беше по пижама. Появата на Кристъфър беше най-скъпият подарък, който бе получавала през живота си. Присъствието му — стабилното му, уверено, професионално присъствие — отне малко от тежестта в гърдите й. Той знаеше, винаги знаеше кога се нуждае от него.

— Не се ли е обаждал още? — попита я, преди да стигне до нея.

— Не. О, Кристъфър, толкова ме е страх!

Крис я прегърна през рамото.

— Влизай вътре. Божичко, дори не си си обула обувки.

Сълзите, които бе сдържала, докато бе сама, сега започнаха да парят в очите й.

— Никога не го е правил преди! Винаги е имал вечерен час и винаги го е спазвал без възражения.

Когато влязоха, Лий се отпусна в ръцете му.

— Толкова се радвам, че си тук! Как разбра?

— Обадиха ми се от управлението. Кажи ми къде отиде, в колко часа, с кого беше.

— Каза, че отива да играят боулинг с няколко деца. Излезе от магазина около пет часа — беше ми помагал целия следобед, защото имахме много работа. След боулинга щели да ходят в къщата на Карен Хансън. Тя е едно от момичетата, около което се навърта. Ето, оставил е бележка.

— Познаваш ли семейство Хансън?

— Да. Вече им се обаждах и майката на Карън каза, че децата си тръгнали към десет и петнайсет.

— Пеша?

— Да.

— Погледна ли в стаята му?

— Да. Нищо.

Крис тръгна към стаята на Джой и тя го последва.

— С тези дрехи ли беше облечен преди това?

— Да.

— Забелязваш ли да липсва нещо?

— Не. Само якето, с което обикновено излиза.

Кристъфър загаси лампата и се върнаха в кухнята.

— Мисля, че няма за какво да се притесняваш. Тези неща се случват непрекъснато — постоянно се обаждат за изчезнали деца и малко по-късно те се прибират.

Той я прегърна и разтърка гърба й.

— Но би трябвало да се обади. Знае колко се безпокоя.

— Откъде може да знае, след като никога преди не му се е случвало?

— Защото ме познава, това е достатъчно. Не би…

Входната врата се отвори и влезе Джой. Бузите му поруменели от вървенето пеша в зимната нощ.

Облекчението и гневът се смесиха в гърдите на Лий. Тя се запъти с широка крачка към него и попита с колкото се може по-спокоен глас:

— Къде беше?

Джой разтвори ципа на якето си.

— С тайфата.

— Знаеш ли кое време е?

Той вдигна небрежно рамене, за да покаже, че няма представа от часа.

— Вече е дванайсет и половина след полунощ!

— За пръв път закъснявам. Не виждам какво толкова е станало.

Лий едва се въздържа да не му удари една плесница.

— Станало е това, че си изкарах ума от притеснение, ето какво е станало! Докато ти си се размотавал с тайфата, аз се чудех дали си жив или мъртъв! Къде беше от десет и петнайсет досега?

— В Санди — отвърна тихо Джой.

— В Санди — повтори пренебрежително Лий.

В този момент забеляза червените петна по врата му и всичко й стана ясно. Възцари се неловка тишина.

— В такъв случай, всичко е наред, нали, Джой? — обади се Кристъфър.

Джой сви рамене, погледна глупаво и смънка нещо неразбрано.

— Най-добре е да се обадя в управлението — рече Крис и тръгна към телефона в кухнята.

Когато той затвори вратата след себе си, на лицето на Джой се изписа едновременно недоверие и яд.

— Обаждали сте се на полицията да ме търсят?!

— Ти, млади момко, изглежда нямаш никаква представа какви неща се случват с децата на твоята възраст, когато обикалят по улиците късно нощем!

— Но… мамо… полицията…

Лий беше готова отново да се нахвърли върху него, но в този момент Кристъфър се върна.

— Е, сега, след като си е вкъщи и е добре, аз ще тръгвам. — Той потупа Джой по рамото. — Права е, да знаеш. Уплаши я до смърт.

Джой отвори уста и се загледа в пода, но не каза нищо.

— Благодаря ти, Кристъфър, толкова ти благодаря. — Лий изпита силно желание да го прегърне, но тъй като Джой ги наблюдаваше, позволи си само да хване ръкава на якето му. — Не мога ти обясни какво означаваше за мен да те видя да идваш насам по алеята тази нощ!

— Винаги съм на разположение — отвърна Крис. — Довиждане. Лека нощ, Джой.

— Лека нощ — смънка момчето.

В отсъствието на Кристъфър тишината във входното антре сякаш кънтеше.

— Джой, ела в хола.

Лий седна в единия край на дивана и зачака. Джой кацна на ръба на един стол и започна да разглежда фигурите на килима.

— Добре, да поговорим за това — поде тя.

— За кое?

— За това какво си правил в дома на Санди.

— Нищо. Просто гледахме телевизия…

— И както си гледахте телевизия, по врата ти излязоха червени петна?

Джой се изчерви се и посегна към яката на ризата си.

— Родителите на Санди бяха ли си вкъщи?

Минаха няколко секунди, докато поклати виновно глава, все така загледан в пода.

— Къде бяха?

— На някакво коледно парти…

Отново тишина — дълга тягостна тишина, в която разтрепераният стомах на Лий най-после започна да се успокоява и гневът й започна да се уталожва. Тя се наведе напред и се пресегна, за да хване ръцете на Джой. Когато заговори, гласът й беше натежал от молба:

— Никога повече не ми причинявай това.

Той мигаше упорито, а сълзите бяха готови всеки миг да потекат от очите му.

— Няма…

— Знам, че си мислиш, че съм смешна, но след смъртта на Грег се чувствам по-беззащитна и ще трябва да се съобразяваш с мен. Никога не съм го казвала преди, но е много трудно да си майка, да изгубиш някое от децата си и да не се тревожиш всеки път, когато другите не са пред очите ти. Опитвала съм се да премахна страховете си, като мисля рационално, но тази нощ беше ужасно. Направо ужасно.

Джой продължаваше да примигва към килима.

— И само не си мисли, че не ми я ясно какво сте правили тази нощ. Била съм на четиринайсет и знам колко е трудно да си тръгнеш при положение, че ти е приятно с някого. Но Джой… вие със Санди сте само на четиринайсет… Още сте почти деца…

— Мамо, ние не сме правили нищо, честна дума!

— Така ли?

Той посрещна открито погледа й.

— Просто се целувахме, това е всичко.

— Прави или легнали?

Джой започна да върти очи с неприязън.

— Господи, мамо, хайде стига!

— От десет и половина до дванайсет и половина?

Той се загледа в отсрещния ъгъл на килима и отказа да отговаря.

— Слушай, няма родител на света, който да не е провеждал такъв разговор с всяко от децата си, и няма родител на света, който да не е имал подобен разговор с някой от своите родители. Знаеш, че не съм от тези, които забравят. Познавам признаците. Та ти растеш с всеки изминал ден и разбирам, че с този растеж идва любопитството, първата любов, експериментът… права ли съм?

Джой се изправи на крака.

— Мамо, може ли да си лягам?

— Не, не може — отвърна спокойно Лий. — Щом си достатъчно голям да легнеш с едно момиче и да се връщаш с белези по врата, значи си пораснал достатъчно, за да проведем един такъв разговор!

Той седна отново на стола и подпря пак лакти на коленете си. Лий си пое дъх и премина в по-дълбоки води.

— Ти вече много отдавна знаеш за секса. Обяснявах ти го сама. Но, Джой, това е опасно. Може да си мислиш, че само си играете, и в следващия момент да се окаже, че ще ставаш баща!

Най-после той я погледна право в очите.

— Мамо, не сме го правили! Защо не ми вярваш?

— Вярвам ти, но все пак ме изслушай! Не съм казала, че нямаш право да имаш приятелка, но избягвай да оставаш насаме с нея. Бих могла да ти ти изнеса проповед за кондомите, но за тях ви говорят достатъчно в училище и по телевизията, и по вестниците, и изобщо навсякъде, накъдето се обърне човек в днешно време. Точно сега, мисля, че ти е най-необходимо да бъдеш едно четиринайсетгодишно момче, което целува момичетата пред прага на дома им. Окей?

Джой кимна не особено въодушевено. Лий се пресегна и му повдигна брадичката.

— И отсега нататък, ако закъсняваш, непременно ще ми се обаждаш!

— Ще се обаждам.

— Добре. Тогава мисля, че и за двама ни е време да си лягаме.

Кристъфър се обади на другия ден веднага след църква.

— Как са нещата с Джой?

— Имахме малък разговор и всичко е наред.

— Забелязах, че назряваше разговор, и затова реших, че е най-добре да си тръгвам.

— Кристъфър, не мога да ти се отблагодаря, че дойде. Бях забравила колко е трудно да се оправяш с подрастващ тийнейджър без мъж до себе си. Когато те видях да идваш по алеята, усетих…

Трудно й беше да го изрази с думи. Дори сега в гърдите й отново се надигна същото облекчение и благодарност, каквито бе изпитала миналата нощ, когато го бе видяла да идва.

— Какво?

— Облекчение. Огромно облекчение, че поне веднъж мога да прехвърля тревогите си на някой друг. Ти толкова ясно усещаш кога имам нужда от теб и се появяваш като с магическа пръчка. Винаги всичко са оправя, когато… когато се обърна към теб. Май прекалено много разчитам на теб, но само като знам, че те има… това означава толкова много за мен, Кристъфър.

— Хубаво ми е, когато ти помагам.

Замълчаха, докато чувствата им прескочиха границите на обикновеното приятелство в този примамлив свят на почти любовници.

— Мислих много за теб от вторник насам. Мога ли да те видя днес? Мислех си, ако нямаш някакви други планове, да ви взема с Джой да се поразходим някъде.

Гласът й прозвуча безкрайно разочаровано.

— Съжалявам, Кристъфър, но Лойд е тук. Тъкмо щях да приготвям някакво пиле за обяд.

— Ще вземем и него. Отдавна не съм го виждал.

— Добре. Ще го попитам.

Тя се обърна към хола.

— Лойд? Джой? Проявява ли някой от вас интерес към една късна неделна закуска с Кристъфър?

Джой се появи на прага с официалните си дрехи от църква. Споменаването на храна го бе накарало да дотича веднага.

— Да, разбира се… къде?

— Ще дойда с удоволствие — извика и Лойд.

— И двамата са съгласни — каза Лий в слушалката. — За мен да не говорим. Ще сложа пилето в хладилника и ще го наготвя за утре вечер.

— Какво ще кажеш да се отбием в „Единбург“?

— Никога не съм ходила там, но съм чувала, че е приказно.

— Ще ви взема, след трийсет минути.

 

 

В кънтри клуба „Единбург“ тримата седнаха до един прозорец с изглед към покритото със сняг игрище за голф. Похапнаха, поговориха си, разказваха си вицове и се посмяха.

— Е — каза Лойд, — мисля, че е време да се поразходя след тази чудесна закуска.

— Аз също, дядо — обади се Джой. — Но първо ми се иска да опитам един пудинг с карамелов сироп.

Останали сами, Кристъфър и Лий ги наблюдаваха как излизат.

— Харесва ми Лойд — каза Кристъфър.

— На мен също.

— Съпругът ти като него ли беше?

— Може да се каже. В някои отношения. Но Бил не беше така търпелив като Лойд.

— Изненадан съм да чуя това за Бил.

— Защо?

— Защото веднъж ми каза, че си имала съвършен брак.

— Съвършеният брак не означава, че партньорите са съвършени. Обикновено означава, че и двамата са приели недостатъците си.

Джой се върна на масата с препълнена купичка от специалния десерт на заведението, разрови го и се наведе над него.

— Ей, Кристъфър, знаеш ли какво?

— Какво?

— Другият месец имам рожден ден и ставам на петнайсет. Това означава, че мога да си изкарам шофьорска книжка.

— Тогава майка ти ще трябва много да внимава.

Лойд също се върна и разговорът преминаваше от тема на тема. Кристъфър си погледна часовника.

— Много ми е неприятно, че трябва да ставам, но минава един и трийсет и след един час трябва да застъпя на смяна в управлението.

— Има ли време само за още едно парче десерт? Не можах да опитам от онази шоколадова торта с лешниците.

— Върви си вземи една, бързо… и си я увий в салфетка.

Крис ги закара до вкъщи. Благодариха му, преди да си замине. Лойд също си тръгна — бил уморен, а и неделната му кръстословица го чакала.

През останалата част от следобеда Лий огъна коледните подаръци, направи малко пуканки, слуша коледна музика и се наслаждава на сивия здрач, който падаше навън заедно с леките бели снежинки. В това сумрачно време между деня и вечерта някой почука на вратата — беше Кристъфър.

— Здравей… Толкова скоро?

Той й подаде нещо загънато в салфетка с мазни петна по нея.

— Джой си е забравил шоколадовата торта в колата.

— О, благодаря.

Лий я пое и тръгна към кухнята. Крис я последва, спря до масата и я огледа.

— Увиваш подаръци, а?

— Да. Но вече тъкмо мислех да изхвърлям онези боклуци. Заболя ме гърбът да стоя наведена толкова време. Искаш ли чашка кафе или нещо друго за пиене?

— Не. А какво е онова там?

— Пуканки. Заповядай.

— Мммм… Ти ли си ги правила?

— Ами да. Семейна традиция.

— Мммм… Къде е Джой?

— Доспива си от онази нощ. В последно време не се мярка никакъв.

Крис остави пакетчето с пуканките на шкафа.

— Ела тук… Нямах възможност да го направя тази сутрин и щях да полудея.

Прегърна я и я целуна. Лий не му оказа никаква съпротива и обви ръце около врата му. Целувката им започна приятелски, сякаш щеше да бъде съвсем кратка, но и двамата се залюляха в унисон и всичко стана толкова хубаво, че скоро главите им се замаяха. Крис мушна длани под блузата й и ги прокара по голия й гръб. Продължиха да се целуват и да се полюляват. Взаимното удоволствие от целувката продължаваше да нараства, докато усетиха, че само това повече нямаше да може да ги задоволи. Най-после Крис освободи устата й, но ръцете му си останаха там, където си бяха.

— Толкова е вълнуващо да те прегръщам с тази предпазна жилетка — подразни го Лий. — Сякаш прегръщам тухлена стена.

— Трябва да я нося по време на дежурство, но ако искаш да ме прегръщаш без нея, само кажи времето и мястото и ще бъда там.

— Вторник вечер в седем часа. Джой обикновено излиза на кино, защото тогава му давам пари.

— Не мога. На работа съм.

— Сряда вечер, в седем часа. Джой не ходи на кино, но какво пък, по дяволите… нека го шокираме.

— Не мога. На работа съм.

Тя увисна на врата му с прелъстителна усмивка.

— Голям сваляч си! Каниш една жена на среща, а след това си измисляш куп претексти, за да не отидеш.

— Какво ще кажеш за вторник следобед в моя апартамент? Ще сготвя нещо.

— Сериозно?

— Абсолютно. Нещо леко, от което няма да ти стане тежко.

Крис се ухили предизвикателно, като продължаваше да гали топлия й, гладък гръб, докато брадичката й се опря на гърдите му.

— Това е среща — каза тя и се измъкна от ръцете му.

 

 

Поканата му непрекъснато се въртеше в съзнанието й. „Така ли трябва да стане? Един лек обяд? Дали и той го очаква по същия начин, по който и аз? Дали се бои от усложненията? От несигурността, която ще възникне, след като заживеем толкова интимно…“

Във вторник сутринта, непосредствено преди да изгаси лампата на банята и да тръгне за работа, Лий загледа отражението си в огледалото с широко отворени от учудване очи. „Мили боже, започвам една романтична връзка посред бял ден!“ Нямаше друго разумно обяснение за приготовленията й. Защо иначе щеше да си бръсне краката, да си слага от специалния парфюм, да си оправя толкова грижливо ноктите, да се бръсне под мишниците, да си облича най-хубавото бельо и да проверява дали няма някоя бримка по чорапогащника й, дори и под ходилата. „Нима е възможно да възнамерявам да се събличам? Не, нямам такова намерение! Просто искам да бъда изрядна…“

Предобедът се влачеше безкрайно мудно. Не й вървеше и работата. Преди да си тръгне от магазина на обяд, Лий влезе в банята, освежи червилото по устните си и си оправи косата с четката.

— Силвия — викна тя на излизане, — ще се забавя повече от обикновеното. Някакви проблеми?

— Не. Ще бъда тук. Ще се видим, като се върнеш.

 

 

Докато паркираше пред блока на Кристъфър, докато влизаше в сградата и звънеше на вратата, имаше чувството, че върши нещо много мръсно. Опита се да се самоуспокои. „Отивам на обяд с един мъж. Какво пък толкова?“ Въпреки това по корема й пролазваха мравки и непрекъснато си оправяше косата, докато Кристъфър отвори вратата.

— Здравей.

— Здравей…

Бузите й бяха порозовели.

— Наистина дойде. Не бях сигурен дали ще го направиш.

— Защо не?

— Не знам. Просто не бях сигурен.

Той отстъпи две крачки и тя влезе.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад. Какво си приготвил?

— Сандвичи с яйца и доматена супа.

— Обичам доматена супа. И сандвичи с яйца.

— Ами… всичко е готово. — Крис кимна към кухненската маса. — Тъкмо щях да сипвам супата. Сядай.

— Кристъфър, това е чудесно.

— Нищо особено. Както ти бях обещал.

— Червени репички?

— Научих се да ги приготвям по различни начини, когато работех в „Червения бухал“.

— И украсата в средата на масата.

— Главно заради теб. Ако си спомням правилно, ти беше тази, която казваше, че е невъзможно човек да е самотен, когато в стаята гори свещ. Затова я купих.

— Мисля, че чиниите са ми познати.

— Сигурен съм.

— Купих ги, когато се оженихме с Бил.

— Вършат работа.

— Да, наистина. Карат ме да се чувствам като у дома.

И двамата се усмихнаха, отхапвайки от сандвичите.

— Какво има по пръстите ти?

Лий изпусна сандвича и скри ръката си под салфетката в скута си.

— Боядисани са. Тази сутрин работих с изтравниче. Пуска един ужасен сок, който прилича на мастило.

Крис се пресегна, намери дланта й и я сложи отгоре на масата.

— Няма нужда да криеш ръцете си от мен, окей? Аз ги харесвам. Това са честни ръце.

Нахраниха се и Лий понечи да прибере чиниите, но той не й позволи.

— Остави ги. Това е моя работа.

Лий отиде в хола и забеляза, че под елхата му има само един подарък.

Крис застана зад гърба й.

— Това е за теб.

— За мен?

— Да. Отвори го.

— Но още не е дошла Коледа и аз не съм ти взела нищо.

— Ти си тук. Това е най-големият ми подарък. Отвори го.

Кутията беше увита в сребристосиньо фолио. Лий я разопакова нетърпеливо като дете. В нея откри един обикновен бял плик за писмо. Отвътре извади два билета и една цветна брошура от Лонгууд Гардънс в Кенет Скуеър, Пенсилвания. Почти не обърна внимание на билетите, но разтвори брошурата и погледът й жадно се плъзна по снимките на нависнали глицении, статуи, стъклени къщички и пищно нацъфтели цветя от най-различни видове. В следващия момент забеляза, че билетите са до Филаделфия.

— Пътуване?! — възкликна развълнувано. — Подаряваш ми пътешествие?

— За двама. Следващото лято през юли, когато всичко е нацъфтяло. Можеш да вземеш, когото искаш. Мислех си, че може да поискаш да вземеш Силвия или може би дори Лойд.

— О, Кристъфър… — Лий погледна отново към омагьосващите цветове на брошурата и прочете на глас: — „Лонгууд Гардънс… безметежно кътче с виещи се пътеки, храмове и параклиси, взривове от ярки цветове…“

— Ходих в една туристическа агенция и ми предложиха това. Казаха, че е едно от най-добрите, а си мисля, че никога преди не си си го позволявала. Смятам, че вече е време.

— О, Кристъфър…

В очите й имаше сълзи. Тя обви врата му с две ръце.

— Цял живот съм мечтала за нещо такова!

Крис също я прегърна и се усмихна.

— Обзалагам се, че там ще срещнеш много хора със сини пръсти и никой от тях няма да се извинява.

Лий го целуна и се настани в скута му. Сърцето й думкаше от вълнение.

— Никой досега не ми е подарявал нещо, което толкова да съм желала. Никой не ме е разбирал така, както теб, Кристъфър Лалик. Как така ме разгадаваш толкова добре?

— Не знам.

— Понякога ми се струва, че четеш мислите ми. Това струва цяло състояние и сигурно си се надявал, че ще откажа, но няма да го направя. Ужасно ми се иска да отида. Лонгууд Гардънс! Боже мой, Кристъфър, прекалено е хубаво, за да е истина!

Тя го целуна отново. Двамата бяха толкова щастливи, че мигът можеше да бъде отпразнуван само по един начин — с полуотворени устни, които горяха от нетърпение, с търсещи длани, с опияняващата радост, че са заедно, че са живи и си принадлежат взаимно.

Крис се отпусна по гръб, притегляйки я към себе си, и в следващия момент Лий се озова притисната до гърдите му и го целуваше, целуваше, целуваше — неспособна да се насити на удоволствието след толкова години, прекарани без мъж. О, тази топла, влажна хралупа на устата му — колко приятно беше да я усеща отново и отново! И стегнатото, гъвкаво силно мъжко тяло, което също я връщаше към отдавна забравените сладостни усещания. Целувката им започна да се променя и брошурата в ръката й стана излишна. Остави я на килима и я побутна настрани, освобождавайки ръката си, за да може да я зарови в косата му. Левият й крак лежеше между бедрата му и нямаше съмнение за онова, което усещаше там. Повдигна коляно и леко го натисна — беше твърда невероятно възбудена плът на мъж, чието желание да я обладае нахлуваше като радостен пролетен поток. Крис също вдигна коляно между краката й и леко ги разтвори. После разтвори длан върху красиво заобленото й дупе.

Имаше моменти след смъртта на Бил, когато Лий се бе питала дали някога пак ще го прави — моменти, в които бе лежала сама в мрака и бе копняла за някого, който да я докосва по този начин, да я накара да усети, че отново е жива, че отново е жена.

— О, Кристъфър — прошепна тя до устните му, — толкова е хубаво. Всичко, което правя с теб. Всичко по теб. Коса, мускули… Вече бях забравила какво е…

Потърка лицето си в неговото, наслаждавайки се от допира на гладко избръснатата му буза, целувайки го, където си поиска. Ръцете му се плъзнаха под блузата й и обхванаха гърдите й. Тя потръпна, изви се и изстена съвсем тихо със затворени очи, докато Крис бавно събуждаше всички сексуални усещания, забравени през годините.

— Беше толкова отдавна… Понякога се питах дали не съм изсъхнала и изгубила всякаква способност да го правя повече. А сега ето, че ти си тук и всичко в мен възкръсва след толкова много години. Отново ме накара да се чувствам жена. И… о-о… толкова е хубаво…

— Искаш ли го? — попита Крис с дрезгав глас. — Искаш ли да се любим?

— Не мога. Искам, но не мога. Нямам в себе си нищо и е…

— Аз имам.

— Ти си го планирал?

— И двамата го бяхме планирали.

— Може би… Мислих непрекъснато за това от неделя вечерта, но ако отидех да взема противозачатъчни средства и така нататък… щеше да бъде… нали разбираш… Не можех да се реша да го направя. Кристъфър, аз съм на четиридесет и пет години!

— И много по-пламенна от годините след смъртта на мъжа ти.

— Трябва да се връщам в магазина.

— Така ли? Значи мислиш за магазина.

Крис галеше гърдите й и сладостните вълни се разливаха надолу по тялото й. Краката им бяха все така сплетени. Той се пресегна да разкопчее сутиена й.

— Недей… моля те. Това е предостатъчно. Моля те, Кристъфър… моля те… Не ме изкушавай повече…

Крис продължи да я гали през сутиена.

— Така или иначе, един ден ще стигнем до края и ти го знаеш.

— Господи, да се оставя да ме прелъстят!

Лий бе отметнала глава назад и той я целуваше по шията.

— Да, прелъстена си.

— От едно трийсетгодишно момче.

— Няма момчета на трийсет.

— Прав си, усещам го.

— Е, какво ще кажеш… мисис Рестън?

Тя се усмихна, отвори и срещна неговите. Крис също се усмихваше и я възбуждаше.

— Току-що осъзнах, че правя точно това, за което четох конско на Джой миналата събота през нощта. Мислиш ли, че ще мога да устоя, ако продължаваме така? Страхотна майка съм — чета морал на сина си, а на другия ден върша същото, което съм му забранявала! Но… по дяволите, Кристъфър, толкова ми е хубаво с теб, че просто не мога да го изкажа с думи. Само че ако стигнем докрай, какво ще стане? Докъде ще ни доведе? Ако някой разбере?!

— Прекалено много въпроси си задаваш, знаеш ли? Може би всичко това ще доведе дотам, че ще си прекарваме много приятно. Какво лошо има? Да прекарваме приятно в леглото ми се струва естествено продължение на приятното ни прекарване извън него. Още повече, че и двамата сме свободни. И двамата сме пълнолетни. И двамата го искаме много.

— Момче, можеш ли да го повториш още веднъж?

Лий се преобърна отгоре му и го възседна. Опря лакът в коляното си и оправи разрошената си коса назад.

— Добре, да предположим, че стигнем дотам. Живеем в модерен свят, с модерни проблеми. Бих искала да знам нещо и за предишния ти сексуален живот.

Крис се изправи, приповдигна я, разтвори колене, хвана единия й крак, сложи внимателно гладкото му ходило върху тестисите си и го задържа там, като продължаваше да го гали през тънкия чорапогащник.

— Ако презервативът не ти е достатъчен, само кажи и още утре ще отида на лекар и ще си направя всички необходими тестове.

— Говориш сериозно, нали?

— Разбира се, че говоря сериозно. Искам да започнем всичко начисто.

Лий продължаваше да се взира в него и внезапно със странна сила я завладя един нов страх. „Може би… О, боже, как е възможно?! Нима съм се влюбила в него! В мъж, който е с петнайсет години по-млад от мен!…“

Той продължи спокойно:

— За последен път бях с жена преди две години. Ходихме около шест месеца, след това тя замина за Тексас и започнала там работа. Преди нея имаше четири, доколкото си спомням от гимназията нататък. Никога не съм бил предпочитаният от жените. През повечето време съм живял сам.

Лий отдръпна крака си от слабините му и седна по-удобно. Взе ръката му в дланите си, помълча замислено и вдигна поглед към младото му красиво лице.

— Имам нужда от малко време, Кристъфър. Все още не съм сигурна…

— Защото съм по-млад?

— Отчасти…

— Е, това не бих могъл да го променя. Винаги ще бъда по-млад и винаги ще се намери някой, който ще каже, че си ме откраднала от люлката. Знам.

Настъпи неловка тишина. Лий сложи ръка по рамото му.

— Подаръкът ми хареса страшно, страшно много. От всички хора, които съм познавала през живота си, не съм срещала друг с такава интуиция като твоята. Дори Бил, честна дума.

Крис се усмихна широко.

— Е, това все пак е някакво начало, нали?

Тя също му се усмихна.

— А сега наистина трябва да отивам на работа. Мога ли първо да използвам банята?

— Разбира се.

Лий среса косата си и оправи грима си. Когато се върна в хола, той я хвана за раменете и я обърна към себе си. Наведе се и я целуна нежно и продължително. Лий прокара пръст по устните му.

— Благодаря за обяда.

— Винаги си добре дошла. По всяко време.

— И за билетите.

В отговор Крис само се усмихна и целуна пръста й.

— В Коледната вечер… — каза тихо тя на прага. — В единайсет часа ще те чакам.