Дебра Гинсбърг
Порок (21)

Глава 20

Февруари-март 2007 г.

Нощта е толкова плътна и тъмна, че тя се чувства заслепена от нея. Няма улични лампи, няма луна, звездите не светят. Тя върви ли върви и краката я болят. Пътят е като движеща се под нозете й пътечка — не може да стигне там, не може да стигне до него. Миризмата на рози и на пушек я обгръща, нахлува в сетивата й. Той върви няколко метра пред нея, пъхнал ръце в джобовете си, забол поглед в пътя. Тя вече хуква, остри камъни бодат стъпалата й, но кой знае как тичането само я забавя. Вика му — спри! Обаче от гърлото й не излиза звук. Тя се дави от пушека и от мириса на розите. Той спира и се обръща. Тя познава това място. Спри! Той не я чува. Тя вече е точно зад него, скъсила е дистанцията и той се обръща. Тя се опитва да затвори очи, но те вече са затворени. Чува кашлица и го наблюдава как се обръща. Проблясва светлина, експлозия и всичко отново става черно.

* * *

Марина се събуди сепнато и усети непреодолима нужда да повърне. Залитайки изтича до банята и едва успя да издържи да се надвеси над тоалетната, за да повърне и да изпразни стомаха си, раздирана от болезнени спазми. Дълго не можа спре, а накрая бе изтощена и плувнала в пот. Облегна пламналата си глава на хладните плочки в банята и зачака да премине най-лошото. Не си спомняше откога не бе усещала толкова ясно всяко потрепване и помръдване на тялото си. Чуваше как кръвта се движи в органите й, усещаше лекото свиване на мускулите около устата и шията си. Освен това някъде дълбоко в костите на таза си усещаше растящата тежест, опъването на сухожилията, наближаващата сянка на предстояща болка. Не приличаше на менструални спазми, а по-скоро на устремно скупчване на клетки, на събиране на енергия, което отместваше фокуса от която и да било друга част на мозъка и на тялото й към тази централна точка. Все едно бе извънземно нашествие.

Веднага щом бе в състояние да се изправи, без виенето на свят да я принуждава отново да се наведе над тоалетната, Марина наплиска лицето си с вода, облече се и се запъти към вратата. Няколко минути по-късно стоеше насред Райт Ейд на булевард „Енсинитас“, оглеждайки огромното разнообразие от тестове за бременност. Имаше ранни тестове, късни тестове, тестове за всяко време на деня. Плюс — значи си бременна, минус — значи не си. Розови ленти, сини ленти. Два теста за 12,99 долара, запазената марка на магазина за 8,99 долара и отстъпка от 2 долара, която пристига по пощата — в срок от осем до десет седмици.

Или девет месеца.

Когато се приближи към рафтовете, Марина забеляза, че някакъв безотговорен човек, който явно нямаше право да бъде родител, бе зарязал малко дете насред пътеката. Бебето едва ли бе на повече от няколко месеца — беше съвсем малко и облечено в онези пухкави хавлиени гащеризончета. Дрешката му беше бяла (неподходящ цвят за бебешка дреха, помисли си Марина), имаше лъскави каишки и покриваше изцяло стъпалата. Момиченцето — Марина позна, че е момиченце — лежеше спокойно на мръсните пластмасови плочки на магазина, оглеждаше се с големите си лешникови очи и риташе с малките си обути крачета. Марина вдигна поглед към гишето на аптеката, защото помисли, че майката на бебето е там, чака да й изпълнят рецептата и сигурно се обръща, за да провери дали детето е добре. Само че на гишето стоеше само апатичната продавачка, облегната на рамката.

Погледът на Марина се стрелна обратно към бебето, но то беше изчезнало. Тогава тя разбра, че се случва отново. От корема й отново се надигна гадене. А някъде отдолу се засили странното усещане, което не бе точно болка, и й напомни защо е дошла тук. Марина знаеше какъв ще бъде резултатът от теста, но въпреки това трябваше да си избере един комплект и да го купи. Нуждаеше се от доказателство.

Пресегна се към най-евтиния вариант (какво значение имаше дали тестът ще е марков?) и усети някой да подръпва полата й. Сведе поглед и видя момиченце, което веднага разпозна като поотраснала версия на детето отпреди малко. То беше на около пет години, дългата му тъмна коса бе вързана на спретната конска опашка, а удивителните му зеленикаво златисти очи бяха вперени право в сърцевината на Марина. Стъпалцата му бяха боси, а пръстчетата му — безгрижно розови. Ухаеше сладко, като захарно петле. В устата на Марина имаше горчив вкус.

— Какво искаш? — прошепна тя на момиченцето, което толкова много приличаше на самата нея на тази възраст. Шептеше, защото независимо дали детето бе халюцинация, трябваше да му говори, но се опитваше да говори тихо, за да не прилича на луда. Много пъти бе виждала такива бездомни шизофреници, които крещят срещу бог и срещу правителството, а пълните им с грешки надписи на картони молят за помощ.

Детето не каза нищо. Марина затвори очи, гаденето се засили. За един ужасен миг й се стори, че ще повърне върху тестовете за бременност отпред. Няколко секунди тя просто остана със затворени очи и с усилие на волята се опита да възвърне нормалното си състояние. Когато вече не усещаше подръпването на полата си, нито сладкия мирис, отвори очи и се огледа. Нищо — само възрастният мъж, който разглеждаше витамините в края на пътеката и се опитваше да наблюдава Марина с ъгълчето на очите си. Трябваше да си тръгне, да излезе, преди да привлече допълнително вниманието към себе си.

Момиче с бели шорти и фланелка мина прекалено близо до Марина и леко се блъсна в нея.

— Извинете.

— Няма нищо — промърмори Марина разсеяно и замаяно. Момичето бързо отмина и Марина се обърна и го видя как завива, размахвайки конската си опашка. Преди да тръгне по другата пътека, то се обърна и й се усмихна с блеснали лешникови очи, с една трапчинка точно като тази на лявата буза на Марина. Искаше й се да попита момичето как се казва. Щастлива ли си? Къде е майка ти?

Опашката на касата се виеше чак до рафтовете с намаление на сладкиши. Марина не знаеше колко време ще издържи в навалицата, която я притискаше все повече и повече. Но в този момент някой отвори вратата, защото полъх на вятъра погали скулите на Марина и тя отново бе в състояние да диша. Гаденето поотмина и тя се почувства почти нормално. Хората на опашката край нея също изглеждаха нормални — плътни и реални, не видения. Жена на средна възраст с възтесничък костюм стискаше бутилка изстудена напитка с кафе и касета за принтер в едната си ръка, а с другата притискаше мобилен телефон към ухото си.

— Казах му, че ще ни трябват четири такива — казваше жената. — Сигурна съм, че му го повторих поне десет пъти. Не отговарям, ако… Какво? Не ме интересува какво казва тя…

Внезапно Марина разбра, че жената ще бъде уволнена от работа. Щеше да се вбеси, да наеме адвокат и да се опита да съди компанията за неправомерното си уволнение, но те щяха да научат за дребната сума, която си е присвоила — Марина получи мимолетно видение за много скъпа пинята на парти за детски рожден ден, а отзад няколко възрастни пиеха мохито, — и в крайна сметка компанията щеше да осъди нея. Жената щеше да се разори и щеше да се наложи да се премести… Марина виждаше камионите на фирма за пренасяне пред неподдържана морава…

Марина тръсна глава, пое си дълбоко въздух и отмести поглед към кльощав младеж с неприятно акне, който пристъпваше от крак на крак, докато чакаше. Държеше еднолитрова бутилка с моторно масло, един литър кока-кола и литър и половина долнопробна водка. Тя едва се сдържа да не му каже да върне водката на рафта — ако възнамеряваше да пие вечерта, а тя знаеше, че той ще направи точно това, — защото щеше да катастрофира. Нямаше да умре, но щяха да го арестуват и да му вземат книжката.

Пред нея млада жена — загоряла, с подчертано спортна фигура, със силиконови гърди, щръкнали от късото й светлозелено горнище — спореше с касиерката за някаква специална оферта за спирала за мигли. Марина установи, че се дразни от нелепостта на положението. „Защо си правиш труда? — идеше й да попита младата жена. — Спиралата нищо няма да промени. Той няма да ти се обади довечера, нито утре, нито когато и да било повече.“

Марина потърси в чантата си пари в брой. Трябваше да плати възможно най-бързо и да се измъкне от тези шеметни разговори и миражи.

Най-накрая жената се отказа от борбата за допълнително намаление и си тръгна от касата с възмутен замах. Дойде редът на Марина. Тя остави теста на плота и вдигна поглед. Касиерката бе по-възрастно копие на трите момичета, които бе видяла на пътеката на магазина, което не учуди Марина, но и не бе по-малко тревожно. Касиерката, която й се усмихна и я попита дали ще плати с карта или в брой, толкова много приличаше на Марина на двайсет години, все едно бе нейно копие. Ако не точно копие, то поне… Би могла да бъде дъщеря на Марина. Да, точно това е, даде си сметка Марина. Тя гледаше собствената си дъщеря — детето, чието съществуване скоро щеше да бъде потвърдено от теста в треперещите й ръце.

— Госпожо? С кредитна карта или в брой?

Марина промърмори нещо за плащане в брой и зарови в чантата си. Когато отново вдигна поглед, дъщеря й бе изчезнала и на нейно място имаше слабичко русо момиче, чието търпение явно се изчерпваше.

— Извинете — каза Марина. — Благодаря.

Подаде на служителката нужната сума, обърна се и излезе, вървейки възможно най-бързо и без да се обръща.

* * *

Марина се качи в колата си и подкара към кабинета си, обмисляйки какво трябва да направи сега. Тестът й за бременност бе категоричен по начин, който, сигурна бе, никой друг не бе преживявал.

По-рано, на излизане от магазина, Марина тя трепереше толкова силно, че й отне няколко минути да отвори кутийката и запечатаното пликче вътре. През цялото време си казваше колко безсмислено е начинанието й — резултатът бе очевиден. Когато най-сетне успя да измъкне лентичката от пакетчето, се засмя, както понякога правят хората на погребение. Тестът беше от онези с плюс и минус: плюс — да, минус — не. Само че отговорът вече беше там, когато Марина отвори фабрично запечатания неизползван тест — розов знак плюс, който сякаш светеше в сумрака на банята й. Хвърли лентичката на пода, чу я как изтрака върху плочките и веднага излезе от къщи. Нуждаеше се от сигурността и стерилността на кабинета си, за да реши какво да прави, след като вече знаеше отговора.

Само дето не знаеше откъде да започне. Как постъпва човек в такива случаи — просто отваря телефонния указател и започва да звъни на лекари и клиники напосоки? Никой не рекламираше аборти. Чувстваше мозъка си тромав и глупав. Никога досега не бе имала нужда от нещо подобно, само по себе си малко чудо, но въпреки това трябваше да знае къде да отиде или на кого да се обади.

— Каквато майката, такава и дъщерята.

Отначало Марина си помисли, че звукът идва от вътрешността на главата й, и примижа силно, за да го спре.

— И аз исках да постъпя така с теб. Греховете на майката…

Марина позна гласа — не беше нейният. И не идваше от главата й. До нея, отпусната на предната седалка, седеше мъртвата й майка и оглеждаше мръсните си нокти. Косата й беше дълга и мръсна, дрехите й бяха измачкани, защото беше спала с тях, босите й крака бяха почернели от мръсотия. Марина се застави да не откъсва поглед от пътя и да не говори с привидението, но можеше да направи само толкова, за да не изблъска мръсната си майка от колата.

— Тогава беше много по-трудно — каза майката на Марина. — Абортите все още бяха незаконни. Не че нарушаването на закона някога ме е плашело, разбира се. Работата е там, че не ми пукаше за закона и не исках да ставам майка. Точно така, не те исках, Марина. Обаче нямах пари и не намерих кой да направи аборта. А после стана твърде късно. Винаги е твърде късно. И ето те теб.

Марина крадешком метна кос поглед към майка си, която се усмихваше, разкривайки посивелите си зъби. Вгледа се в очите й, които имаха същата форма и цвят като нейните. Потърси в паметта си време, когато е смятала майка си за красива. Би трябвало да има такова, но не го откри.

— Защо ми говориш? — попита Марина. Гласът й прозвуча тънък и приглушен.

— Защото някой трябва да ти каже — отвърна майка й. — Не успях да се освободя от теб, ти също няма да се освободиш от това дете. — Тя посочи корема на Марина. — По-добре не си прави труда.

— Махай се! — прошепна Марина и отново впери поглед в пътя.

— Ще трябва да постъпиш правилно — заяви майка й. Наведе се толкова близо към нея, че Марина чуваше думите в ухото си. — Аз трябваше да те родя и ти ще трябва да родиш нея. Трябва да го знаеш.

— Не — възрази Марина, — няма. Няма.

— Проблемът ти е, че винаги си смятала, че знаеш всичко. Не слушаш.

— Точно пък теб защо да те слушам?

— Защото ако не разбереш, ще трябва да продължа да идвам — чу тя да казва майка й. — Сигурна съм, че не искаш това.

— Не те чувам — каза Марина. — Всъщност не си тук.

Усети трепване на въздуха край себе си и нещо, което прозвуча като въздишка. Тя погледна надясно. Майка й бе изчезнала.

Ето така полудяват хората, каза си Марина. Става бавно — мъчителните степени на лудостта. Виждаш хора, които всъщност не са там, чуваш думи, които не са изречени. А после започваш да разговаряш с привиденията. Досега успяваше да потиска този импулс на публични места. Но кога ли щеше да настъпи моментът, когато вече нямаше да може да го контролира? Вече бе близо до този момент. Седмици наред се контролираше дори когато основите на старателно изградения й живот започнаха да рухват. Времето бе приело чудата и непозната форма след сутринта, когато Гидиън си бе тръгнал, стиснал онази ваза с рози — ето тогава бе започнало цялото това безумство. Най-напред госпожа Голдън, после дъщерята на Роса… и това бе само началото. В съзнанието на Марина мъртвите се смесваха свободно с живите и ставаха все по-реални с течение на времето.

Но не само мъртвите бяха призовани към живот. Ако беше само това, щеше да е поносимо. Обаче не. Във всеки момент от всеки ден Марина не можеше да бъде сигурна дали това, което прави или вижда, се случва наистина, вече се е случило или предстои да се случи. Все едно постоянно се намираше в състояние на дежа вю или като сомнамбул преминаваше през поредица от миражи на пластове. Това усложняваше дори простичките действия като разходка по брега или поръчването на чаша кафе и правеше почти невъзможни по-сложните й служебни взаимоотношения. Марина дължеше успеха си най-вече на своята наблюдателност и на способността да анализира тези наблюдения пред клиентите си. Всичко това вече бе изчезнало, заглушено от променливия калейдоскоп на непрекъснатите видения пред очите й. Тя можеше единствено да се придържа към онова, което вижда, и да коментира него. А то не бе онова, което искаха да чуят клиентите й.

В повечето случаи се натъкваше на враждебна реакция като на жената, чието дете бе „видяла“ да се дави в океана, преди това действително да се случи… както когато се срещна с нова клиентка, препратена й от редовен посетител. Жената се представи като Брук, но веднага след това Марина каза:

— Приятно ми е да се запознаем, Барбара.

Жената тутакси настръхна и Марина се опита да се коригира, но вече нищо не можеше да се направи — Барбара бе единственото име, което излизаше от устата й.

— Промених името си отдавна — нацупи се жената, — така че не разбирам защо толкова държите да ме наричате Барбара.

И това бе само първото недоразумение. Когато Марина коментира голямото и богато украсено разпятие, което Брук/Барбара носеше, жената я изгледа, все едно е за освидетелстване.

— За какво говорите? — попита тя и Марина погледна към шията й, която внезапно се оказа гола.

— Имам предвид — запелтечи тя… — имах предвид вярата ви, която е много важна за вас.

— Не, и това отдавна оставих зад гърба си — заяви жената.

— Но точно то ви възпира — обясни Марина.

— От какво ме възпира?

— В училището, където работите, има една жена — каза тогава Марина, напълно неспособна да спре нито образите, нито думите, които ги следваха, — която ви привлича. Влюбена сте в нея. Само че няма да излезете с нея, защото вярата ви казва, че не е редно.

Жената се изправи толкова бързо, че едва не прекатури масичката. Лицето й бе измъчено и пребледняло и тя процеди:

— Няма да ви платя за това. Това е… възмутително. — После вбесена изхвърча навън.

Марина започваше да свиква с такава реакция, но да свикнеш и да го разбереш са две различни неща. Фактът, че в момента получаваше пророчески видения и че те бяха не само нерегулирани и неразгадаеми, но и съсипваха бизнеса й като медиум, предизвика у нея дисхармония в познанието, с която не можеше да се примири. Искаше й се да вярва, че има физическо обяснение за онова, което й се случва — промяна в мозъчните функции, пощурели синаптични сигнали, — и че то може да бъде поправено или излекувано. Марина обаче не можеше да бъде сигурна в нищо, освен че имаше много малко време, за да го разгадае. Клиентелата, която бе успяла да си създаде с толкова много труд, започваше да се пръска. Новите клиенти или бяха озадачени от поведението й, или се ядосваха от думите й, а старите й редовни посетители, основните й клиенти, изглежда напълно се бяха стопили.

Марина се опита да си спомни кога за последен път е виждала Мадлин и си даде сметка, че я е отблъснала още преди да се случи всичко това. Мадлин обаче не бе човек, който би отстъпил. Нито пък Еди, който неочаквано изникна в мислите на Марина. Искаше й се той да се махне, но винаги бе смятала, че ще продължи да се навърта край нея, някъде в периферията на живота й. Сега си даде сметка, че не го е виждала след онази сутрин в „Дарлингс“ — сутринта на деня, завършил с Гидиън.

Като че ли всичко се свеждаше до Гидиън. Всяка вечер той се връщаше в съня й и тя не можеше да го спре. Когато сънят тъкмо се бе появил — все едно бе преди цяла вечност — Марина бе убедена, че Гидиън се отдалечава от нея. Сега обаче, след като наистина си бе отишъл, вярваше, че той идва към нея, въпреки че насън вървеше подире му. Струваше й се ясно, че трябва да го предупреди, но всичко останало в съня бе много объркващо. Имаше подробности, които не можеше да види, защото се замъгляваха, преди да ги определи, изпитваше и усещането, че познава мястото, към което се бе запътил той. Почти можеше да го зърне. Но всяка нощ, във всеки сън имаше експлозия, избухване на светлина, преди да успее да види каквото и да било, и после тя с ужас осъзнаваше, че той е мъртъв. Да, смъртта бе съвсем ясното послание на съня и в края му, преди всичко да потъне в мрак. Марина имаше усещането, че не е направила достатъчно, за да го предупреди навреме. Преди да се разбуди, тя изпитваше физически скръбта от загубата му. А веднага щом се събудеше, я връхлиташе гаденето — вълна след вълна.

Тя притисна с ръце корема си, сякаш за да го сплеска. Бременността — отказваше да мисли за нея като за бебето — бе последният и най-жесток обрат от историята, започнала с Гидиън. Собственото й тяло я бе предало и се бе вкопчило в това късче от него, въпреки че съзнанието й казваше, че трябва да се откаже от него. Той нямаше да се върне. Това бе истинското послание на съня този път. Марина щеше да сънува този сън, докато не прекрати бременността, първата стъпка по пътя към нормализиране на нещата. Тя си мислеше, че е алергична към бременността и това бе една от многото причини майчинството да не е сред възможните за нея варианти.

Най-сетне стигна до кабинета си, но се наложи да даде на заден и да заобиколи, за да избегне ремонта на улицата. Не знаеше какво правят, подозираше, че и другите хора не са осведомени защо половината улица е разкопана, но шумът, прахът и движението давеха квартала. Когато успя да намери място за паркиране, вече бе изтощена. Реши да поседи в колата няколко минути и да се окопити. Поне за момента в металната черупка беше спокойно.

Не бе в характера й да се вайка или да се съжалява, но сега се питаше защо точно тя е избрана за случващото се, което й се струваше като цунами от лош късмет. Не, не от лош късмет. По-скоро бе наказание. За миг облаците се разпръснаха и тя усети яснотата, която преди бе приемала за даденост, но вече не можеше да разчита на нея. Даде си сметка, че всичко се свежда до свободната воля. Всеки един от клиентите й, предишни и настоящи, упражняваше свободната си воля, когато сядаше на масата пред нея. Никой не бе дошъл по принуда. Бъркаха в джобовете си да й платят със собствените си ръце. Госпожа Голдън бе дала онзи пръстен на Марина, защото така искаше. Единственото престъпление на Марина, ако изобщо можеше да се нарече престъпление, беше, че не се бе свързала с госпожа Голдън достатъчно бързо, за да й върне пръстена, преди старата дама да почине.

— Ти обеща да го носиш. Обеща да го пазиш.

Марина се сепна от думите, извърна се и видя госпожа Голдън да седи там, където преди броени минути бе седяла майка й. Този път не се опита да пренебрегне видението, но не знаеше дали защото е твърде изморена, за да се съпротивлява, или просто предпочиташе госпожа Голдън пред майка си.

— Носих го — отговори Марина. — Щях да продължавам да го нося, ако той не се бе върнал.

— Трябва да носиш пръстена — настоя госпожа Голдън. — Трябва да си го върнеш.

— Не знам как да го направя — призна Марина. Запита се дали някой не я гледа — сигурно изглеждаше като ненормална, която си говори сама в колата. Но пък тук, в Южна Калифорния хората правеха всякакви странни работи в автомобилите си. Да си говориш сам бе най-малкото.

— Той мисли, че съм откраднала пръстена от вас — продължи Марина. — Ще ми се да му кажете какво се случи.

— Той не е в безопасност! — внезапно кресна госпожа Голдън. — Няма да бъде в безопасност, ако не носиш пръстена!

— Какво искате да направя? — попита Марина. Обхвана главата си с ръце и натисна очите си, докато не видя петна. — Това е налудничаво — каза си тя. Отвори очи и се обърна надясно. Седалката до нея отново бе празна. — Знаете ли — каза тя във въздуха, — ако се бяхте позадържали малко по-дълго, щеше да е от полза.

Марина излезе от колата и тръгна към кабинета си, смеейки се на собствената си лудост. Разбира се, в това нямаше нищо смешно, но май беше по-добре, отколкото да плаче.

* * *

Още щом прекрачи прага на кабинета си, Марина разбра, че нещо не е наред. Изпита неуловимото, но настойчиво чувство, че въздухът се е раздвижвал — преместване на молекули. Някой бе влизал. Наглед нищо не бе преместено, но тя усещаше допира на друг човек толкова ясно, сякаш виждаше светещи отпечатъци. Бавно отиде в задната част, а страхът и ужасът се редуваха да шептят в ухото й. Получи проблясък, не точно спомен, че е с Гидиън в деня, когато бе дошъл при нея да му гледа, макар да не го бе искал. Тогава бе видяла сянката на човек да излиза през задната врата, но бе отхвърлила подобна невъзможна вероятност. Марина си помисли, че вече няма нищо невъзможно, и това бе някак свързано с…

Тя погледна какво я чака на масата, където правеше пророчествата си. Картите таро бяха разпилени безразборно на пода, сякаш някой ги бе хвърлил във въздуха. На масата нямаше нищо друго, освен две неща — в средата една-единствена изсъхнала и почерняла роза върху единствената карта, която не бе на пода: Смъртта.

Две мисли се бореха в главата на Марина, когато седна пред сцената. Едната бе, че човекът, проникнал в кабинета й и подредил сцената, не знаеше нищо за таро, за магии, за вуду или за което и да било тъмно изкуство. Дори най-неопитните практикуващи бяха осведомени, че картата на Смъртта не означава физическа кончина. Извършителят на това беше аматьор. Втората мисъл, която все повече се налагаше, бе, че първото съображение няма значение. Намерението беше зловещо и Марина се изплаши.

Пресегна се, премести розата и взе картата. За миг стаята край нея сякаш се разклати и после притъмня. Зрителното поле на Марина се сви, а когато отново се разшири, тя изпита усещането, че вече не е в собственото си тяло, а сякаш гледа през очите на друг човек. Обходи с поглед стаята, непозната й от тази гледна точка, и изпита растящо презрение, което не бе нейно, а на човека, в чиято глава се бе озовала. Усети противната миризма на пот и още нещо — горчива химическа миризма. Чу мисли, които не бяха нейни, толкова ясно, все едно ги мислеше самата тя.

Скапана вещица. Изобщо не биваше да ти вярвам.

Беше самата тя, помисли си Марина. Вещицата бе самата тя.

Едно време са ги изгаряли. Не е трябвало да спират да го правят. Прекрасна идея.

Марина видя как картите се разлитат и се пръскат, видя картата на Смъртта върху масата, видя мъртвата роза, стисната от черна ръкавица, видя как цветето бива внимателно поставяно отгоре.

Да видим дали това ще й хареса — един от собствените й номера.

Тя усети силна и черна вълна от омраза. Но зад нея се криеше още нещо — нещо по-горчиво, тъжно и заровено надълбоко.

Да изгори, ето това заслужава. Да изгори като вещица.

Марина усети силно разтърсване, все едно някой я бе ударил отзад по главата, и за момент в стаята стана съвсем тъмно. Секунда по-късно отново се бе върнала в себе си, очите й пареха, устата й бе пресъхнала. Краката й внезапно бяха станали твърде слаби, за да я издържат, Марина се отпусна тежко на стола си и впери поглед в нищото, докато умът й се опитваше да осмисли случилото се. Телепатия. Марина превърташе думата в главата си, обмисляйки значението й — връзката между две съзнания извън областта на сетивното възприятие. Преди този момент би я определила като префърцунен начин да кажеш: „Знам за какво си мислиш“. Отдавна женените хора, майки и деца, близнаци… всички те имаха телепатично прозрение, предизвикано от обичта и от близостта на познанството. Само че случилото се с Марина нямаше нищо общо с обичта. Беше се свързала със съзнанието на човек, който я мразеше толкова, че да иска тя да изгори жива.

Защо ми се случва това? Марина неистово се мъчеше да открие причината. Мислеше си, че разбере ли причината, всичко останало — гласовете и виденията — ще добие ясен смисъл. Ако се съсредоточеше над причината, нямаше да се наложи да разсъждава кой го е направил. Защото само един човек изпитваше толкова силен гняв към нея. Името отекна силно в главата й и тя се опита да не го чуе. Гидиън.