Дебра Гинсбърг
Порок (30)

Глава 29

Щеше да бъде поредният горещ ден в средата на една много гореща седмица. Преди зазоряване Марина отвори всички прозорци и затвори всички капаци, за да може въздухът вътре да остане хладен. Скоро щеше да дойде Роса и тя се запита дали нямаше да им е по-удобно да седнат в малкия й хол, отколкото в по-голямата, но западна кухня. Но и в двата случая не се притесняваше особено — беше много топло, но не страшно. Дори докато връхлиташе, загрявайки околността и повишавайки опасността от горски пожари, жегата изглеждаше временна — като немарлив гост, който предизвиква неразбория, но нямаше да остане достатъчно дълго, за да причини трайни щети. Беше много по-различно от Флорида — място, към което мислите на Марина се връщаха често напоследък, където влажният зной беше бавно мъчение. Въздухът тук беше по-хладен и не толкова агресивен — все едно те пече бавно, без да цвърчиш. Сравнението бе съвсем уместно, защото тялото на Марина, което натежаваше с всеки изминал ден, осъществяваше собствена конвекция.

От известно време усещаше движение вътре, ударите на малки юмручета и петички се забиваха дълбоко в костите на таза й. Наричаха това движение „ритане“ и в този смисъл се очакваше то да бъде нещо бързо. Нищо подобно, помисли си тя. Случващото се в тялото й сякаш се развиваше без никакво бързане. Освен това понякога бебето й говореше на език, който Марина не разбираше, шепотът му гъделичкаше вътрешното й ухо. Това общуване беше започнало много преди физическото движение, но Марина едва сега разбираше какво представлява. Опитваше се да го разбере, да го разшифрова и да го проумее.

Сега основната цел на Марина беше да приеме дарбата си и да се научи как да я използва. Беше й показано точно какво може и ще се случи, ако откажеше да използва онова, което й бе дадено. Замисли се колко глупаво се бе държала в деня на пожара, колко твърдоглаво, точно както бе казала майка й. Този безмилостен подтик да обясни веднага всичко — да контролира света — всъщност я съсипа. „Върви си у дома“, това й бе наредено. Само да се бе вслушала. Само да се бе вслушала…

Вече слушаше, наострила беше ушите си, за да тълкува звуци, които не бе чувала досега, отворила бе широко очи за видения, недостъпни за никой друг. Марина не просто учеше нови неща, правеше го главоломно. Животът й се бе превърнал в бързо освобождаване — забравяше всичко, което бе смятала за вярно, и започваше наново със съвсем нов набор от правила. Сякаш за пръв път се учеше да вижда, да ходи, да говори. И го правеше тук, в тази малка къща, в тази малка крайбрежна общност, в този красив и ленив край на дъното на Калифорния. Защото първото решение, което Марина бе взела, когато бе дошла в съзнание в линейката на спешна помощ, докато опожареният й кабинет все още пушеше, бе, че няма да избяга.

* * *

Може би се дължеше на факта, че наранените й крака бяха превързани — достатъчно ясен символ, че не може да избяга. Или пък изтощението, което усещаше, проникна дълбоко в същността й. Когато санитарят от линейката се надвеси над нея и започна да й задава въпроси като „Разбирате ли защо сте тук?“, Марина не знаеше дори дали има достатъчно сили да се надигне и да седне. Но имаше и още нещо. Тя осъзна, че пожарът означаваше край на пътя, по който вървеше, и начало на нов път. Освен това вече знаеше, че Гидиън не е дошъл да я търси, за да си отмъсти, а защото я обича. Неговата съдба е била отредена за нея. Тя бе вътре в този отмъстителен и злобен ум, но не можеше да разбере на кое тяло принадлежи. А и повече не бе могла да влезе в това тяло по своя воля. Подобно на всичко останало, свързано с дарбата й, телепатичните връзки, които установяваше, се случваха хаотично и никога по нейно желание. Търсеше в мрака нещо да й подскаже кой би могъл да бъде, кой изпитваше толкова силна омраза към нея, но никога нямаше достатъчно светлина, за да го види.

Марина обаче не би могла да изрече тези неща в линейката, дори да искаше. Не каза на парамедиците, че е бременна, нито че е преживяла автомобилна катастрофа. А и те изглежда не се интересуваха да узнаят как така се е появила боса, раздърпана и почти обезумяла точно в разгара на пожара.

С ченгетата беше различно. Разпитаха я веднага щом парамедиците приключиха с нея. Тя веднага каза, че това е нейният кабинет, но по отношението на всичко останало, не можеше да им даде обяснение, от което да разберат защо тя знае неща, които не би трябвало да знае. Каквото и да кажеше, щеше да я представи като откачалката, предизвикала пожара. В момента поведението й бе крайно подозрително. Те явно още не знаеха, но имаше труп — някой, Гидиън — вътре в сградата, или пък чакаха тя да им каже. В онзи момент Марина не беше на себе си физически, емоционално и духовно, но осъзна, че трябва да си държи устата затворена за Гидиън. Скоро всичко щеше да излезе на бял свят.

Вместо това се чу да казва на полицая — казваше се Ларсън — че причината да бъде на местопроизшествието (причината изобщо да знае, че ще има местопроизшествие, на което да бъде) е, че е медиум. Не, наистина, господин полицай, аз съм медиум. Марина бе изричала теми думи или техен вариант много пъти преди това, но сега за пръв път им вярваше истински. И точно в това се криеше парадоксът.

— Значи сте медиум — повтори думите й полицаят. Бяха я завели в кафенето отсреща, където бе видяла Гидиън за пръв път, и си водеше бележки в малък тефтер. Пожарът и всички автомобили със специален режим светеха в синьо, червено и оранжево в мрака. — Предсказвате бъдещето? Говорите с мъртвите? Такива неща ли?

— Аз съветвам хората… интуитивно — отговори тя.

Трудно се отърсваш от старите навици. Марина осъзна, че вече не й се налага да се преструва, за да бъде убедителна.

— Съветвате хората.

Значи това му беше стратегията, каза си Марина. Да повтаря всичко, докато не започнеше да звучи по-зле, отколкото бе в действителност.

— Да, виждам някои неща — каза тя. — Съветвам хората въз основа на онова, което виждам.

В този момент Марина наистина виждаше нещо, което бе сигурна, че никой друг не вижда — светло зелено сияние, осеяно с пурпурни и по-светли точици от лявата страна, което обгръщаше полицай Ларсън. Тя сведе поглед надолу, за да не гледа в сиянието, и видя един черен лабрадор ретривър да седи с кръстосани лапи в краката на полицая.

— И сте видели… — Той разлисти няколко страници от бележника си и погледна написаното. — И сте видели пожара още преди да се случи, така ли? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Ами аз имах… беше нещо като сън — поде Марина.

На табелката на кучето пишеше „Бъди“.

— Какво означава „нещо като сън“?

— Бях припаднала. Известно време не бях в съзнание.

— Не сте били в съзнание. Пили ли сте тази вечер?

— Не, нищо не съм пила.

— И защо не сте били в съзнание?

— Претърпях… катастрофа. Сигурно съм си ударила главата.

— Къде е колата ви, госпожо? — Бъди подуши крака на полицая и Марина се запита дали кучето е истинско, мъртво или просто е проекция на мислите на полицая. Овладя импулсивното си желание да се пресегне и да го погали.

— Черно е… Не знам, просто побягнах. Имах този сън. И видях експлозията.

— Експлозия ли? Можете ли да ми кажете къде бяхте по-рано тази вечер? Има ли някой, който може да…

— Излязох от пътя. Катастрофирах.

— И после сте дотичали тук от…

— Да.

— Не сте били в кабинета?

— Не, вече ви казах.

— Извинете, какво правите?

Кучето се бе изправило и се бе приближило до Марина. Чувстваше дъха му върху ръката си, но когато се наведе да го погали, дланта й мина през животното. Действителността започваше да се разпада като онези евтини картонени пъзели, чиито парченца никога не прилягат съвсем точно.

— Кучето — каза тя, — аз само… — Сиянието около полицай Ларсън стана по-тъмно и заблестя. Той наведе глава на една страна и я изгледа невъзмутимо и преценяващо.

— Кучето ли?

Марина затвори очи, но когато ги отвори, Бъди още беше там и душеше ръката на господаря си.

— Извинете — каза тя.

— Имате ли нещо против да ви направим тест за алкохол, за да се уверим, че не сте пили? — попита я полицаят.

— Да… Искам да кажа, не, нямам нищо против.

За пръв път Марина разбра, че полицията няма полза от истински медиуми, но нямаше да е за последен.

Много по-късно, когато полицай Ларсън беше приключил с нея, Марина видя малко черно кученце лабрадор — изгубено, избягало или изоставено — да се приближава към скупчилите се на улицата полицаи и пожарникари.

— Ей, приятелче — чу тя да казва полицай Ларсън, — какво търсиш тук? Откъде се взе, а, момче? Кажи, приятел?

Това бе краят на първата вечер, но не беше краят на разпитите.

Проведоха няколко разговора (както полицаите наричаха разпитите), повечето от тях през седмиците непосредствено след пожара. Протичаха по сходен начин, със съвсем малки разлики (които вероятно целяха единствено да накарат Марина да изгуби почва под краката си, така предполагаше тя).

— Можете ли да ни кажете къде бяхте вечерта на петнайсети март две хиляди и седма година?

— Пътувах към къщи. Претърпях катастрофа. Излязох от пътя.

— Знаете ли кой подпали кабинета ви?

— Не.

— Вие ли подпалихте кабинета си?

— Не.

— Знаете ли кой е бил в кабинета ви, когато е избухнал пожарът?

— Не.

— Знаете ли защо някой ще иска да подпали кабинета ви?

— Не.

— Да сте имали проблеми със свой приятел?

— Не.

— Момичетата от козметичния салон до кабинета ви твърдят, че са виждали някакъв мъж да се навърта край кабинета ви. Имате ли представа за кого говорят?

— Може да бъде всеки. Имам… имах много клиенти. Някои от тях са мъже.

— Работите като медиум, така ли?

— Да.

— Така ли разбрахте, че кабинетът ви гори?

— Получих видение. Видях експлозия.

— Но не можете чрез способностите си на медиум да видите кой е подпалил кабинета ви, така ли?

— Не.

— Можете ли да ни обясните този факт?

— Не, не мога.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте вечерта на петнайсети март две хиляди и седма година?

 

 

Нито веднъж не я попитаха за Гидиън и тя не разбираше защо. Все едно всъщност не Гидиън бе човекът, загинал там. Понякога Марина едва ли не вярваше, че не е бил той. Вече непрекъснато я посещаваха мъртъвци, които не й бяха толкова близки. Той със сигурност би дошъл. А и полицията сто процента вече беше идентифицирала трупа — ако бяха намерили труп — и бяха установили връзката между тях двамата. Само че Марина не можеше да ги попита за това. Вече бяха минали почти два месеца от пожара и макар разследването да продължаваше, нейното участие в него явно намаляваше. Това й позволяваше мъничката надежда, че може би Гидиън е жив някъде в света и че трупът в кабинета й е бил на някой друг.

Но и тогава, и сега Марина усещаше как сърцето й се свива — физическо усещане, все едно този мускул в гръдния й кош пада, потъва и тя едва успява да продължи да диша. Знаеше какво е видяла. Много пъти след онази нощ, докато бе потънала най-дълбоко в съня, се бе озовавала отново в онова съзнание, в повтарящата се примка на онзи единствен момент. Виждаше пръстена върху гърдите на Гидиън. Вземи го. Вземи го веднага. Ето тази мисъл я спохождаше. Всеки път се събуждаше, отчаяно копнеейки да го зърне още веднъж, почти умолявайки онзи тип да й се покаже, който и да е той. Но сънят не се бе променил. А тя все още се луташе в мрака. И чакаше.

 

 

Уханието на ябълка и на канела върна Марина към действителността. Роса беше наблизо. Вкусната миризма на сладкиша, който Роса носеше, винаги предизвестяваше пристигането й няколко минути по-рано. Способността й да усеща приближаването на хората по мириса или по звука бе само едно от новите, макар и непостоянни умения на Марина, с които тя се опитваше да свикне. Значи днес Роса й носеше тригуни. Марина трябваше да се престори на изненадана, когато отвори ароматния хартиен плик, но насладата й щеше да бъде искрена. Нужна й бе известна практика, за да изчака хората първо да почукат на вратата й и после да им отвори. Марина установяваше, че ако нарушиш очакванията на хората от действителността, това ги прави нервни и ги разстройва, макар да доказваше, че тя наистина е медиум. Дарбата успя да съсипе предишния й бизнес. Тъй като вече не можеше да прави предсказания въз основа само на наблюдения и започна да казва на клиентите какво вижда наистина, те в най-добрия случай започнаха да се дразнят, а в най-лошия — да се ядосват. И в двата случая я зарязваха след един-два сеанса. Нито един от предишните редовни клиенти на Марина вече не идваше при нея, за да му гледа, макар че понякога й се появяваха по други начини и под друга форма. Марина допускаше, че всичко това е част от пророческото послание, че трябва да се научи как да използва дарбата си.

Роса почука колебливо — както правеше винаги — сякаш се боеше, че се натрапва, но не озадачи Марина, която го чу преди действително да прозвучи. Докато вървеше към вратата, тя се върна мислено в малката си варосана къща под наем във Флорида. Жегата, мъртвата змия, която гниеше сред храстите, и госпожа Голдън, стиснала чантата си в очакване на Марина да предскаже каквото и да било бедствие. Това беше спомен, не видение, но госпожа Голдън и бездруго я посещаваше доста често. Старицата я гледаше с очите на Гидиън — вече мълчаливо, но с очакване.

„Къде е той!“ — питаше Марина неведнъж, но старицата само почукваше по шията си, където бе висял пръстенът.

С ръка на бравата Марина потръпна от вероломството. Дали не я бяха проклели с онази змия? Преди не вярваше, че е възможно да се случи такова нещо, но отдавна вече нямаше нищо сигурно в селенията на непознатото и на свръхсетивното. Тя поклати глава. Това бе първото, което заявяваха циганките измамници, когато човек отиде при тях в търсене на отговори — някой те е проклел. Трябват ми парите ти, за да се моля. Само така ще те освободя. Преди Марина смяташе, че хората, които вярват на такова безочливо мошеничество и плащат за него, са глупаци и не заслужават парите, с които са се простили. Вече не беше така.

Тя отвори вратата и се усмихна на Роса, която бързо наведе глава и влезе вътре. Тъмната коса на жената беше прибрана назад в безупречна конска опашка. Дрехите й бяха спретнати и безукорно чисти и си оставаха такива дори след като цял ден бе поднасяла храна и напитки в жегата. В едната си ръка държеше гарафа, а в другата — плик със сладкиши. В погледа, който си размениха, имаше и надежда, и доверие.

— Радвам се да те видя, Роса.

— Como estos, Марина? Навън е много горещо. Тук е приятно. — Роса се поколеба, после подаде на Марина плика със сладкишите. — Донесох това за теб.

— Ще ги сложим в кухнята — каза Марина.

Усещаше как очакването на Роса граничи с нетърпение, докато се настаняваше до кухненската маса и чакаше Марина да налее две чаши чай от хибискус от гарафата.

— Марина — поде Роса, но се въздържа от учтивост и, както добре знаеше Марина, от уважение. Марина отпи от чая и погледна към Роса, за да даде възможност на очите си да смекчат фокуса си и на мислите си да се успокоят. Чакаше. След малко момичето се появи, все едно тъкмо влизаше в стаята, и застана зад майка си. Положи леко ръце върху раменете на Роса.

— Es Luz! — попита Роса. — Esto aqui!

— Да, тук е — отговори Марина.

Лус, или поне онази Лус, която Марина виждаше, се усмихна и наклони глава на една страна. Роса идваше редовно, обаче момичето невинаги се появяваше. Марина знаеше, че Роса живее заради миговете на това общуване с Лус и че винаги се разочарова, когато Марина не може да я види. Тъкмо безпрекословната й вяра бе накарала Роса да намери Марина скоро след пожара — цъфна на прага й с умолително допрени длани. „Ти видя дъщеря ми — каза Роса. — Трябва да говоря с нея. Моля те, моля те, не ме отпращай.“

Марина я пусна да влезе и нито веднъж не я попита как е успяла да я открие. Тази подробност не беше важна за цялостната картина. Марина не постави под въпрос и непосредствеността, която изпита веднага в присъствието на Роса, нито способността им да общуват със съвсем малко думи. Роса не се нуждаеше от доказателство за дарбата на Марина, нито пък искаше да я постави на изпитание, както бяха правили мнозина от предишните клиенти на Марина. Роса действаше на основата на вярата и на интуицията си — и двете дълбоки и силни. Знаеше например, че Марина е бременна още преди да започне да й личи. Носеше специални чайове и сокове за pequenci, плодове и сладкиши. Марина никога не поиска от нея пари, но понякога намираше банкнота от десет или от двайсет долара, сгъната в салфетка в белия хартиен плик със сладкишите. Знаеше, че Роса вероятно й дава повече, отколкото може да си позволи, но от уважение към нея нито веднъж не опита да върне някое от даренията.

Малко след първото си посещение в дома на Марина Роса започна да я препоръчва на свои приятели и познати. Тази малка група започна да изпраща свои приятели и познати и Марина вече си изграждаше съвсем нова клиентела от хора, които преди не биха могли да си позволят услугите й. Те се трудеха усилено и в неделя си купуваха билети от лотарията. Някои от тях ходеха на църква, но всички си плащаха. Бяха суеверни и се притесняваха какво ли ще бъде времето. Изрязваха си талони за намаление и пазаруваха от разпродажби. Сред тях нямаше хора като Мадлин и като Купър. Всички те едва връзваха двата края и нито един нямаше време да скучае или да бъде недоволен. Най-голямата разлика беше, че новите клиенти на Марина идваха готови да чуят каквото има да им каже, а не каквото искаха да им каже.

Понякога можеше да им каже съвсем малко, а друг път получаваше толкова много информация, че не можеше да направи разлика между важното и онова, което е просто шум и смущение. Това обаче явно не притесняваше нито един от новите й клиенти, които приемаха каквото можеше да им съобщи и й бяха признателни. Марина знаеше, че вярата и готовността им да приемат всичко ги превръщаше в лесна мишена за всякакви шарлатани. Както от Роса, така и от останалите Марина приемаше всякакъв вид плащане, което можеха да си позволят. Понякога бяха дребни банкноти, но най-често получаваше храна, услуги и дори мебели. Благодарение на механика Виктор вече не й се налагаше да се притеснява за ремонтите на колата си. Линда, чийто съпруг беше дърводелец, й бе подарила красив и сложно резбован люлеещ се стол. Сара, която продаваше занаятчийски изделия по уличните сергии, й беше подарила голям часовник с кръгъл циферблат, който светеше меко в тъмното.

Марина беше признателна за всичко това, но само толкова. Опитваше се да не мисли какво ще стане, когато спестените й пари, от които живееше сега, свършат. Освен това новите й способности на медиум не й разкриваха какво ще се случи след раждането на детето. Трябваше да почака, докато не получи ясен отговор, или да се опита по-целенасочено да го намери — точно както правеше в момента с Лус, която бе престанала да се усмихва и да гали раменете на майка си и искаше да говори.

— Donde esto Luz! — попита Роса. — Виждаш ли я?

— Да, виждам я — отговори Марина.

— Какво прави? Какво казва?

Марина насочи цялото си внимание към Лус. Беше облечена с бяла тънка рокля с червени и розови рози, избродирани на деколтето и подгъва, а дългата й тъмна коса, досущ като косата на майка й, падаше свободно по раменете й.

— Иска да ти опиша роклята й — каза Марина. — Бяла с бродирани рози. Не съм я виждала облечена така друг път. — Марина не каза на Роса, че Лус обикновено е облечена с болничната пижама, с която е издъхнала.

Жената сплете пръсти и притисна ръце към устата си. Очите й тутакси се напълниха със сълзи.

— С тази рокля я погребахме — каза тя.

Лус се приведе над майка си и обхвана раменете й с ръце.

— Тя е с теб, не иска да си тъжна — каза Марина. Присъствието на Лус беше толкова силно осезаемо, че Роса започна да се потупва по раменете, сякаш усещаше ръцете на момичето там. Марина предполагаше, че в известен смисъл наистина ги усеща. Лус вдигна ръка и погледна Марина в очите. Марина чу гласа в главата си.

Кажи й, че направи всичко по силите си. Кажи й, че е прекрасна майка. Кажи й, че я обичам.

Роса силно притисна ръце към лицето си, когато Марина й предаде думите на дъщеря й, но не успя да възпре кратките неистови хлипания, които се надигаха дълбоко от гърдите й. Лус кимна на Марина и вдигна ръце с дланите нагоре. Този път нямаше думи, но Марина прекрасно разбра какво иска Лус да разбере майка й.

— Роса — тихо каза тя, — Лус иска да ти кажа… Тя твърди… Готова е да продължи нататък. Иска да я пуснеш.

Гласът на Марина прозвуча фалшиво дори в собствените й уши. Думите прозвучаха бездушно и бяха сладникави и изтъркани като от евтина поздравителна картичка. Лус общуваше без думи — сякаш говореше чрез форми и цветове. Беше красиво и Марина се почувства безсилна, задето не е способна да покаже това на Роса. Прехапа устна и опита отново:

— Това не е лошо. Така е по-добре за теб и за нея. Не означава, че трябва да я забравиш.

Отначало Роса не отвърна и Марина се притесни, че е станала причина тя отново да преживее загубата на дъщеря си. Лус вече бе застанала отстрани до майка си и се готвеше да излезе от стаята. Повече нямаше да се върне. Марина понечи да проговори, да изрече утешителни думи, когато Роса вдигна глава и хвана ръката на Марина между своите длани:

— Разбирам — каза тя. — Gracias, Марина. Много ти благодаря.