Дебра Гинсбърг
Порок (36)

Глава 35

Мадлин си помисли, че е направо удивително как само за пет минути човек може да се озове от деликатно в отчаяно положение. Беше нещо като налудничаво лош късмет (Тя отказваше да го назове карма), че Еди Пъркинс беше избрал точно този момент, за да я проследи и да разруши всичко.

Мадлин не бе особено опитна в заговорите, а сложните разсъждения в духа на причина и следствие не бяха най-силната й страна. Тя бе човек, който трябваше да следва напътствия стъпка по стъпка, за да направи нещо, независимо дали става дума за печенето на сладкиш, или за инсталирането на дивиди устройство. Тя обичаше да чете романи с напрегнато криминално действие, защото никога не се досещаше предварително кой е извършил престъплението, понеже не бе способна да разнищи дори най-простичкия сюжет. По същата причина Мадлин така и не успя да се научи да играе шах. Повече я биваше на туистър.

Сега обаче, докато гледаше как Еди обикаля из къщата й като изгубен лос, тя си даде сметка, че ще трябва да мисли не само бързо, но и стратегически. Не беше сигурна дали е готова за това предизвикателство. Започна с най-очевидния подход и се молеше всичко да свърши добре.

— Ами жена ти, Еди? Не се ли тревожиш за нея? На нея едва ли ще й хареса, че си дошъл тук.

— Знаеш ли какво е най-интересното — започна Еди, плъзгайки длан по каменната полица над камината, — тя каза, че някой й се обадил и й съобщил, че имам любовна връзка. Ти не знаеш нищо по въпроса, нали? Ей, питам те просто от любопитство, с колко се изръсихте за тази камина? Понеже е направена наистина хубаво.

— Ти луд ли си? — възкликна Мадлин и вече си мислеше, че май наистина е луд. Изглежда изобщо не го познаваше. — Да не мислиш, че имам нещо общо с това? Защо ми е да се обаждам на жена ти?

— Не знам — отговори Еди и опипа инкрустирания ръб на един старинен орехов бюфет. — Обаче аз съм мъж, вече не разбирам как разсъждават жените. За мен е огромна загадка. О, това тук е много красиво. Откъде го купихте?

— Каква е тази работа, Еди? Да не би да сте се разделили с жена ти? Заради това ли е всичко? — Той явно не я слушаше. В момента вземаше поставените в сребърни рамки снимки и ги разглеждаше една по една, сякаш търсеше на какво да се опре. Искаше й се да престане да докосва нещата й.

— Това съпругът ти ли е? — попита той и вдигна скорошна снимка на Андрю, която бе направила с дигиталния фотоапарат, подарен й от него вече не си спомняше по какъв повод.

— Да, той е. Защо?

— Не е, какъвто очаквах — отговори Еди.

— И какъв точно?

— Ами не знам… Дебел? Плешив? Нисък?

— Защо?

— Богат мъж, красива жена. Нали я знаеш тази история.

— Еди, защо си дошъл? Какво искаш?

— Наистина ми се струва познат — каза Еди, все още загледан в снимката. — Сигурен съм, че го познавам отнякъде.

— Съмнявам се — отсече Мадлин. — Двамата не се движите в едни и същи кръгове.

Еди най-накрая извърна глава от снимката и погледна Мадлин. Тя веднага разбра, че е допуснала сериозна тактическа грешка. От изражението му струеше наранено мъжко его и гордост. Освен това беше ядосан.

— Това не е точно така, нали, сладка? Струва ми се, че има някои кръгове, в които и двамата със съпруга ти се движим. В момента гледам един от тях.

Мадлин започваше да изпада в паника, което беше много лошо, понеже ако изгубеше контрол, щеше да направи сцена, а направеше ли сцена, всичко щеше да избухне. Хората от кетъринга щяха да пристигнат всеки момент — не можеше да повярва, че още ги няма, — освен това и Андрю можеше да си дойде всеки момент.

— И той ходи при нея, нали?

— Кой? Кого имаш предвид?

— Съпруга ти. Сетих се откъде ми изглежда познат. Виждал съм го при Марина.

— Какво?

— Имам предвид в кабинета й, преди да изгори. Отпред. Съвсем сигурен съм.

Няколко тревожни мисли прекосиха ума на Мадлин едновременно. Една от тях беше, че ако Андрю се е навъртал край кабинета на Марина, значи я е шпионирал, а ако е така, би могъл вече да знае за Еди. После й хрумна, че е възможно самият Еди да я е шпионирал. Но дали пък Еди не си измисляше всичко това, за да я изплаши?

— Еди, какво искаш?

— Ами, първо, искам да ми обясниш защо не си ми казала за бебето.

Мадлин усети как коремът й се свива и как цялата екзотична хавайска храна започва да се премята вътре. Откъде би могъл да знае, че е бременна? На никого не беше казала. Сигурно просто бе налучкал, но защо му е да налучква такова нещо? Мъжете никога не искат да признават бащинство. Разбира се, освен ако не можеха да спечелят нещо от това.

— Какво бебе? Не разбирам за какво говориш. Няма никакво бебе. И това ли ти каза жена ти? Може би някоя друга жена, с която си спал…

— Вярно е, нали?

— Не, не е! Но дори да беше, какво от това? Да не искаш да напусна съпруга си и да се омъжа за теб?

Еди поклати глава, сякаш за да й покаже, че нищо не разбира.

— Не може само да вземаш, да вземаш, да вземаш — каза той. — В даден момент трябва да започнеш и да даваш.

— Пари ли искаш? — попита тя направо. — За това ли става дума?

Забеляза как изражението му се промени, като че ли не бе възнамерявал да иска това, но сега, след като тя бе повдигнала въпроса, идеята вече му се струваше добра. Или пък просто беше идиот и се учудваше, че се е досетила. Еди излезе от салона, където Мадлин го бе въвела, за да не се пречка пред очите на хората, и влезе в големия хол, където палмовите дървета и жасминът пикаке изпълваха въздуха с аромата на островите.

— Я виж ти! — възкликна той. — Тук си имаш цяла гора! Никога не съм виждал такова нещо!

— Всъщност би трябвало да представлява Хаваите — не успя да се овладее Мадлин. — Ще бъде плажно пиршество.

— Това на верандата ти плаж ли е?

— Не е веранда, а вътрешен двор — поправи го тя.

— Колко ли струва такова нещо? — зачуди се Еди. — Трябва да разбера.

— Ами остани още малко и ще можеш да попита Андрю, когато се прибере. Той плаща, не аз.

Колелцата се въртяха в главата на Мадлин. Най-накрая получи известна яснота и в подхранения й с калории мозък започна да се формира нещо като план. Еди явно искаше да вземе своя пай от живота, който тя толкова се бе потрудила да си създаде, само че беше пълен глупак, много по-тъп, отколкото си бе мислила, ако смяташе, че ще го получи, ако я заплашва така.

— Защо плаж? — попита Еди, все още слисан от сцената пред очите си. — За какво ти е притрябвал плаж в хола? Вие сте си такива, нали — живеете на няколко километра от океана, обаче това не ви е достатъчно.

— Май не ме чу, Еди. Ако Андрю се върне и те завари тук, ще прецакаш всичко — снижи тя гласа си до яростен шепот. — Ако разбере за теб, свършено е с мен, свършено е с всичко това. Не схващаш ли? Имаме предбрачен договор. Знаеш ли какво означава това? Че няма да получа нищо. И ще трябва да дойда да живея при теб.

— Съмнявам се — каза той. — Мислиш, че можеш да вземаш каквото си поискаш, само че аз дойдох да ти съобщя, че не е така. Няма да оставя детето си…

— Ти не даваш и пет пари за детето си, Еди, така че си затваряй устата. Знам какво искаш. Опитвам се да ти кажа, че го нямам и затова не мога да ти го дам.

Еди погали листата на фалшивата палма.

— В такъв случай май ще трябва да почакам, докато намериш начин. Напоследък ми е малко трудно, Мадлин. Ще ми трябва малко помощ, за да си стъпя на краката.

Тя се вгледа в лицето му, за да прецени дали не блъфира, и реши, че не блъфира. Освен това допускаше, че Еди не е много сложна личност и че каквото виждаш на повърхността у него, това е и отдолу.

— Ще видя какво мога да направя — каза тя.

— Не е достатъчно.

— Не мога веднага да ти напиша чек, Еди.

— Така ли?

— Ще трябва да взема пари от Андрю.

— Кога?

— Ще ти се обадя.

— Я пак — засмя се той. — Парите ми трябват веднага.

Мадлин светкавично си представи как ще изглежда бъдещето й. Сега може би щеше да успее да го отпрати, но той щеше да се върне. Можеше да стане ужасно досаден и да поиска тест за бащинство. Усладеше ли му се, нямаше да престане, това си каза Мадлин. А тя до края на живота си трябваше да се пази от куршумите. Мадлин безсилно задъвка устната си, а отчаянието се върна и я стисна като менгеме за главата, и тогава в изблик на вдъхновение й хрумна решението.

— Трябва да се приготвя за това парти, Еди. Всичко е планирано, не мога да го променя. Вече трябва да вървя. Дай ми няколко часа. Ела довечера, след като партито свърши. Ще се срещнем… Ще ти покажа къде… и ще ти помогна малко. Става ли, Еди? Става ли?

Звънецът на входната врата я накара да подскочи — доста силна реакция, която показваше колко е изнервена.

— Мамка му, от кетъринговата фирма. Еди, трябва да тръгваш.

Той се поколеба, но накрая започна да отстъпва към вратата.

— Добре, но ще се върна, Мадлин. Ще се върна довечера.

— Не оттук — бързо каза тя. — Ще ти покажа откъде да минеш, за да се срещнем по-късно. Върни се… в полунощ става. Дотогава всички вече ще са си тръгнали, а Андрю ще е заспал. — Говорейки, тя го прекара през вратите на вътрешния двор и до страничния вход близо до гаража и до многото им розови храсти. Звънецът на входната врата отново звънна.

— Един момент! — провикна се Мадлин. — Добре, Еди, върви. В полунощ, нали?

— Дано не ме разиграваш — предупреди я той, — защото здравата ще пострадаш.

— Трябва да вървя — каза тя, обърна се и го остави да зяпа розите й.