Дебра Гинсбърг
Порок (38)

Глава 37

Август 2007 г.

Купър прокара пръсти през току-що подстриганата си коса и прецени ефекта във високото огледало в салона пред себе си.

— Искате ли да се видите отзад? — попита Каси. — Изглежда страхотно.

Тя му подаде кръгло огледало с дръжка и завъртя стола му така, че да може да види тила си. Да, права е, каза си той, докато оглеждаше работата й. Късата и ултрапрофесионална прическа му отиваше идеално. Разбира се, преди няколко месеца, когато лицето му беше дебело и жълтеникаво, щеше да изглежда ужасно. Триумфът на новата му прическа се дължеше колкото на уменията на Каси като стилист, толкова и на новия вид на Купър. Въпреки това трябваше да й отдаде заслуженото.

— Много ми харесва — каза той. — Един нов аз.

— Определено — отбеляза Каси. Завъртя го така, че и двамата гледаха към голямото огледало, и постави ръце върху раменете му. — Знаеш ли, ако искаш, мога да те отърва и от белите коси — каза тя, снижавайки гласа си. — Много мъже го правят. Повече, отколкото си мислиш. И наистина изглежда страхотно. — Тя изчетка раменете му с ръце, макар че косъмчетата вече ги нямаше, а пръстите й се задържаха върху голата кожа на тила му.

— Ще си помисля — отговори Купър и я удостои с тънка усмивка. Съзнаваше, че явно е възвърнал върховата си форма, след като жените започваха да му се пускат.

От друга страна, чувстваше се зле, че тази жена е толкова неориентирана… или отчаяна. Напомняше му за „булката“ на Макс и въпреки новия си философски подход към цялата тази работа, споменът все още беше болезнен.

— Е, можеш да дойдеш по всяко време — каза Каси. — Тъкмо започвам тук, така че работя много, за да си създам клиентела. Ще ти дам телефонния си номер, за да ми звъннеш, когато решиш за боята. Ето, ще ти напиша мобилния си телефон, така ще си сигурен, че ще се свържеш с мен, а не с някой друг.

Част от новата философия на Купър (заета от няколко бързи програми за самоусъвършенстване) бе да избягва да променя неща, над които няма власт. Предишният Купър би казал нещо от сорта на: „Благодаря, ще изпратя и приятеля си“, но новият Купър не би се ангажирал дори до тази степен. Благодари й, даде й щедър бакшиш и излезе от салона, след като за последен път се огледа в огледалото.

Купър си купи пресен сок от моркови с пшеничени кълнове от „Джамба Джус“ в съседство на салона и се запъти към болницата. Задната седалка на колата му беше отрупана с кутии с кукли и с игри, които смяташе да раздаде на болните деца в детското отделение. Друга страна от новия подход на Купър към живота бе да се постарае да не бъде толкова себичен и да дава на обществото под формата на благотворителни мероприятия. Поне така го бе обяснил, когато бе поискал от баща си фондове, за да осъществи благотворителните си начинания. Уточни, че всъщност сблъсъкът му със смъртта е причината. Колко хора получаваха втори шанс? Всъщност негова беше отговорността да се възползва максимално от отпуснатия му под наем нов живот.

Разбира се, не можеше да се каже, че Купър е минал през тунела към светлината, на наистина беше болен и можеше да умре, ако не бе припаднал в къщата на Марина и не го бе откарала линейката, а беше припаднал у дома сам (или още по-лошо — на пътя). Имаше възпален и затлъстял черен дроб, както и свързано с това „увреждане“ на панкреаса и на бъбреците. Явно опитът му да осъществи сексапилно самоунищожение бе предизвикал изключително несексапилна, макар и лечима болест. След първоначалната драма в спешното и приемането в болницата Купър прояви чувствителността да се засрами от вида на здравословните си проблеми. Въпреки това обаче беше твърдо убеден, че Марина е спасила живота му. И което бе по-важно — вярваше, че си струва животът му да бъде спасен.

Освен това Марина го бе насочила към любовта — този път истинска — с предсказанието за ландшафтния дизайнер, с когото щеше да се запознае. Разбира се, още не се бе случило. След като се възстанови и възвърна формата си, Купър се бе обадил на всички ландшафтни дизайнери в телефонния указател да дойде и да прецени състоянието на кактусовата му градина, но всеки от тях бе категорично хетеросексуален и изпадаше в пълно недоумение защо Купър го отпраща толкова бързо. Най-накрая се запозна с Майкъл, „ландшафтен художник“, който правеше езерце с рибки в двора на съседите му. Той бе наблюдавал шествието от свои конкуренти доста развеселен и най-накрая бе отишъл при Купър, за да провери какво е намислил.

— Просто съм любопитен — каза Майкъл на Купър. — Да не би да чакаш принцесата, която ще усети граховото зърно под всички дюшеци?

Купър си каза, че усещането е максимално близо до любов от пръв поглед и че трябва да благодари на Марина за това. Благодареше й по всевъзможни начини след деня, когато го бе изпратила с линейка в болницата. Все още се чувстваше виновен, че му е било твърде зле, за да я придружи на онова парти, и се чувстваше някак отговорен, че едва не са я убили, макар че кой да предположи, че Андрю е такъв откачен психопат? Затова първото му делово занимание бе да се погрижи да й осигури лекарски грижи до раждането. („Да, Марина, забелязах, че си бременна“ — каза й той.)

След това отиде с нея на погребението на Андрю. По-точно, той отиде на погребението на Андрю, а Марина чакаше наблизо с някакво ченге, което познаваше.

Точно както му бе казала, годеницата на Макс, Кики, беше до гроба и рубиненият й пръстен искреше на слънцето. Интересното бе, че Макс не присъстваше. Избягва публичността както обикновено, помисли си Купър тогава. Макар да не се връзваше с новата благотворителна нагласа на Купър, той изпита злобно удоволствие, когато съобщи на Кики, че някакъв полицай я очаква, за да разговарят за годежния й пръстен. Съжаляваше само, че не може да присъства, когато тя ще попита Макс защо й е подарил пръстен (впоследствие иззет като улика), откраднат от убит човек. Все пак накрая бе научил какво е станало, когато Макс му се обади няколко седмици по-късно.

Започна с дълго и неискрено слово, как узнал за боледуването на Купър и се обаждал да провери как е и още дрън, дрън, дрън, докато накрая Купър не го прекъсна с въпроса как е бременната му годеница и какви са плановете им за сватбата. Макс направи една от прословутите си паузи и след това осведоми Купър, че в крайна сметка нищо няма да се получи с Кики. За съжаление тя пометнала (тоест изобщо не е била бременна, каза си Купър), така че нямало да има сватба. Купър замълча и не каза, че съжалява, защото всъщност изобщо не съжаляваше. След това Макс увери Купър, че няма нищо общо със смъртта на онзи човек, нито с неприятностите, които е преживяла Марина. „Само купих пръстена от него — каза той. — Андрю беше «Ройъл Рингс», за бога. Откъде да знам?“ Макар да съзнаваше, че Макс явно е здравата разтърсен, след като си позволява да ругае, Купър продължи да мълчи и го остави да говори, прилагайки му собствените му номера на психоаналитик. Макс заяви, че е важно какво е мнението на Купър за него. Осведоми го, че си взема отпуск от работа, „за да премисли някои неща“. След това замълча достатъчно дълго и Купър бе напълно сигурен, че най-сетне ще каже: „Липсваш ми, обичам те, допуснах грешка, нека да се съберем“. Само че Макс за последен път подлъга Купър: „Вярваш ми, нали, Купър? — попита той. — Ако някой те попита…“ и за последен път Купър затвори телефона на Макс. Каза си, че Марина винаги е била права за Макс.

Смешното бе, че сега, когато беше готов, отворен и просветен (поне за някои неща), Марина вече не искаше да му гледа. Каза му, че може да се отбива колкото често пожелае, но вече не било „редно“ да му гледа. Каквото и да означаваше това. Наистина, Марина бе преживяла сериозни сътресения през последните няколко месеца, обаче все още си оставаше загадъчна.

Няма нищо. В изблик на искрена добронамереност тя му беше дала името на друга компетентна гледачка, която живееше над Ла Джола. Сийл му позволяваше да я посещава само веднъж на три месеца — никакви изключения, — но той нямаше нищо против. В крайна сметка, ако прекалено често надничаш в бъдещето, желанието ти действително да го изживяваш намалява.

В това поне Купър бе сигурен.

„Мади!

Да вдигнем тост за продажбата на къщата ти!!! Половин милион над исканата цена!!!

Поздравления!!!“

Джой

Мадлин смачка бележката, напълни една висока и тънка чаша с „Дом Периньон“, оставен от брокерката й, за да отпразнуват продажбата на къщата — и собствената й тлъста комисиона — и я пресуши на един дъх. Беше успяла да се откопчи от среща с Джой, която беше умела професионалистка, но дразнеща като човек, с обяснението, че си има проблеми, докато се оправя с нещата — всякакви приготовления, пари, адвокати и бизнес консултанти, защото продаваше „Ройъл Рингс“. Джой въпреки това бе изпратила бутилка шампанско с надеждата Мадлин да я сподели с нея по-късно. Едва ли, каза си Мадлин.

Занесе бутилката и чашата в почти празната си дневна и седна на пода. Почти не чуваше носачите, които опаковаха кухнята. От време на време подрънкваха прибори или порцелан, само това издаваше присъствието им. Мадлин усети как топлото сияние на шампанското се плисва златисто в слънчевия й сплит. Приятно беше, наля си още една чаша. Беше забравила колко обича вкуса и шумоленето на хубаво шампанско. Време бе да си възвърне този навик. Мадлин много дълго бе прикована от изискванията на размножаващото се тяло и се наложи да си напомни, че вече няма забранени неща. За пръв от цяла вечност не се опитваше да забременее или да задържи бебето. Едно от първите неща, които бе направила след онази нощ, бе да направи аборт. Отиде в една долнопробна клиника далеч извън града, където никой нямаше да я познае, даде четиристотин долара в брой и по-малко от един час по-късно вече се прибираше у дома.

Очакваше да изпитва известна тъга, може би дори съжаление. Само че Мадлин не пророни дори една сълза нито преди, нито след посещението си в клиниката. Изпитваше единствено огромно облекчение, че си е върнала тялото, и решимост никога повече да не допуска някой да го контролира. Не че някога бе допускала. Нуждата Мадлин да роди наследник умря заедно с Андрю.

Мадлин продължаваше да скърби показно, с достойно за Оскар изпълнение, но дълбоката истина бе, че е доволна от смъртта на Андрю. Ако се бе случило в който и да било момент преди онази нощ, Мадлин щеше да изпитва и нещо друго. Ако не чувство за мъчителна загуба, то поне някаква скръб. В крайна сметка, наистина го обичаше. Но онази страна на Андрю, която бе видяла на партито — толкова грозна и плашеща, че дори сега с мъка мислеше за нея, — бе успяла да изтръгне и остатъка от нежни чувства, които все още изпитваше към него.

Очакваното посещение на Еди сериозно разстрои плановете й да съблазни Андрю след партито, така че трябваше да ги промени — да се опита да го вкара в леглото преди партито. Всичко свърши с един от най-грандиозните провали на Мадлин. Андрю вече беше пиян и по-начумерен от обикновено, когато се прибра два часа преди партито. Огледа одеянията й като богинята на лова Диана и я попита как си въобразява, че се е издокарала. Тя запази спокойствие, наливаше го с уиски, прокара ръце по гърба му и се насочи между краката му. В този момент той стисна и двете й ръце и й кресна да престане. Тя се престори на засегната, на отчаяна, свали роклята си и навря голите си гърди, за които той беше платил, в пияното му лице. Тогава той я шамароса през лицето.

— Постарай се да не е толкова очевидно, че си курва — каза той.

Притиснала бузата си, Мадлин бе твърде шокирана, за да говори. Обаче каквато и слаба надежда да бе хранила относно брака им, тя изчезна при следващото му твърдение:

— Няма да се получи, Мадлин. Трябва да се опитаме да постигнем някакво споразумение, обаче с това — посочи той стаята и после нея — е свършено.

Тя си спомни твърдението на Еди, че е виждал Андрю да се навърта край кабинета на Марина, и внезапно всичко й се изясни. Враждебността му към Марина, забраната му Мадлин да се среща с нея, дългите му отсъствия след пожара, когато Мадлин най-сетне бе престанала да я търси. Той имаше връзка с Марина. Обзета от странна паника, с усещането, че нищо не може да изгуби, Мадлин се извърна към него, все още гола, пламнала от срам и от страх, и настоя да разбере откога Андрю спи с гледачката й. Реакцията му — тя потръпна от спомена — беше ужасяваща. Той я стисна отзад за главата и дръпна косата й, докато в очите й не се появиха сълзи. Приближи се толкова близо до лицето й, че тя усещаше алкохолната влага на дъха му на устните си.

— Никога повече не споменавай това име! — Стисна косата й малко по-силно. — Тази вещица е причината за страданието ни. Чуваш ли ме? И обвинявам теб. Разглезена пачавра. Ти доведе тази дяволска жена в къщата и всичко отиде по дяволите.

— Андрю… — стенеше тя. — Моля те…

— Имаш късмет, че не убих… — Той се спря навреме, но преди това Мадлин видя в очите му най-силната омраза, която бе съзирала да струи от тях.

— Андрю, причиняваш ми болка.

Той я пусна и я отблъсна.

— Върви да се приготвяш — каза той. — Планирали сме скапаното хавайско парти.

* * *

Мадлин си наля още една чаша и я изпи. Удивително е колко бързо човек може да изпие бутилка от пенливата течност, каза си тя. Само че все още не усещаше нищо повече от топлото сияние. Е, засега и това стигаше. Откъм кухнята продължаваше да се носи шумът от методично пакетиране и прибиране в кашони. Копнееше за спокойствие — за истинска тишина, но все още се боеше да остава сама. Месеци наред се стремеше къщата да е пълна с хора — адвокати, носачи, приятели и брокери. Нощем, когато не оставаше никой, Мадлин отиваше в хотела на Ранчо „Санта Фе“ и си вземаше стая. Само че скоро щеше да сложи край и на това самотно пътуване. Къщата беше продадена и не след дълго щеше да се премести в друга, само нейна къща. Не беше напълно честна с Джой. Разбираше от пари много повече, отколкото показваше. Адвокатите наистина вършеха всичко, обаче Мадлин държеше самите тях под контрол. Скоро, много скоро, щеше да има всичко, което искаше.

Е, почти всичко. В живота на Мадлин нямаше мъж и тя подозираше, че ще мине доста време, преди да се появи такъв отново — ако изобщо се появеше. Признателността й към Еди бе искрена, но не беше любов. Каквито и да бяха мотивите му през онази нощ, той бе спасил не само живота на Марина, но и нейния. Беше го възнаградила — тихо и кротко, внимателно, но се погрижи той да разбере, — само че не искаше да се доближава до него, нито да го вижда повече. Време бе да започне наново. По свои правила.