Дебра Гинсбърг
Порок (25)

Глава 24

Марина стоеше до водата и наблюдаваше неумолимото движение на прибоя. Внезапен силен порив на вятъра замери гърба й с пясък, солената вода опари глезените й. Макар че брегът също се бе изпълнил с видения и се бе пренаселил като останалите места, на които ходеше тя, все пак той бе последното й убежище. За миг се зачуди какво ли би било да нагази във вълните и просто да продължи да върви, докато водата не покрие главата й. После, тъй като не можеше да си представи самото действие, се запита какво ли би било да има волята да направи подобно нещо. Марина със сигурност не притежаваше нужната сила на духа. Инстинктът й за оцеляване беше твърде силен, за да й позволи лукса на самоубийството. Освен това бе въпрос на контрол — нещо, което Марина вече не притежаваше.

Бяха минали две седмици, откакто бе влязла в кабинета си и бе намерила картата на Смъртта, облещена към нея, и през цялото това време единственото, което бе успяла да свърши, бе да смени бравите в кабинета си. Нямаше на кого да се обади, не можеше да подаде оплакване. Представи си как се опитва да обясни случилото се на полицията: „Взех пръстена на мъртвата му майка, после спах с него, а сега той прониква с взлом в кабинета ми и ми оставя заплашителни послания. А, да, освен това видях какво се случва в съзнанието му. Обаче докато бях с него, нямах тази способност. Споменах ли, че разговарям с мъртъвци?“. Не, говореше ли с полицията, това щеше да бъде същинско бедствие. И понеже Марина бе успяла да се изолира толкова добре, нямаше живи хора, на които да се довери.

Ако не друго, последните два месеца я бяха убедили, че колкото и здраво да е изградена една реалност, нищо не гарантира, че няма да бъде унищожена. Получила бе потвърждение на това само преди броени часове, когато се бе опитала да прекрати бременността си, а лекарят й бе казал, че няма нищо за прекратяване. Ако бе изправена пред такава сила, как една несигурна ключалка можеше да възпре когото и да било? А под „когото и да било“ Марина разбираше Гидиън. Както сам бе признал, беше дошъл да я търси, за да си отмъсти. Може би вече бе решил да осъществи намерението си. Не че Марина намираше някакъв смисъл в това. Съзнанието можеше да формулира всякакви неистини, но тялото не лъжеше. През онази нощ в хотела телата им бяха казали истината и помежду им имаше любов, не омраза. Не отмъщение.

Само че напоследък Марина грешеше за толкова много неща. Още от самото начало знаеше, че е опасно да се забърква с Гидиън, но въпреки това се остави на чувствата. Сега вече светът бе зейнал и тя потъваше. Случилото се в лекарския кабинет бе поредното необяснимо събитие. Сякаш с часове седя в чакалнята. Беше претъпкано с жени в различно напреднала бременност и Марина, неспособна да се съсредоточи над един стар брой на списание „Дом и градина“, чуваше мислите на всяка от тях и неизречените им думи пораждаха какофония в главата й.

Още десет седмици и ще мога да…

Знам, че би трябвало да искам само бебето да е здраво, но се надявам да е момиченце. Наистина ми се иска…

На всяка цена трябва да го накарам да планира цезаровото сечение днес, защото не мога…

Не съм готова за това…

Вече съм наддала с десет килограма, а дори не съм влязла в петия месец…

Тук е толкова топло! Не могат ли…

… да се върна на работа.

… момиче. Това лошо ли е?

… да си върна парите за това пътуване, а не искам да родя в самолета.

… просто не съм готова…

… накрая ще заприличам на кит…

… да проветрят.

Когато извикаха нейното име, Марина вече познаваше историята на всяка жена в смазващи подробности. Нямаше начин да регулира напиращите думи, нямаше начин да намали звука или да го изключи. Случваше се, когато си реши и без ясна причина. Затова когато майката на Марина се появи отново, след като медицинска сестра измери кръвното й и взе проба от урината „за потвърждение“, Марина нямаше друг избор, освен да гледа и да слуша.

— Казах ти да не си правиш труда — заяви майка й. — Само си губиш времето.

— Извинявай, но не искам майчински съвети от теб — прошепна Марина.

— Твърдоглава както винаги — отбеляза майка й.

Мина доста време, преди някой да се върне в стаята, достатъчно, за да може Марина да разбере, че нещо не е наред. Когато лекарят се появи, обясни на Марина, че два пъти са направили тест за бременност, но и двата пъти е бил отрицателен. Заяви, че домашните тестове обикновена са благонадеждни, но от време на време стават и грешки. Възможно било причините да са няколко, но най-вероятно просто цикълът й закъснявал, каза той, сложи си чифт латексови ръкавици и й каза да се „отпусне“ на масата. Понякога цикълът на жените се променял с възрастта. Чувала ли била за перименопауза? Освен това напоследък имало някаква гадна бактерия, която можела да предизвиква гаденето. Вдигала ли е температура? Марина сепнато ахна, когато той проникна в тялото й и започва да опипва и да натиска. Да, матката й била нормална, нямала характерния за бременност размер и всичко изглеждало нормално. Май в крайна сметка щяло да се окаже фалшива тревога, но й препоръчвал, ако отново пропусне цикъл, да отиде да се прегледа по-обстойно при своя гинеколог.

Майката на Марина отново се появи в ъгъла на стаята.

— Казах ти — изкряка тя с пресипнал от нездравия живот глас, какъвто бе и приживе. — Решението не е твое.

Тогава Марина най-сетне разбра, че никога не е имала избор по този въпрос, тръгна си от клиниката и се запъти към най-близкия бряг. Заобиколена от надпреварващите се шумове на прибоя, чайките и вятъра, тя преживя рядък миг на вътрешен покой. Отново се появи мисълта за Гидиън и запълни празнината. С внезапна горчивина си помисли, че ако той бе искал тя да страда, със сигурност беше успял. Запита се дали за него би имало някакво значение, ако знаеше, че е бременна от него. За миг Марина дори се опита да осъществи телепатична връзка с него и някак да предаде в съзнанието му своята мисъл — нашето дете. Почти веднага усети да я залива жестока вълна от зашеметяващо гадене. Вятърът отново се бе засилил и тя мръзнеше. По небето се гонеха тежки сиви облаци, които закриваха слънцето. Може би наистина беше луда. Може би лекарят беше прав и изобщо не бе забременявала. Може би беше просто илюзия, създадена от болно съзнание. Може би всъщност имаше нужда от невролог или от психиатър. Или и от двамата. Марина си помисли за Макс, единственият психиатър, когото познаваше, и за малко да се разсмее, като си представи колко абсурдно би било да се консултира с него.

Имаше чувството, че са минали години, откакто Макс се бе появил в кабинета й, за да говорят за Купър, но всъщност едва ли бяха минали и две седмици. Толкова държеше да я убеди, че не иска да му гледа (защото, както побърза да я осведоми, не вярва на медиуми), че я заведе на обяд, за да обсъдят тревогата му относно поведението на Купър. Макар че твърдението явно му причиняваше физическа болка, Макс й каза, че Купър й вярва повече, отколкото на всеки друг в живота си и че на практика тя му е нещо като терапевт. Като така несъмнено носела отговорност за Купър и той се надявал тя да разбира това.

Марина си спомни, че на този ден всичко бе покрито с цветна мъгла. Разсейваше я фактът, че Макс й изглеждаше много червен, сякаш кръвта му буквално вреше под кожата, но когато го попита защо е толкова ядосан, той се сепна и я увери бавно и спокойно, че изобщо не е ядосан, а се тревожи за Купър.

— Сигурен съм, че не можеш да споделиш с мен за какво сте си говорили двамата — каза Макс и думите му прозвучаха нахапани като недоядения сандвич с телешко пред него. — Вероятно си имаш някакво правило за поверителност по отношение на клиентите? — Хипнотизирана от искрите, които сякаш се разлитаха от главата му, Марина не отвърна. — Но трябва да знаеш, че поведението му е много тревожно. Взема…

„Хапчета“, довърши безмълвно изречението му Марина. Нищо чудно, че Макс не искаше да признае наркотичната зависимост на Купър. Вероятно той лично му беше предписал таблетките.

— Работата е там, че не му е лесно да приеме някои… обстоятелства…

Марина изпита остро съжаление, задето изобщо бе насърчавала Купър да остане с този мъж. Беше й изгодно да му говори така и точно това искаше да чуе самият Купър, но не беше редно.

— Дали не би могла да поговориш с него и да го насочиш в по-положителна посока? — попита Макс.

— Тоест да го излъжа, така ли? — попита Марина. — Ще ми очертаеш ли сценария?

— Не твърдя, че…

— Знам какво твърдиш — прекъсна го Марина. Въздухът около Макс стана по-тъмен, тя си спомни и започна да усеща неприятно изтръпване в основата на гръбнака си. Не изрече следващите си думи, те сами излязоха от устата й: — Ще вземеш много лошо решение — каза тя. — Трябва да го премислиш. Не е твърде късно. Все още не.

Изражението на Макс не се промени, но Марина видя как от него като дим се надига и страх, и гняв.

— Знаех си, че това е грешка — каза той. — Извинявай, че отнех от времето ти. Знам колко е ценно.

Плати сметката и предложи да я закара обратно, но тя му отказа, защото не искаше да остава в затвореното пространство на колата му дори за няколко минутното пътуване обратно до кабинета си.

* * *

Марина отмести поглед от океана и тръгна към главния път. Ако някой щеше да й помогне, нямаше да са хора като Макс. След този ден нямаше вест нито от него, нито от Купър. Може би Макс я беше послушал и бе взел различно решение — не че тя знаеше за какво изобщо го предупреждава. Може би двамата с Купър отново се бяха събрали и в момента си живееха щастливо. Но още докато формулираше тази мисъл, Марина почувства, че не е така.

Усети нещо остро под краката си и отстъпи назад точно навреме, за да не се пореже на парче стъкло в пясъка. Зачуди се защо този обикновено чист участък от плажа е замърсен и тогава си даде сметка, че се намира на няколко километра по на юг от мястото, което бе започнала да нарича „моя бряг“. Тук брегът изглеждаше занемарен, осеян с опаковки, счупени шишета и фасове от цигари. Точно пред себе си видя разчорлена жена, която седеше и пушеше до разнебитена дъсчена пътека. Със сигурност фасът й скоро щеше да се присъедини към останалите на брега.

Когато Марина се приближи към нея, жената й се стори позната и мястото край нея доби мекото сияние на спомен. Марина имаше чувството, че гледа жив образ от собственото си минало. Още няколко предпазливи стъпки и Марина схвана, че това е майка й, но много по-млада и не толкова съсипана, колкото я помнеше. Жената беше привлекателна, едва ли не красива. Очертанията на тялото й бяха запазили известна мекота, кожата й бе съхранила известен блясък. Когато жената вдигна поглед, Марина видя светлина в очите й. Майка й — или нейното превъплъщение — я огледа безизразно, издуха облак дим и посочи към дъсчената пътека. Марина погледна натам и видя какво й сочи майка й — възрастна жена, седнала пред малка маса точно насред пътеката. Тази сцена също имаше несъмнения привкус на отдавна погребан спомен и Марина влезе право в нея, приближавайки се максимално.

Възрастната жена беше някаква гледачка от старо време, каквато вече не можеш да видиш другаде, освен по филмите. Марина я позна, бе жената, която бе видяла — или която й се бе сторило, че е видяла, — докато се разхождаха заедно с Гидиън. Този път обаче видението не изчезна, когато Марина се приближи. Върху покритата с филц маса на жената имаше колода карти таро. До колодата лежаха четири лъскави монети от по двайсет и пет цента, специално изсечени за двеста годишнината. Марина се приближи още малко. Ясновидката седеше, навела главата си толкова ниско, че брадичката й почти опираше в гърдите. Не помръдна, когато Марина се пресегна и докосна колодата карти таро с върховете на пръстите си.

— Знам тази игра — прошепна Марина с гласа на малко момиченце. — Избрах човека, който имаше осмица над главата си.

С трепереща ръка Марина обърна горната карта. Срещу нея се показа Магът и символът на вечността над главата му. Ясновидката рязко вдигна глава и Марина ахна слисано. Очите й бяха съвсем бели. Без да отворя уста, тя изговори четири думи, които отекнаха в ушите на Марина.

— Ти имаш пророческа дарба.

Светът се сви, настоящата сцена и споменът за нея се сляха в едно. Марина наблюдаваше сякаш през визьора на фотоапарат. Беше петгодишна и си бе спестила тези четири монети за сладолед — рядка почерпка, която майка й беше обещала през този последен топъл летен ден. „Само да свърша едно нещо — каза майка й. — После ще си купиш сладолед, обещавам. Само едно нещо.“ Седеше и си пушеше цигарата, сърдита на жената с картите. На Марина картите много й харесаха, картинките им бяха толкова красиви. Само че през онзи ден една и съща карта се появяваше отново и отново — все онзи човек с осмицата над главата. А после майка й се разкрещя и я задърпа за ръката.

Какво правиш!

Тя има дарба.

— Вече знаеш — каза ясновидката. — Погледни ръцете си.

Марина погледна надолу към ръцете си. Това, което видя, не можеше да е истина, но въпреки това тези странни и непознати ръце бяха прикрепени към собствените й китки. Плътта беше съвсем гладка. Линиите от дланите й бяха изчезнали.

— Навремето се опитах да ти кажа — ти имаш дарба — повтори ясновидката.

Какво означава това, мамо?

Нищо не означава. Тази откачалка не знае за какво говори.

Марина погледна към мястото, където седеше майка й, но там вече нямаше никого. През онзи ден майка й беше толкова ядосана, влачеше Марина като куче на каишка и вървеше толкова бързо, че Марина непрекъснато се спъваше в собствените си крачета. Беше адски горещо, но монетите й ги нямаше и тя така и не получи сладоледа си.

Какво трябва да правя? Марина зададе въпроса, без да изрича думите гласно.

— Трябва да се научиш да използваш дарбата, която ти е дадена.

Ами ако не я искам? Ако не искам нищо такова?

— Нямаш избор.

Защо я получавам сега?

— Дарбата винаги е била тук. Просто сега твоята се отключи.

Не, аз… не…

— Не можеш да избираш дали да имаш дарбата, а само какво да правиш с нея.

Помогни ми.

— Сама трябва да си помогнеш. Трябва да се научиш как да използваш дарбата си.

Не мога да го направя.

— Ще го направиш. Трябва.

Помогни ми, моля те. Какво да правя?

— Върви си у дома — каза й ясновидката. Пъхна монетите на Марина в джоба й. — Сега и аз ще си тръгна и повече няма да ме видиш.

— Чакай — провикна се на глас Марина. — Чакай!

Ясновидката обаче вече си бе тръгнала, стопила се бе в студения драскащ вятър. Марина застина неподвижно, стиснала ръце в юмруци и загледана в празното място, където бе стояла ясновидката, опитвайки се да я накара със силата на волята си отново да се появи. Минаха няколко секунди, после минута, после две. Марина разтвори ръце и отново погледна дланите си, очаквайки да види, че всички линии са се възстановили. Само че линиите на живота й все още липсваха и тя вече не бе сигурна дали изобщо ги е имало. Внезапно тя осъзна, че трябва да се махне от брега. Изведнъж мястото й се стори прекалено широко, а небето не й осигуряваше никаква закрила.