Лавърл Спенсър
Семейна благословия (1)

Първа глава

За Кристъфър Лалик животът не би могъл да изглежда по-хубав. Днес даваха заплатите, беше почивният му ден, всички вехтории от старата му очукана шеви^[1] бяха изхвърлени и новият му новеничък форд експлорър бе светнал в целия си блясък. Беше последен модел — „Еди Бауър“ с двигател V-6, който гореше четири на сто, с двойно предаване, климатична инсталация, страхотен волан, автоматичен плейър за компактдискове и кожени седалки. Беше с цвят на диви ягоди и наистина беше див в пълния смисъл на думата — по-див от всичко, което някога бе притежавал. Само след час документите щяха да бъдат оформени и той щеше да се шмугне зад волана. Оставаше му само да се разпише за заплатата.

Промуши се с много маневри през задръстения паркинг на полицейското управление на Анока и паркира на заден върху половината тротоар до двете черно-бели дежурни коли, спрели по същия начин близо до входа. Изскочи навън и като си подсвиркваше мелодията от нашумял хит, пое щастлив по тротоара, оглеждайки доволен небето през новите си огледални слънчеви очила, които му придаваха приятен розов оттенък. Прекрасен, ден. Слънчев. Два големи, бели и пухкави облака на изток. Още нямаше обяд, а беше трийсет и шест градуса и когато към два и половина отидеше с момчетата на езерото, щеше да е стигнало над четиридесет и водата щеше да е разкошна. Грег щеше да вземе две вътрешни гуми от камион, Том бе обещал минискутера си, а Джейсън имаше задачата да осигури една моторница за компанията. Щеше да донесе и бирата. Крис щеше да вземе две шест бутилкови чантички сода, салам и сирене, а може би и към половин кило от онази херинга със сметанов сос, която двамата с Грег толкова много обичаха, и да се появи с новата си лъскава кола, надул до дупка новия компактдиск. „Уха, страхотна история!“

Кристъфър отключи вратата и влезе в дежурната стая, като продължаваше да си подсвирква. Ноукс и Острински — и двамата в униформа — бяха застанали пред компютрите и разговаряха тихо и сериозно.

— Хей, нещо ново, момчета?

Те вдигнаха погледи и млъкнаха, докато го наблюдаваха как рови в секцията за пощата на негово име, как измъква плика и го разкъсва. „Най-после заплатата, по дяволите!“ Кристъфър се завъртя из стаята, оглеждайки чека, след това го потърка от двете страни на брадичката си.

— Ще се изядете, момчета! Новият ми експлорър най-после пристигна. Трябва само да се разпишат две-три бумажки и вземам ключовете! Ако искате да излезете да се порадвате на старата ми шеви…

Изведнъж го жегна нещо — нито Ноукс, нито Острински се бяха помръднали. Нито се бяха усмихнали. И не бяха обелили дума, откак бе влязъл. От съседната стая тихо прекрачиха прага още двама униформени полицаи с не по-малко мрачен вид от тези, които бе заварил.

— Здрасти, Мърф, Андерсън… — поздрави ги Кристъфър, целият нащрек.

Работеше като полицай от девет години и прекалено добре познаваше тази тишина, тази сериозност, това безмълвие.

— Какво има? — погледът му се местеше от човек на човек.

Пръв заговори шефът му, Тоби Андерсън, с мрачен тон:

— Лоши новини, Крис.

— Някой от нашите?

— Боя се, че да.

— Кой?

Десет секунди никой не проговори.

— Кой?! — изкрещя Крис и ужасът продължи да го обхваща.

Отново отговори Андерсън — тихо и рязко:

— Грег…

— Грег! — Чертите на Кристъфър се измениха от изненадата, последвана от недоверие. — Чакайте малко! На някого тук май са му изгорели бушоните!

Андерсън само поклати тъжно глава. Погледът му се закова върху Кристъфър, докато останалите продължаваха да гледат в обувките си.

— Бъркате нещо. Той не е на смяна днес. Преди по-малко от час излезе от апартамента си, за да отбие тук, да си вземе чека, след това до банката, после трябваше да мине през къщата на майка си и веднага щом вземех моя експлорър, щяхме да отидем да купим две големи гуми, а оттам на езерото Лейк Джордж…

— Не беше на смяна, Крис. Станало е на път за насам.

Кристъфър усети как истината пронизва всеки нерв и избухва в цялото му същество. Главата му олекна.

— О, боже! — прошепна той.

— Един камион минал на червено — продължи Андерсън, — и го ударил странично.

Шокът блокира всяка мисъл в главата на Кристъфър и лицето му се промени до неузнаваемост. Беше се срещал със смъртта почти ежедневно, но никога досега със смъртта на някой от колегите. Да не говорим, че това бе най-добрият му приятел. Стоеше като парализиран, без да може да реагира. Човешката му същност караше цялото му тяло да омекне безсилно, докато служителят на закона в него поддържаше едно рутинирано външно самообладание. Когато заговори, гласът му звучеше дрезгаво и сърдито.

— Бил е с мотоциклета си?

— Да… с него.

Паузата на Андерсън и мрачният му глас правеха излишни всякакви подробности. Гърлото на Кристъфър се сви, нещо го стегна в гърдите и коленете му се разтрепериха, но той остана прав и продължи да задава въпросите, които би задал, ако Грег беше някой непознат, без дори да съзнава, че действа напълно несъзнателно в състояние на типичен шок.

— Кой прие съобщението?

— Острински.

Погледът на Кристъфър се спря върху младия полицай, който бе пребледнял още по-силно и започваше да трепери.

— Острински?

Острински не каза нищо. Изглеждаше като човек, който доскоро е плакал. Устните му бяха подути, а лицето зачервено.

— Е, давай… разкажи ми — настоя Кристъфър.

— Съжалявам, Крис, докато пристигна, вече беше мъртъв.

Като изневиделица го обля гореща вълна ярост. Тя го запрати до другия край на стаята и Кристъфър срита с всичка сила един стол на пътя си.

— По дяволите! — изкрещя. — Защо Грег? — Обзет от гняв, той се нахвърли с най-тъпото обвинение: — Защо не излезе с мен? Казах му, че нямам нищо против да го закарам до къщата на майка му! Защо трябваше да взема този мотор!

Андерсън и Острински пристъпиха и понечиха да го успокоят, но Крис се дръпна.

— Не! Просто… Нека само… трябва да… дайте ми само минутка…

Отстъпи рязко на две крачки от тях, завъртя се като обезумял и отново избухна:

— По дяволите!

Страхът започна да го обхваща в пипалата си и от резкия прилив на адреналин в кръвта му го заобливаха ту горещи, ту ледени вълни. Втресе го, усещаше как тялото му не се побира повече в кожата. По време на практиката му като ченге бе наблюдавал десетки пъти подобни реакции и никога не ги беше разбирал. Сега изведнъж същото ставаше и с него — внезапен гняв, който го караше да вилнее като побеснял бик, вместо да заплаче като съкрушен приятел.

Гневът отлетя така внезапно, както бе дошъл, и го остави прималял и потресен. Бликнаха сълзите — горещи, парещи сълзи. След тях дойде болката в гърдите.

— О, Грег… — едва продума с чужд, дрезгав глас. — Грег…

Колегите му се приближиха до него и му предложиха подкрепата си. Този път Крис не се отдръпна, когато ръцете им докосваха рамото му. Сподавените съболезнования, глухите им гласове — във всичко бе стаена невероятна болка. Той се обърна и внезапно се озова в прегръдката на капитан Андерсън — в големите му яки ръце, тренирани в бойните изкуства, които го потупваха бащински по рамото, докато и двамата стискаха зъби, за да сподавят надигащите се ридания.

— Защо Грег? — едва успя да продума Крис. — Това е направо адски несправедливо! Защо не някой… някой пласьор, който продава кокаин на хлапетата в училище, или някой баща, който пребива… децата си два пъти седмично? По дяволите! Имаме стотици такива досиета…

— Знам, знам… не е справедливо…

Сълзите на Кристъфър рукнаха. Стоеше в прегръдката на шефа си, притиснал брадичка в твърдата му яка, усещайки смътно как този едър мъж повтаря нещо в ухото му, докато токата на колана му се бе забила в корема му, а през това време останалите полицаи стояха наоколо безпомощни и уязвими.

Крис отново различи думите на Андерсън:

— Беше чудесен човек… отличен полицай…

— На двайсет и пет години. Господи, почти не беше живял!

Андерсън го тупна силно за последен път по рамото и го освободи от прегръдката си. Кристъфър се строполи на стола и се сви, като захлупи лицето си с две ръце. Образът на Грег връхлетя в съзнанието му — рано тази сутрин, докато се измъква сънен от спалнята си в апартамента, където живееха заедно; с щръкналия си кестеняв перчем; протягайки се с неизменното бекярско: „Пикай ми се като на кон. Излизай по-бързо!“. После се затътря от банята към кухнята, където държи вратата на хладилника отворена минута и половина, взира се вътре и пита: „И по кое време смяташ да вземеш новия си експлорър?“. Протяга ръка навътре за портокаловия сок и изпива половината от кутията, след което се оригва и най-после затваря вратата.

Не можеше да е мъртъв! Не беше възможно!

Само до преди час стоеше до кухненския шкаф и ядеше препечена филийка с червените си плувки и измачканата тениска. „Трябва да се отбия до мама — беше казал той. — Един от маркучите в градината й се спукал и ме помоли да й го сменя“.

Грег винаги беше толкова добър към майка си.

„Майката на Грег… О, Исусе, горката майка на Грег!“

Мисълта за нея предизвика нова вълна от ужас и скръб у Крис. И без това досега животът й не беше розов. Не заслужаваше на вратата й да застане някой непознат полицейски свещеник и да й поднесе вестта. Кристъфър си пое накъсано въздух, като бършеше лицето си с ръка. Някой му донесе няколко твърди салфетки от стаята за кафе. Той си издуха носа и попита с дрезгав глас:

— Свещеникът съобщил ли е вече на семейството му?

— Не — отвърна капитан Андерсън.

— Бих искал аз да го сторя, сър, ако нямате нищо против.

— Сигурен ли си?

— Познавам семейството му. Ще им бъде по-леко, ако го чуят от мен, отколкото от някой непознат.

— Добре, щом си сигурен, че искаш.

Кристъфър стана от стола, изненадан от слабостта, която изпитваше. Тялото му трепереше навсякъде — колена, стомах, ръце — а зъбите му тракаха, сякаш току-що бе влязъл в хладилна камера.

— Добре ли си, Лалик? — попита Андерсън. — Изглеждаш малко нестабилен. Може би е по-добре да поседнеш за минутка.

Крис седна. Стовари се на стола, като че ли бе минал през центрофуга, затвори очи и се опита на няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, докато сълзите се стичаха свободно по лицето му.

— Просто не е за вярване — смотолеви той, като стисна главата си с две ръце и я заклати. — Преди един час седеше в кухнята и ядеше препечена филийка.

— А вчера, като му свърши смяната, говореше, че днес ще ходим на езерото — обади се Острински.

Крис отвори очи и видя през сълзи размазаната фигура на Пийт Острински — близо двуметров великан, само на двайсет и пет години, с лице, напълно променено от силното преживяване.

— Ей, Пийт, извинявай, брат. Ти си този, който е приел съобщението, а аз седя тук и се сополивя, когато ти трябва да си поел най-силно удара.

— Е… — успя да каже само Острински и се извърна да си избърше очите.

Крис си наложи да се стегне, стана и го прегърна през рамото, като опря чело в дебелия му врат.

— В моргата ли е вече?

— Да… — Острински едва произнасяше думите. — Но недей ходи там, Крис. И каквото щеш прави, но не пускай и майка му да ходи. Целият беше размазан…

Крис допря още веднъж чело до врата на Острински и остави ръката си да падне безпомощно.

— Това ще убие майка му.

— Да-а… Майките са жилави.

Техническият им оператор — една жена на име Рут Рендъл — беше застанала мълчаливо на прага, облегната на рамката на вратата, и не знаеше какво да каже или да направи — също както и останалите. Вратата откъм паркинга се отвори и влязоха още двама дежурни полицаи в униформи.

— Току-що чух… — каза Рой Марчек и в претъпканата стая се възцари тишина.

За всеки от присъстващите трагедиите бяха ежедневие и по необходимост бяха някак претръпнали към тях. Тази смърт обаче — на техен колега и приятел — ги беше потресла така, че всички останали съобщения им изглеждаха като детски шеги.

Външната врата отново се отвори и се появи полицейският свещеник Вернър Уендър. Беше четиридесет и неколкогодишен, с изправена стойка, прошарена кестенява коса и очила със сребърни рамки. Капитан Андерсън му кимна безмълвно за поздрав, докато Уендър прекрачи покрай Рут Рендъл и влезе в дежурната стая при останалите.

— Изгубихме един добър човек — каза той с почтително скръбен глас. — Ужасна трагедия.

Настъпи неловка тишина, докато всеки се бореше с чувствата си.

— Последния път, когато говорих с него, Грег ми каза: „Вернър, мислил ли си някога колко много хора мразят работата си? Е, аз не съм от тях. Обичам да съм ченге. Приятно ми е да знам, че мога да помогна на хората“. Може би на всички ще ви бъде мъничко по-леко, като знаете това. Грег Рестън беше щастливец.

Уендър замълча няколко секунди, преди да добави:

— Ще бъда тук цял ден… ако някой иска да поговорим… или да се помоли… или да сподели спомени. Мисля, че на всички ни ще олекне малко, ако се помолим веднага.

По време на молитвата Кристъфър изключи от думите на пастора. Мислеше за семейството на Грег и особено за майка му и за шока, който й предстоеше да понесе. Беше вдовица с още две деца — Джанис, на двайсет и три, и Джой, на четиринайсет — но Грег беше най-големият — този, на когото се надяваше най-много след смъртта на съпруга си преди девет години. „Силна жена — беше казвал за нея Грег безброй пъти. — Най-силната жена, която познавам… и най-добрата.“ През целия си живот Кристъфър Лалик не беше чувал някой да цени така майка си, както Грег своята. Връзката между майка и син при тях почиваше на взаимно уважение, възхищение и любов — нещо, което караше стомаха на Кристофър да се свива от завист, когато слушаше за нея през последните няколко години, откак Грег беше постъпил в полицията. Грег можеше да разговаря с майка си за всичко — спорт, пари, секс, философия, дори за всякакви внезапно възникнали деликатни проблеми, каквито съществуват и в най-уравновесените семейства. За каквото и да ставаше дума, двамата го обсъждаха и след това Крис научаваше всичко от Грег. Той знаеше за мисис Рестън повече, отколкото много хора за собствените си майки. Може би по тези причини изпитваше към нея едно задочно възхищение и уважение, каквото никога не беше изпитвал към своите родители.

Молитвата свърши. Започнаха да се чуват пристъпвания от крак на крак. Някой се изсекна. Крис изпусна дълбока и тежка въздишка и се обърна към Уендър:

— Грег и аз сме… бяхме съквартиранти. Бих искал аз да кажа на семейството му.

Пасторът му стисна ръката.

— Нямам нищо против, но сигурен ли си, че самият ти си добре?

— Ще се справя.

Уендър кимна и се отдалечи.

Навън слънцето беше все така жарко. Зачервените му очи го заболяха от него. Крис побърза да сложи тъмните очила и се качи в колата си, почти без да усеща нажежената тапицерия под голите си крака. Запали двигателя, но забрави да включи на скорост. „Не е наистина мъртъв. Сега ще изскочи отнякъде, ще се облегне на колата и ще ми каже: Следобед сме на езерото.“

Само че нямаше да изскочи.

Никога вече.

Кристъфър нямаше представа колко време е минало — усещаше само една огромна буца в гърлото и всепоглъщащата мъка, която бе завладяла всяка фибра от съществото му. Включи вяло на скорост и потегли по улицата, действайки под плътната пелена на обзелите го чувства, без дори да съзнава, че кара автомобил. Викаше в паметта си лицето на Грег — такова, каквото го беше видял за последен път, опитвайки се да възпроизведе напълно образа на приятеля си. Грег излизаше от апартамента — точно така, облечен за плаж, с червена шапка с козирка на главата, ябълка в едната ръка и връзка ключове в другата. Докато отваряше вратата, беше захапал ябълката между зъбите си, след това беше отръбнал едно парче и бе казал с пълна уста: „Ще се видим след около час“.

Рападжийска шапка вместо каска.

Плувки вместо джинси.

Тениска вместо кожено яке.

Дори не беше си обул чорапи с мръснобелите си маратонки.

Крис знаеше много добре какво става с жертвите при мотоциклетна катастрофа, които не са били екипирани, както трябва.

Размазани черепи…

Кости, които стърчат, пробили месото и кожата…

Изгорена кожа…

Понякога въобще не можеха да им се открият обувките.

Клаксон на кола върна Кристъфър в настоящето. Светът плуваше пред потъналите му в сълзи очи. Караше с десет мили в час по участъка за минимална скорост тридесет мили и току-що бе минал и покрай стопа, без дори да намали. „По дяволите, въобще не биваше да сядам зад волана. Като нищо мога да убия някого, ако не внимавам!“

Избърса сълзите си в ръкава на блузата и увеличи скоростта на трийсет мили, като се опитваше да прогони ужасяващите картини от съзнанието си, преди да е стигнал до къщата на мисис Рестън.

Второто й дете беше починало на няколко месеца, когато Грег беше толкова малък, че не помнеше почти нищо. Но щом порасна, тя бе разговаряла за това с него.

Беше убедена, че така е по-добре за Грег. Смяташе, че няма нищо по-важно от щастието в брака и семейството, и би било непростимо да се подкопават основите и на двете с една твърде продължителна скръб. Бе поела отговорността да бъде щастлива майка на живия си син и съпруга на мъжа си и го доказа, като незабавно се опита да забременее отново. В резултат на това се появи сестрата на Грег — Джанис — две години по-малка от него. След още девет години се роди Джой.

По-късно — на тридесет и шестгодишна възраст — майката на Грег остана вдовица, изгубвайки един съпруг, когото бе обичала необикновено силно. Беше починал от мозъчен аневризъм, след като прекара три дни на легло в болницата. Но мисис Рестън бе показала същия твърд дух, както и преди. Останала с три деца, които се нуждаеха от нея, без никаква професия и с мизерните двайсет и пет хиляди долара от застраховката на мъжа си, тя отказа да се отдаде изцяло на скръбта и самосъжалението. Вместо това се посъветва с адвокат от трудовоправния отдел, изкара един-два бизнес курса, учи една година в търговско училище, купи си цветарски магазин и изгради стабилна база за издръжка и подкрепа на децата си, докато е необходимо.

Силна бе неточна дума. Тази жена бе по-твърда от гранит. Но дори скалата може да се пропука при прекалено силен натиск.

Докато караше към дома й в потискащата жега на това трагично пладне в края на юни, Кристъфър Лалик се чудеше как да й поднесе вестта, че е изгубила още едно дете. Просто нямаше подходящи начини за такива неща.

Къщата й не беше далеч от полицейското управление — някъде на около две мили. Тъй като през по-голямата част от пътя не забелязваше нищо около себе си, Кристъфър изведнъж застана нащрек, когато зави по „Бентън стрийт“. Беше сенчеста улица, която следваше извивките на Мисисипи, с по-стари, добре поддържани къщи от двете страни. Нейната беше две пресечки по-надолу, на „Фери стрийт“, с югозападно изложение и отсреща се виждаше реката. Беше стара красива сграда сред виещи се розови храсти, бяла, с черни капаци на прозорците и бежов тухлен плантер, пълен с червени мушката, които стигаха до стъпалата пред входната врата и бяха наредени от двете им страни. Кленовете в двора бяха пораснали и така съвършено оформени като големи топки захарен памук, сякаш бяха подрязвани от дългогодишен майстор-професионалист. Между стъблата им — заградени в кръгове от тухлички — цъфтяха розови и бели петунии. Тревата беше прилежно покосена, но бе започнала да съхне покрай бордюра, където някаква пръскачка поливаше безразборно напред-назад. Водата опръска полуотвореното предно стъкло и левия хълбок на Кристъфър, докато вкарваше внимателно колата по алеята и я спря пред големия гараж отстрани. Вратата на гаража беше вдигната. Едното отделение в него беше празно, в другото се намираше петгодишният понтиак и някаква ръждясала по краищата табела, на която пишеше: „ЦВЕТЯТА ПРАВЯТ ЖИВОТА ПО-ПРЕКРАСЕН“.

Крис изгаси двигателя и поседя така известно време, взирайки се в гаража, който говореше много за живота на майката на Грег — гребла и мотики, една градинска количка, чувал дървени въглища, сандъчето с инструменти на покойния й съпруг, един стар жълт велосипед, закрепен на таванските греди — навярно на Грег.

Заля го нова вълна на скръб и той притисна носа си с пръсти, докато гърдите му започнаха да се стягат, сякаш от някакво невидимо менгеме. Имаше усещането, че е глътнал топка за тенис.

„По дяволите, Грег, защо не си сложи каската?!“

Седя така известно време и плака, без да може да мисли за нищо. В изпразненото му съзнание смътно и най-нелепо се прокрадваше мисълта, че мисис Рестън не би трябвало да оставя вратата така отворена. Всеки би могъл да влезе и да открадне, каквото си иска, посред бял ден. Грег често й се караше за това, но тя винаги отвръщаше със смях: „Познавам всеки човек в този квартал от двайсет години и никой не си заключва гаража. На кого са му притрябвали тези боклуци? Щом им трябват чак толкова, да влязат и да ги вземат“. Но Кристъфър беше полицай, който знаеше колко е опасно да се оставят вратите отключени — също както и Грег.

Кой щеше да я предупреждава да заключва отсега нататък? Кой щеше да й напомня да си подменя маслото на колата? Да си сменя масления филтър? Кой щеше да й наглася маркучите?

Кристъфър си избърса очите, сложи отново слънчевите очила, пое дълбоко дъх и отвори вратата на колата. Асфалтът на напечената алея пареше ходилата му през сините му гумени чехли. Едва сега изведнъж осъзна как е облечен — човек не би могъл да поднесе такава вест в дрехи за плаж. Закопча три копчета от ризата си и докато заобикаляше предницата на колата, забеляза градинския маркуч, който си стоеше навит на алеята и чакаше Грег да смени единия му накрайник.

Всичко в него се надигна с нова сила като вулкан.

„О, по дяволите, нима при вида на всяко нещо, свързано с Грег, ще ме стяга тази ужасна болка?!“ Понякога тя го сграбчваше с такава сила, че на Крис му се струваше, че ребрата му ще отхвръкнат в две противоположни посоки като блъсната с все сила врата на бар. Отсега нататък животът му щеше да бъде низ от такива напомняния. Нима всяко от тях щеше да му причинява тази непоносима безутешност и да го кара да плаче?

Прекрачи навития маркуч и продължи към входната врата.

Беше отворена.

Постоя така, докато гледаше през прозорчето и набираше смелост. От някаква отдалечена стая навътре се чуваха меките звуци на една стара песен на Нейл Дайъмънд по радиото. Главният коридор водеше направо към задната част на къщата, където пред една плъзгаща се стъклена врата се намираше кухненската маса. Зад прозорчето се полюшваше тънко прозрачно перденце. През него се виждаха широкият навес и големият заден двор със сенчести дървета, където мислеха да си направят пикника за Четвърти юли с Грег. Различи очертанията и на някои други неща: букет цветя на масата, блуза, метната на облегалката на един стол, кутийка сода и дамска чанта върху купчина книги — сякаш мисис Рестън се бе приготвила да излиза. Някъде навътре в къщата се чу шуртене на вода, после спря. Женски глас припяваше на Нейл Дайъмънд и след това заглъхна — като че ли се скри надясно към спалнята.

Крис стоеше в сянката на малкия навес до входа между бежовата стена отдясно и силното ухание на мушкатата, което се разнасяше откъм плантера отляво. Копчето на звънеца беше черно, издадено в месинговото табло на точици.

През целия си живот Кристъфър Лалик не беше изпитвал такъв ужас, преди да извърши нещо, както натискането на това копче. Реши да почука — струваше му се някак по-смекчено. Почука и изчака, усещайки още по-болезнено топката за тенис в гърлото си.

 

 

Лий Рестън спря водата, затегна крана, закачи хавлията и тръсна леко глава, докато наблюдаваше в огледалото на банята как правата й кестенява коса си пада в обичайната форма. Понякога си мислеше дали да не я остави дълга или да я промени по някакъв начин, но подобни допълнителни грижи винаги й се струваха излишни. Косата й се разделяше на естествен път и се спускаше на къса прическа стил Джули Ендрюс, която й подхождаше идеално — особено през лятото, когато още по-силно избиваха детските й лунички. Подръпна ластика на синята си памучна пола, погледна за последен път семплата бяла блуза и нагласи двете мънички златни обеци на ушите си, както й бяха казали, когато ги проби за пръв път преди много години.

Като си тананикаше нещо от „Хитрата Роузи“, тя изгаси лампата на банята и се шмугна покрай ъгъла в спалнята, извади лосиона за ръце от гардероба и тъкмо започна да си маже ръцете, когато чу да се чука на входната врата.

— Влизай — извика, поглеждайки часовника си. Вече беше дванайсет без пет, а трябваше да бъде в магазина в дванайсет. Е, нищо, сестра й Силвия беше там и щеше да я изчака. И двете не цепеха минутата, когато трябваше да се сменят.

Тръгна към входа и докато минаваше през хола, се чудеше дали ще трябва да купува нов гумен маркуч. Грег вече три пъти й беше обещавал да мине да го оправи, а маркучът продължаваше да си стои все така навит отвън.

Излезе във входното антре и остана изненадана, когато видя съквартиранта на сина си на стъпалата.

— Кристъфър! — поздрави го усмихната, докато отваряше вратата. — Какво правиш тук? Мислех, че ще ходите на езерото с Грег. Хайде, влизай!

— Здравейте, мисис Рестън…

— Грег го няма, ако търсиш него. Обеща да мине днес да сложи нов накрайник на маркуча, но не се е появявал. Още има време. Ако искаш, можеш да го почакаш.

Крис пристъпи вътре с плувките и яркооранжевата плажна тениска, нахлузил само едни гумени чехли на косматите си крака. Когато вдигна поглед, тя видя изкривеното си отражение в слънчевите му очила, закрепени за двете му уши с розови телчици. Стоеше пред него и продължаваше да разтрива ароматния лосион по ръцете си, малко притеснена, че закъснява за работа.

— Разбрах, че можеш да прекараш Четвърти юли с нас. Това е чудесно. Ще се опитаме да вкараме чеснов сок със спринцовка в пуйката и да я опечем на грил. После, ако ни останат сили до вечерта, можем да поиграем волейбол. Как ти се струва?

Крис не отговори. С много бавно движение той опипа слънчевите си очила и ги премести по-надолу, доколкото позволяваха телените рамки. Лий моментално забеляза, че е плакал.

— Кристъфър, какво има? — пристъпи към него. Той преглътна веднъж и адамовата му ябълка се повдигна и падна надолу като кубче лед в пълна чаша.

— Мисис Рестън…

Лий знаеше много неща за този младеж, които той и не подозираше, че знае — за тъжното му детство и за родителите му, които се отнасяха към него като към грешка, която не е бивало да допускат.

— Кристъфър… — докосна го по ръката, готова да остави Силвия да поработи още малко сама. — Искаш да поговорим?

Той се изкашля, хвана двете й длани и ги стисна силно. Бяха все още хлъзгави от лосиона и миришеха на невен.

— Мисис Рестън, нося ви ужасна новина!…

Беше решил, че най-добрият начин да се поднесе такова нещо, е да се каже директно, без каквито и да било предварителни встъпления.

— Станала е много лоша катастрофа. Грег е мъртъв…

Лицето й не промени нито формата, нито изражението си. Очите също.

— Грег? — повтори тя със съвършено нормален тон, сякаш новината, която бе чула, бе съвършено ексцентрична, за да повярва.

— Толкова съжалявам… — прошепна Крис.

Един безкрайно дълъг миг Лий не помръдна — само стоеше, докато дълбоко в нея започнаха да се надигат първите вълни на шока, който щеше да промени целия й живот. Най-накрая покри уста с две ръце и се втренчи в Кристъфър, а кестенявите й очи блеснаха от сълзи.

— Грег… — едва продума със стържещ, чужд глас.

— Идвал насам. Един камион минал на червено и го блъснал странично. Докато пристигне дежурната ни кола, вече бил мъртъв.

— О, боже! — промълви тя и ръцете й се отпуснаха бавно като отсечени. — Не Грег… О, не, не Грег!

Внезапни спазми стегнаха гърдите й и с всеки следващ спазъм гърлото й се свиваше все повече. Устата й се отвори и остана широко отворена, без да издаде звук. Най-после викът избухна в скръбен протяжен вой. Кристъфър я притисна в прегръдките си и усети как очилата му падат на гърдите. Без да им обръща внимание, той я стисна с цялата си възможна сила. Викът й се извиси в жален стон като висок несигурен тон, който някое дете взема на цигулка.

— Не… не… не-е-еееее…

Най-после, когато гърдите й останаха без глътка въздух, избухна в отчаяни, бурни ридания, които разтърсиха цялото й тяло. Крис я държеше, усещайки как постепенно натежава в него, докато коленете й напълно се подкосиха и увисна цялата в ръцете му.

— Не и още един! — нареждаше тя. — Не… не и той!…

Сърцето му щеше да се пръсне. Сигурно се беше пръснало, защото усети разкъсването дълбоко в себе си, което притисна костите му, корема му, дробовете му.

— Т… той… и… идваше… на… самм… да… м… ми… о… оп… рави мар… — Лий не можа да довърши думата.

— Да… — прошепна Крис със сподавен глас. — Идваше да ви оправи маркуча.

Тя се разтрепери ужасно и Крис я сложи да седне на пода.

Усети студеното твърдо дърво под голите си колене, докато я облягаше на стената. Лий клюмна — с чело, опряно на шията му, върху косматия триъгълник на деколтето на нелепата му плажна тениска, където се притисна, хлипайки и полюлявайки се, прилепена толкова силно в него, че и той се олюляваше назад с всеки неин пристъп.

— Опи… опита с… се д… да го оп… прави в… веднъж, но не к… упил п… под… ходящ накр… крайник…

— Знам… — каза Крис. — Знам…

Търкаше несъзнателно гърба й, пронизан целият от съжаление, с единственото желание да можеше да й спести това, да върне Грег, да върне мъртвото й бебе или съпруга й, да й помогне да преодолее това мъчение. Бе коленичил тук и правеше всичко възможно да я успокои — не съвсем непознат, но със сигурност не и приятел — просто един млад мъж, когото тя бе посрещала в дома си няколко пъти и с когото беше мила и любезна, защото работеше и живееше със сина й.

Двамата останаха така на пода, докато тениската му се накваси. Коленете го заболяха. Тя продължаваше да ридае, да се люлее и да нарежда. Крис я хвана здраво под мишниците, изправи я отново да се облегне на стената и седна до нея, като я прегърна с една ръка през рамото, докато тя хлипаше на гърдите му.

Плачеше и се люлееше. Люлееше се и плачеше. Синият плат на полата й се осея с тъмни влажни петна.

— Сега се връщам.

Крис я опря по-стабилно до стената, побърза да намери книжните салфетки, които бяха в кухнята, и веднага се върна при нея. Седна отново, сложи синьото пакетче в скута й, извади три салфетки за себе си и сложи три в ръката й, която лежеше безжизнена в полата й, а самата Лий седеше като пихтиеста маса, отпусната безпомощно на стената. Той я прегърна с една ръка и остана така, колкото бе необходимо, допрял буза до косата й, като я галеше по рамото и бършеше лицето й.

Навън по улицата мина кола. Пръскачката в края на алеята отброяваше монотонно времето: десет пъти… петнайсет… двайсет… Главата й пареше в ямката на рамото му. Голата й ръка се допираше до неговата.

Най-после Лий въздъхна накъсано и извъртя глава нагоре, прокарвайки длан по челото си. Крис я освободи от прегръдката си и се зачуди какво да прави оттук нататък. Мисис Рестън си издуха шумно носа.

— О, боже… — прошепна тя, сякаш несигурна дали ще й стигнат силите да се отмести от стената.

Затвори очи и риданията отново разтърсиха тялото й.

— Къде е Джанис? — попита Крис.

Измежду клепачите й се стичаха сълзи и тя хапеше устни, за да сподави риданията си. Сви коленете си нагоре, прегърна ги с две ръце и зарови лице в тях. Раменете й се тресяха.

— Къде е тя? — прошепна отново Крис, като сложи ръка на рамото й.

— В Сан… Сан… Франциско…

— Сан Франциско?

— С при… приятелката си К… Ким.

Точно така. Грег бе казал, че сестра му заминава за една седмица на запад през ваканцията.

— Ами Джой?

— Джой е на Гал Лейк със… със… се… семейство Уитмън.

— Някой ще трябва да им се обади…

Лий продължаваше да седи все така свита надве и раменете й потреперваха. Крис не знаеше какво да прави: да й спести подробностите или да започне да й ги разказва; да я остави да плаче или да се опита да я успокои; да остане ли при нея или да я остави сама.

— Сестра ви… тя в магазина ли е? — попита.

Лий кимна, без да вдига глава.

Крис коленичи до нея и се загледа в късата й разресана коса.

— Искаш ли да й се обадя, да дойде при теб? — премина неусетно на „ти“.

— Н… не.

Най-после Лий вдигна глава и избърса рязко лицето си с длан.

— Не, аз ще й се обадя.

Подсмръкна веднъж, отмести пакетчето със салфетките и започна да се изправя неуверено. В следващия миг се олюля и той се пресегна да й помогне, изправяйки се заедно с нея, като я държеше здраво за ръката и я изчакваше, докато разкърши врат и си избърше очите още веднъж.

Най-после тя му се усмихна плахо и несигурно. Без да отвръща на усмивката й, Крис сложи едната й ръка през врата си и я поведе бавно към кухнята. В ъгъла имаше телефон, но той прецени, че е по-безопасно първо да я настани на масата. Издърпа един стол и я сложи да седне, след това и самият той седна на стола, върху чиято облегалка бе метнала блузата си. Чантата й, коланът и книгите си стояха все така на масата и напомняха за щастливото и спокойно ежедневие, което той бе прекъснал.

— Няма нужда да се обаждаме веднага на някого. Опитай се да се успокоиш.

Лий се подпря на лакът и се извърна към завесата, която продължаваше да се полюшва от топлия летен въздух.

Крис я изчака мълчаливо, докато започне да изплува от скръбта си, забравил моментно за своята собствена.

— Трябва ли да отида да го идентифицирам? — попита тя, обръщайки подпухналото си лице към него.

— Не. Шофьорската му книжка е достатъчна.

Лий затвори очи и въздъхна с облекчение, после ги отвори отново.

— Ти видя ли го?

— Не.

— Искаш ли да го видиш?

— Не знам…

— Знаеш ли дали е много размазан?

— Не попитах.

— С колата ли е бил?

Крис стана и отвори три шкафчета, преди да намери чаши. Сложи в едната лед от хладилника и се върна до масата. Отвори кутийката кока-кола и й наля.

— С колата ли е бил? — повтори тя твърдо и настойчиво, готова да зададе следващия си въпрос.

Кристъфър отиде до плъзгащата се врата и остана с гръб към нея, разкрачен широко.

— Не. С мотоциклета…

Последва кратък миг тишина, докато Лий възприеме новия факт. После високият й странен „цигулков“ глас издаде няколко приглушени стакатови тона. Той се обърна и забеляза, че не е докоснала чашата си и продължава да седи с подпрени на масата лакти, хванала лицето си в шепи. Застана зад нея и допря длани до врата й — просто да й напомни, че не е сама, че има до себе си човек, който не е безразличен.

— Не е необходимо да го виждаш изобщо. Какъв смисъл има?

— Не знам… Трябва да… Аз съм му м… майка… О, Господи, о, Господи, о, Господи…

— Сега имаш нужда от семейството си. Да се обадя ли на сестра ти… или на майка ти?

— Аз… ще се обадя.

Лий избърса лицето си и успя да се овладее достатъчно, за да се изправи с голямо усилие, подпирайки се с две ръце на масата.

Крис я проследи как отива до ъгъла на кухнята, където беше телефонът, и вдига слушалката. Около петнайсет секунди се чуваше сигналът „свободно“, докато накрая тя пусна слушалката върху вилката, без да набере никакъв номер.

Той веднага отиде до нея.

— Аз ще се обадя. На кого?

Изглеждаше неспособна да реши.

— Не знам… — едва продума с разтреперан глас и отново се разплака. — Н… не з-знам… Не искам да им причинявам това…

— Хайде. — Крис я върна на мястото й. — Просто седни, а аз ще се погрижа за това. Къде е тефтерът с номерата?

— Ей там… в… чекмеджето…

Крис откри бележника с телефоните във второто чекмедже и потърси номера на цветарския магазин. Докато го набираше, тя го погледна през рамо със зачервени и морни очи.

— Цветарски магазин — чу се отсреща женски глас.

— Мисис Еид?

— Да, на телефона.

— Мисис Еид, сама ли сте в момента или имате някой клиент?

Гласът отсреща стана подозрителен.

— Кой се обажда?

— Извинявам се, казвам се Кристъфър Лалик. Приятел съм на племенника ви Грег Рестън. Намирам се в къщата на сестра ви и се боя, че имам много лоши новини. Грег е бил убит при мотоциклетна катастрофа.

В настъпилата тишина Крис си представи как мисис Еид се стоварва на стола си с широко отворена уста.

— О, господи!

— Съжалявам, че ви поднасям новината толкова грубо. Има ли някой при вас?

Беше се разплакала и той чуваше приглушените звуци изпод ръката й, която изглежда бе сложила на устата си. По време на разговора не изпускаше от поглед мисис Рестън. Тя стана от стола си, приближи се и пое слушалката.

— Силвия?… О, Силвия… Знам… О, Божичко… да… не, не… на никого не съм… Да… О, да… моля ти се… Благодаря.

Лий отново имаше нужда от неговата подкрепа и се отпусна в ръцете му.

— Пристига… — прошепна след малко.

Мирисът на лосиона по дланите й се запечата в паметта му, докато седяха в кухнята и чакаха сестра й. Имаше и други детайли, които останаха като на фотографска лента в съзнанието му — точният ъгъл, под който следобедната светлина падаше през дърветата в задния двор; начинът, по който се полюшваше завесата; далечното бръмчене на някаква косачка; мирисът на прясно окосена трева; един букет цветя, които се размазваха и отново идваха на фокус, докато очите му се пълнеха със сълзи и се нормализираха. Една снимка на Грег, закачена в ъгъла на стената със сини тапети. Малките капчици вода, които се стичаха по охладената от леда чаша с кока-кола, и начинът, по който се търкулваха сълзите по лицето на майката на Грег. Допирът на памучната й пола по голите му крака. Горещото й лице, опряно отстрани на врата му, и собствената му блуза, залепнала за кожата му от общите сълзи. Една бележка върху хладилника, на която пишеше: „Да дам на Грег останалата лазаня“, и друга до нея: „Джанис, самолета за Ню Йорк, 1,35“. Безкрайното монотонно жужене на онази косачка. Скръбните звуци на песента на Винс Джил „Когато спомена името ти“ по радиото. Съкрушената въздишка на майката на Грег: „О, той обичаше тази песен!“. Собственият му отговор: „Да, знам, постоянно си я пускаше“.

И двамата обичаха песента — бяха си купили компактдиска с общи пари.

Скръбта заля Кристъфър, когато осъзна колко много подобни тъжни напомняния щяха да го връхлитат занапред.

Чуха, че навън спира някаква кола, и се откъснаха един от друг. Върху челото на Лий се бе отпечатало кръгло червено петно на мястото, където се бе притискала във врата му.

После по пътеката се чуха стъпки. Входната врата се отвори и Лий изтича натам, последвана от Кристъфър, който застана зад нея и видя първата от многото скръбни прегръдки, на които щеше да бъде свидетел през следващите дни. Видя, че сълзите й бликват отново и преглътна своите.

— О, Лий…

Когато чу името й да се произнася с такова съчувствие, той си помисли: „Прекалено е много за една жена, да загуби бебе, съпруг, а сега и възмъжал син!“.

— Защо, Силвия, защо?! — ридаеше тя.

— Не знам, скъпа, не знам… — успя само да промълви Силвия.

Двете сестри се прегърнаха отново и се разридаха неудържимо.

— О, Грег… Грег…

Името се откъсна от гърдите на Лий Рестън като вопъл, като дълъг, печален зов към любимото й момче, което никога повече нямаше да се завърне.

Кристъфър Лалик стоеше прав, слушаше и наблюдаваше и усещаше как неутешимостта го сграбчва с всяка изминала минута. Беше на трийсет години, но за първи път в живота си преживяваше жестокия сблъсък с истинската скръб. Беше шокиран от пустотата и неувереността, които го бяха завладели. Всички предишни грижи в живота му изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с ужасната безвъзвратност на смъртта. Колко мощно и всепоглъщащо бе това усещане, щом отнемаше на човека всякаква способност да мисли, да се движи, да накара някоя от частите на тялото си да направи каквото и да било. Щом той се чувстваше така, какво ли изпитваше тя, майката!

Лий се отдръпна от прегръдката на сестра си и едва сега Силвия Еид забеляза присъствието на Кристъфър.

— Вие сте Кристъфър, нали?

Изведнъж той се озова в прегръдките на една жена, с която за пръв път си бе казал няколко думи по телефона преди половин час.

Размениха си по няколко утешителни фрази и побързаха да се обърнат към тази, която най-много имаше нужда от утеха. Прегърнали Лий от двете страни, те я поведоха към хола и я настаниха на дивана помежду си — малко необичайно място за този следобеден час, но подходящо за събиране на опечалени. Лий Рестън се бе вкопчила в ръката на сестра си и напяваше тъжния рефрен, който Кристъфър непрекъснато щеше да чува през следващите три дни.

— Той… идваше насам… да ми сложи новия накрайник на маркуча…

Защо от тези думи сълзите му бликнаха отново? Защото те му напомняха колко безгрижно си е течал животът само до преди часове? Защото му напомняха колко грижовен беше Грег към майка си? Или защото това бе едно от онези ежедневни, прости неща, които говорят за обич и привързаност много по-красноречиво от всякакви думи?

Двете жени преодоляха още един пристъп, след това Силвия попита:

— Как разбра?

— От Кристъфър… Дойде тук веднага, щом чул.

Силвия погледна Крис със зачервени очи.

— Как разбрахте?

— Отидох… — Наложи му се да се изкашля, преди да продължи. — Отидох до участъка да си взема чека със заплатата, и там ми казаха.

Лий Рестън също вдигна замъглените си от сълзи очи и стисна дланта му.

— Какъв ужасен шок си преживял! И след това е трябвало… да се отбиеш тук и да ми кажеш…

Той погледна надолу към ръката й, покрила неговата, и отново преживя шока, но някъде дълбоко в себе си намери сили да запази ръката си спокойна и очите си сухи. Обърна дланта си нагоре, вплете пръстите си в нейните и прошепна:

— Той те обичаше дяволски много…

Лий остана със затворени клепки, опитвайки се да се овладее, а после ги отвори и се откриха големите й зеници, плувнали във влага.

— Благодаря ти… — промълви, стискайки с всичка сила ръката му.

В този момент, докато седяха, свързани от общата скръб и съчувствие един към друг, между тях се плетяха здравите нишки на неосъзнатата връзка. Крис й бе дал онова, от което се нуждаеше, за да издържи през следващия мъчителен час. Лий бе осъзнала, че той е поел най-тежката задача, идвайки тук да й донесе трагичната вест.

— Ще бъда тук, при теб… От каквото и да имаш нужда — обеща Крис и обещанието му бе толкова дълбоко и искрено, колкото обичта и скръбта му към сина й.

— Благодаря ти, Кристъфър — каза тя, стискайки ръката му още по-силно от преди, оценявайки за пръв път докрай и признавайки пред самата себе си как успокоява едно мъжко присъствие.

Знаеше, че щеше да му се обажда още много пъти през ужасните дни, които й предстояха.