Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (6)

Шеста глава

Датата на полета им до Англия и началото на тяхната непредвидена ваканция беше първи юни. Денят се падна събота. Предвид последната работна седмица, която я докара до предела на издръжливостта й, Елизабет очакваше с огромно нетърпение този ден. Качи се на самолета с чувство на невероятно облекчение и едва сдържано вълнение. Които скоро бяха последвани от отегчение. Докато Джейн и Бингли не можеха да се нарадват един на друг, Елизабет реши цяла книжка с кръстословици, започна да чете някакво тъпо любовно романче, но бързо го остави, и накрая се опита да поспи.

— Откъде познаваш нашия домакин? — обади се тя към шестия час от трансатлантическия им полет.

— Беше ми съквартирант в колежа — отговори Бингли с глас, приглушен от списанието, което беше разтворил върху лицето си.

— Той ли беше пиратът на партито за Хелоуин? — продължи да разпитва тя.

— Не мога да си представя Уил, облечен като пират! — разсмя се Бингли и свали списанието от лицето си. — Но иначе всичко от онази нощ ми е като мъгла. Джейн се кълне, че сме били много друсани, обаче аз не си спомням абсолютно нищо!

Елизабет въздъхна отчаяно. Чарлз Бингли беше безсъмнено сладък, но имаше невероятно дразнещия навик да не обръща внимание на подробностите, дори и на най-важните. Житейската му философия се противопоставяше на всичко, което намирисваше на организация, схеми или планиране. Обичаше да оставя нещата да се развиват от само себе си. Беше влудяващо неясен за мястото, където трябваше да отседнат, за времето, когато трябваше да се появи техният домакин, и дори за това, дали от Елизабет се очаква да се включи в разходите. Детайлите бяха далеч под неговото ниво.

— Просто се отпусни, Лизи! Сигурно е, че ще се забавляваме — друго не ни интересува! А ти си като пренавит механизъм, толкова си напрегната! — отбеляза Бингли и започна да масажира предната част на ръката й.

Колкото и да искаше, Елизабет си знаеше, че не може да му се разсърди. Вятърничавостта като че ли беше част от неговия неустоим чар. Сега тя поклати глава, грабна отново книгата си и не след дълго потъна в завладяващата история за „една забранена и необуздана страст“.

Когато най-сетне слязоха от самолета, на летището вече ги очакваше кола. Бингли поздрави свойски шофьора, който натовари багажа им и не след дълго вече бяха на път.

— Ще видите, че мястото много ще ви хареса! — отбеляза Бингли, отпуснат блажено на седалката. — Когато бях в Кеймбридж, редовно прекарвах летата си там! Къщата е забележителна — едно от онези велики аристократични имения с толкова века история, че човек остава с впечатлението, че са били там откакто свят светува. Вляза ли в къщата, автоматично ме изпълва усещането, че нищо по-малко от смокинг няма да бъде подходящо, за да се появя на вечеря — допълни ухилено той.

Пътят се виеше все по-навътре в красивата английска провинция. Всичко наоколо бе окъпано в златистите отблясъци на късното следобедно слънце. Внезапно завиха покрай някакво езеро и изведнъж между дърветата зад него се появи огромно имение от английски пясъчник.

— Представям ви имението Пембърли! — изрече Бингли с подобаваща за случая театрална тържественост.

Елизабет ахна. Шофьорът спря край езерото, за да им предостави възможност да слязат и да разгледат имението отдалече.

— Ама нали каза, че било лятна вила! — изпищя Джейн. Бингли се засмя с глас.

Имението, което се възправяше пред тях, бе действително величествено. Първото, което правеше впечатление, бяха дългите редици абсолютно симетрични прозорци. Елизабет автоматично си представи как аристократите от седемнайсети век се събират тук, за да се отдадат на продължителен лов и веселби. Елегантни дами пият чай в огромните си бляскави рокли, а джентълмени в рединготи пушат край камината и галят верните си хрътки. Е, поне предполагаше, че е било така.

Правоъгълната позлатена сграда бе като изумителна картина, поставена в рамката на яркозелена, гъста древна гора. Насред тучната хълмиста морава се открояваше великолепно езерце, пълно с водни лилии. Ала от величието, излъчващо се от всичко наоколо, лъхаше не надменност, а по-скоро уют и топлина — импозантно, но не задушаващо, официално, но и примамливо. Потискащата показност, така характерна за къщата на Бингли, тук бе заменена от нещо друго — изисканост и автентичност.

Продължиха напред към парадния вход на имението, където бяха посрещнати от висока елегантна жена с посребрени коси, облечена най-изненадващо в дънки.

— Най-сетне! — извика тя, прегърна топло Бингли и го дари с щастлива целувка.

— Госпожо Рейнолдс, с всяка следваща година се подмладявате все повече! — извика на свой ред Бингли и й върна прегръдката.

Запознанството й с Джейн и Елизабет — макар и не чак толкова ентусиазирано — беше не по-малко топло.

— Полетът на Уил е отложен с няколко часа, така че надали ще го видим до утре сутринта — изрече жената над рамото на Елизабет, след което ги поведе навътре.

Интериорът на имението беше точно толкова впечатляващ и величествен, колкото и неговата фасада. Стените на стаите бяха покрити с тъмни, лъскави ламперии, а подовете — застлани с дебели килими. И макар че цялостното усещане за къщата бе по-скоро мъжко, пестеливи детайли като вазички, пълни с цветя, и пъстри декоративни възглавнички издаваха и присъствието на жена.

Госпожа Рейнолдс ги поведе към семейната трапезария, където ги очакваше лека вечеря, състояща се от сандвичи и салата. Ала Елизабет вече усещаше, че дългото пътуване е изцедило и последните й сили. Единственото, за което можеше да си мечтае след изтощителния полет и драстичната смяна на часовите зони, бе леглото — въпреки че тук, където вече се намираха, слънцето все още не се бе скрило зад хоризонта. Затова изобщо не се изненада, когато започна да се прозява още докато дъвчеше, неспособна да се концентрира върху разговора, който се водеше около нея. И буквално подскочи, извадена от унеса си, когато усети върху рамото си нечия ръка.

— Ако желаете, ще ви заведа директно във вашата стая — изрече нежно госпожа Рейнолдс.

— Много се извинявам! Не очаквах да се уморя толкова — промърмори Елизабет.

— Няма проблеми. Хайде, елате! И без това трябва да кача нагоре чисти хавлиени кърпи. Ако искате, преди лягане можете да се покиснете малко във ваната.

Докато се изкачваше бавно по стълбите към втория етаж, Елизабет реши, че майчинското присъствие на госпожа Рейнолдс като че ли е най-добрата характеристика на това имение. Тази жена беше коренно различен вид майка от онази, с която тя бе свикнала. След като й показа как да борави със стария душ и античните кранове на ваната, госпожа Рейнолдс я остави да се приготви за лягане. Обаче Елизабет изобщо не си направи труда да си взема дори душ — беше твърде безсилна за това. Вместо това директно намъкна пижамата си и се покатери в леглото. Последната й мисъл, преди да заспи, бе, че се надява Уил Рейнолдс да се окаже точно толкова мил, колкото беше и майка му.

* * *

Полетът на Дарси беше като кошмар, целящ да подложи на неистови мъчения носталгично настроения пътешественик. Първо, излитането от Сан Франциско беше отложено с два часа заради мъгла. След това полетът беше окончателно отменен и му се наложи да се прехвърли на друг самолет, който обаче имаше спирка в Ню Йорк. На летището в Ню Йорк някакъв механичен проблем забави излитането с още три часа. Така до момента, когато най-сетне вече летяха над Атлантическия океан, на Дарси вече беше престанало да му пука дали самолетът ще се разбие във водите под тях или не, стига нещо да бе в състояние да го избави от вонята на очевидно некъпалия се днес негов съсед — нещо, което дори първа класа не бе в състояние нито да предотврати, нито да забрани. За съжаление, всичко това продължи цели седем часа.

Опитите му да заспи бяха предимно неуспешни. Единственото, което го крепеше, беше радостта, че се завръща в Англия. Дарси знаеше, че връщането у дома винаги действаше изключително възстановително на силите му и енергизиращо за духа му. Госпожа Рейнолдс му беше почти като майка и макар че никак не му се искаше да си го признава, често усещаше, че тя му липсва. У дома нямаше да му се налага да се притеснява нито за работата, нито за политиката. Там можеше да язди на воля и да кара мотори така, както беше правил през цялата си младост. Нямаше никакво намерение да се върти много около Бингли — не искаше да им се натрапва. А освен това Бингли и Джейн сигурно щяха да прекарват по-голямата част от времето си в Лондон.

Ала тази ваканция щеше да бъде за него нещо много повече от опит за презареждане — тя щеше да му помогне да възстанови душевния си мир. Елизабет Бенет му беше зашлевила шамар, какъвто той никога не бе очаквал. Размишлявайки върху думите й, той си бе дал сметка, че сигурно е допускал да губи контрол над себе си в съдебната зала или да показва разочарованието и безсилието си. Лошото обаче бе, че обидата й не спираше дотук — тя му бе заявила, че не може да го понася. И това определено го бе жегнало. Много дълбоко. Трябваше да се досети много по-рано, че подкачанията й не са били проява на флирт, а отявлени прояви на неподчинение и ненавист. Оказваше се, че той е точно толкова задръстен по отношение на жените, колкото беше и приятелят му Бингли.

Колата му вече го очакваше на летището. Дарси подкара с нетърпение към семейното си имение Пембърли. Когато най-сетне взе завоя покрай езерото, слънцето тъкмо беше започнало да пълзи нагоре по хоризонта. Както винаги, така и сега той спря, за да се наслади на мъглата, която се надигаше от водата, на раздвижването на дивите патици и на топлия блясък на къщата отвъд езерото. Да, това беше домът му — мястото, където той отново можеше да бъде себе си.

Измъкна пътните си чанти от багажника на колата и тихо тръгна нагоре по стълбите към своята стая. Тя си беше такава, каквато е била поколения наред — огромното легло с балдахин и дебел матрак, тежкият античен скрин и тоалетката, пухкавият юрган и гигантските меки възглавници. Когато беше по-млад, Дарси се бе старал да избягва подобен лукс, ала след като баща му почина, той реши да се премести в стаята му. Нещо му подсказваше, че точно това е мястото на господаря на имението и затова той трябва да бъде тук. И стаята се бе оказала изненадващо удобна — мъжка и старомодна. Освен едно леко удължаване на леглото Дарси не бе променил в нея абсолютно нищо. Стаята му пасваше перфектно. „Най-сетне у дома“ — помисли си с въздишка той. Крайно време беше окончателно да прогони от съзнанието си мисълта за Елизабет Бенет.

* * *

Когато на следващата сутрин Елизабет се събуди, между тежките завеси на прозорците струеше ярка светлина. Снощи беше твърде тъмно, за да види гледката от прозорците си, затова сега онова, което я посрещна, когато дръпна завесите, я смая и удиви. Зеленината на хълмистата морава пред нея беше толкова ярка, че спираше дъха. В езерото, между водните лилии, се плъзгаше грациозно лебед.

Елизабет вдигна нагоре долнището на пижамата си и смъкна надолу блузката си. Извади домашните си пантофки и изми лицето си. Изми зъбите си, но забрави да се среши, а после, след два неуспешни опита, откри стълбището, което отвеждаше на долния етаж. На терасата завари Джейн и Бингли, все още по пижами — пиеха кафе и похапваха пресни кроасани. След две седмици, прекарани в ежедневни срещи с Бингли в тяхната кухня рано сутрин, тя вече се беше преборила със срамежливостта си и нямаше нищо против да се появява пред него по пижама.

— Добро утро! — изчурулика весело, когато пристъпи на терасата.

И прекалено късно осъзна, че домакинът им се беше появил. Той се бе облакътил на парапета на терасата, загледан към моравата пред тях. Но при звука на гласа й се обърна рязко.

Двамата се спогледаха ужасени.

Изминаха болезнено дълги секунди тишина. Накрая той изрече задавено:

— Госпожице Бенет!

* * *

След един агонизиращ миг, който като че ли се проточи цяла вечност, Елизабет се обърна и хукна обратно към стаята си. Когато няколко минути по-късно Джейн влезе при нея, тя крачеше напред-назад като обезумяла, размахваше отчаяно ръце и крещеше: „О, боже! О, боже! Боже господи!“

— Лизи, какво стана току-що, ако смея да попитам? — извика Джейн.

— О, боже! Направо не мога да повярвам, че това наистина се случва! Нали ми каза, че той се казва Уил Рейнолдс?!

— Не съм ти казвала подобно нещо! Пък и изобщо не знам фамилията му! Срещала съм го само веднъж. А що се отнася до фамилията Рейнолдс, икономката се казва така! — Млъкна за момент, загледана в крачещата си из стаята сестра. После рече: — Значи това е съдията Дарси, от когото непрекъснато се оплакваш?

— Джейн, трябва веднага да се махна оттук! Не мога да прекарам цели две седмици с него! Та ние ще се избием! — разкрещя се Елизабет и започна да хвърля багажа си обратно в пътните чанти.

— Къде отиваш? — изписка Джейн.

— На хотел!

— Не се дръж като дете, Лизи! Престани! — Джейн сграбчи сестра си за раменете и я обърна към себе си. — Слушай какво, много добре знаеш, че ти никога от нищо не бягаш, нали така?! Сигурна съм, че каквито и проблеми да имаш с Уил, всички те са плод на някакво недоразумение!

— Ха! — изсмя се кисело тя. — Голяма си оптимистка!

— Да, това е някакво недоразумение! — не се предаваше Джейн. — Недоразумение, което може да се разреши точно тук! Далече от стреса на работното ви място! Лизи, слушай! Каквото и да става, все пак след две седмици ти трябва да се върнеш в Щатите и да работиш с него, нали така? Кое според теб е по-добре — да избягаш и да оставиш неясната омраза да тлее между вас или да се опиташ да се разбереш с него и да не ти се налага всеки път, преди да тръгнеш за съда, да се разболяваш от язва?

Елизабет завъртя очи и скръсти ръце пред гърди.

Сестра й продължи:

— Виж какво, Лизи, няма да ти позволя да провалиш почивката ни! Пък и тази почивка е и твоя! Затова сега се облечи, слез долу и да видим какво ще каже той! А ако той наистина е такъв идиот, какъвто го описваш, и те помоли да напуснеш дома му, гарантирам ти, че ние също ще тръгнем с теб! Хайде!

И макар и не особено убедена, Елизабет кимна. Джейн стисна лекичко ръката й и я остави да се приготви на спокойствие.

Елизабет сведе очи към тялото си — намачкано долнище на пижама с черепчета и кости, блузка без сутиен отдолу, а косата — всеки косъм със свое мнение. Стъклените очички на домашните й пантофки във формата на зайчета като че ли й се смееха, а мустачетата им й намигваха с всяка крачка напред.

Накъде по-зле може да стане?

* * *

Дарси не беше помръднал от мястото си, като че ли внезапно пуснал корени там. Съзнанието му все още не бе в състояние да обработи образа на побягващата от него Елизабет. Външният й вид беше, меко казано, твърде неочакван за него. Всички решения, които беше взел — да престане да мисли за нея и да си намери друга, — се изпариха от ума му в мига, в който разбра, че тя е тук. Беше прекалено жестоко, за да бъде съвпадение — затова случилото се беше или пръст на съдбата, или пръст на Бингли.

— Бингли! — изрева той и се извъртя към приятеля си.

— Какво? — ококори се Бингли, искрено изумен от реакцията му.

На Дарси му трябваха няколко секунди, за да си спомни, че Бингли няма никаква представа, че той и Елизабет работят заедно. Затова сега той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и прокара пръсти през косата си.

— Не си ми казвал, че и още някой ще идва тук — изрече накрая, контролирайки гнева си.

— Напротив, казах ти! Още преди две седмици! Оставих ти съобщение! Казах ти, че Джейн ще доведе сестра си!

Дарси се прокле мислено. Никога не изслушваше съобщенията на Бингли — обикновено бяха твърде неразбираеми и изобщо не ставаше ясно какво иска да му каже. Предпочиташе да изчака приятеля си да се обади, за да говори лично с него — така поне беше в състояние да контролира последователността на разговора. Но си спомни, че преди две седмици не бе в настроение да вдига телефона — бе твърде зает да се самоизтезава с мисли за остаряването и самотата около рождения си ден.

— Госпожа Р. поне не ти ли каза? Изпратих й имейл, за да я уведомя. Мислех си, че ти наистина знаеш!

Дарси поклати глава. Госпожа Рейнолдс беше невероятно добра икономка — тя нямаше нужда от намесата му за каквото и да било. И най-вероятно е приела, че той вече знае. Затова не му е казала нищо.

Дарси приседна на масата на терасата и зарови лице в ръцете си. Последната им среща — когато той бе твърде болезнено изваден от илюзията си, че тя би могла да проявява интерес към него — го бе оставила вбесен и дълбоко обиден. Не че тези чувства успяха да заличат по някакъв начин неистовия копнеж, който изпитваше по нея. Той я харесваше. Той я желаеше. И беше напълно безсилен да стори каквото и да било по този въпрос.

Е, сега поне щеше да има възможността да й докаже, че не е чудовището, за което го мислеше тя. Той беше мил, любезен и благороден човек, който по стечение на обстоятелствата е бил докаран до ръба на издръжливостта си. И ето че сега жената, която не бе в състояние да прогони от ума си, му беше поднесена на тепсия в едно отдалечено от света аристократично имение, чийто господар по една случайност беше самият той. Не можеше да не положи усилия, за да се възползва максимално от тази възможност.

— Това проблем ли е? — обади се Бингли, седнал срещу Дарси. Челото му беше сбръчкано от тревога. — Ако трябва, можем да отидем на хотел.

Дарси се облегна назад в стола си, все така скрил лице в ръцете си. После простена, изсмя се и погледна към Бингли.

— Разбира се, че не! Държа да останете! Но мисля, че трябва да знаеш, че със сестрата на Джейн сме колеги и тя не ме харесва особено. Така че, ако възнамеряваш да се правиш на сватовник, просто забрави!

Но как Елизабет е пропътувала цялото това разстояние до Англия, без да знае, че именно той е техният домакин, си оставаше една голяма мистерия. От друга страна, познавайки Бингли, човек лесно можеше да се досети как — той просто не й беше казал.

— Отивам до… някъде — изрече Дарси и се изправи. Искаше просто да се скрие.

— Уил, съжалявам — промърмори Бингли.

— Да, знам. Но ти си си такъв, Чарли — един голям идиот. И това е част от твоя чар.

Като внимаваше да избягва местата, където Елизабет би могла най-неочаквано да изскочи — нещо като на панаир, само дето този път Дарси беше човекът, който се опитваше да избегне ударите, — той си проправи път към задната част на къщата, където се намираше кабинетът му. Приседна на износения кожен фотьойл и от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

Не само неочакваното й присъствие тук бе факторът, който го бе извадил от равновесие. Беше и нейната невероятна обаятелност, естественият й сексапил, който се излъчваше от цялото й същество в омачканата й пижама, разрошената й коса и интимната неофициалност на онази нейна обикновена блузка без сутиен отдолу. „Значи така изглежда тя, когато се събуди“ — помисли си той, което на свой ред го накара да се запита как ли изглежда заспала или гола, или по време на секс.

— Стига! — извика Дарси на себе си и по гръбнака му пролазиха тръпки. Да, вярно е, че беше на ръба на издръжливостта си, но това не означаваше, че трябва доброволно да скача сам в пропастта.

Наложи си да изчака още половин час, преди да се осмели да излезе от кабинета си и да се върне отново на терасата. Ето я и нея — застанала на същото място, където допреди малко беше стоял той, загледана към моравата и езерото с лилиите. Беше облечена в камуфлажен панталон, пуловер с обло деколте, а върху него — риза с дълги ръкави, закопчана до долу. Той преглътна и призова на помощ всичките си сили. Нямаше по-подходящ момент от този, за да поправи стореното досега.

— Госпожице Бенет, приемете моите извинения! — изрече тихо, като застана до нея.

Тя се обърна и го погледна. Лицето й беше неразгадаема маска.

— Няма нужда от извинения, Ваша чест! Оказва се, че между мен и сестра ми съществува скандална липса на комуникация. Нямам нищо против да се изнеса на хотел, ако се налага — допълни.

— Не бъдете глупава! Вярно, ситуацията действително е неловка, но все пак сме зрели хора и смятам, че сме в състояние да я надмогнем и да се наслаждаваме на следващите две седмици! — отбеляза обезсърчено той, когато забеляза, че тя е много изненадана от спокойния му и умерен тон. От друга страна, тази нейна реакция го накара още по-решително да се бори, за да й докаже, че впечатленията, които има от него, са напълно погрешни.

— Разбира се — изрече с формален тон тя и извърна отново очи към панорамата, която се разкриваше пред тях.

Дарси долови неудобството й и се опита да намали напрежението, което се бе настанило между тях.

— Смятам, че къщата е достатъчно просторна — каза, — така че, ако егото ми се окаже твърде голямо, за да се побере в една и съща стая с вашето, веднага мога да ви отворя някое от другите крила!

По устните й заигра лека усмивка.

— Да, вие сте напълно прав — за това, че сме зрели хора, а не за егото, разбира се — побърза да добави. — Ще направя всичко възможно и аз да се държа като зрял човек, Ваша чест!

Той се засмя от сърце и отбеляза:

— Госпожице Бенет, намираме се на осем хиляди километра от работното си място! — После се приведе леко към нея и с театрален шепот допълни: — Никой няма да разбере, ако тук ме наричаш Уил, а аз теб — Елизабет!

Усмивката, която този път заигра по устните й, беше по-широка.

— Между другото, какво означава буквата „Ф“? — подхвърли.

Той примигна озадачено, но после си спомни табелката на съдийското си бюро: „Почитаемия Ф. Дарси.“

— А според теб какво означава? — контрира той.

— Не се ли сещаш и сам какво мога да си помисля? — изхили се тя.

— Противно на общоприетото мнение, майка ми не ме е кръстила Фукльо. Казвам се Фицуилям.

При тези думи и двамата се разсмяха на глас и за един прекрасен миг Дарси си позволи да се изпълни с надежда, че нещата може и да се оправят.

„Не мина чак толкова зле“ — каза си Елизабет, издишвайки неуверено. Беше имала време да помисли върху думите на Джейн — че независимо от това, което ще се случи, тя пак ще трябва да работи с Дарси. Освен това бе стигнала до заключението, че беше прекалила с изказването си през онзи ден в неговия кабинет. Той може и да беше Атила, предводителят на хуните, но тя беше длъжна да го уважава като съдия. Пък и в крайна сметка той беше справедлив и безпристрастен съдия, винаги бе отчитала решенията му като разумни и законово обосновани. Единствено поведението му бе факторът, който я отблъскваше. Той като че ли винаги беше в лошо настроение. Но, от друга страна, беше длъжна да признае, че след първоначалните му отзиви за нея, които бе дочула в бара „Заседателната зала“, тя не му беше дала никакъв шанс.

Сигурно не беше лесно да си на негово място. Той беше относително млад мъж, облечен в невероятно голяма власт, поради което беше длъжен да борави с нея отговорно и справедливо. Едва наскоро Елизабет си беше дала сметка, че почти нямаше адвокати, които да искат да се явяват пред съдия Клейтън — всичките й колеги предпочитаха съдия Дарси. Поради което, макар че двамата съдии по принцип имаха еднакъв брой дела, на него се падаха най-отговорните и сложните. Може би наистина го беше преценила твърде прибързано. Все пак от него се очакваше да бъде безпристрастен ръководител на съдебния процес, а не приятел на участниците в него.

Именно това заключение я беше убедило да последва съвета на Джейн и да се постарае да изглади отношенията си с Дарси. Надяваше се, че през следващите две седмици двамата ще се научат да се разбират и така да улеснят живота и работата си в бъдеще. Освен това, предвид факта, че сестра й излизаше с неговия най-добър приятел, бе пределно ясно, че пътищата им все по-често щяха да се преплитат.

И сега, докато двамата стояха един до друг до парапета на терасата, тя не можеше да не си даде сметка за съзнателните усилия, които той полагаше да бъде любезен. Да, действително се налагаше да направи усилие да се възползва максимално от тази възможност.

— Предполагам, че си дошла заради конференцията в Лондон — каза той.

Тя кимна. После двамата обсъдиха някои от темите, за които щеше да се говори на конференцията, и след няколко предложения и последователни откази най-сетне постигнаха съгласие да ходят заедно.

— Какво ще кажеш за една историческа обиколка на имението? — предложи той.

— Би било прекрасно, благодаря!

Тръгнаха из къщата и се спираха там, където той си спомняше някакъв важен исторически факт или анекдот. Когато стигнаха до портретната галерия, той отбеляза:

— Опасявам се, че аз изобщо не съм толкова добър екскурзовод, колкото госпожа Рейнолдс. Тя редовно води групи из къщата. Точно тези части тук са отворени за посещения.

И сякаш по поръчка точно в този момент госпожа Рейнолдс въведе малка група възрастни жени в галерията. Елизабет слушаше с наслада как госпожа Рейнолдс рецитира пълната история на имението, използвайки като илюстрация портретите на бившите й господари. Докато оглеждаше портретите, Елизабет се изуми от удивителната прилика на Дарси с един друг Фицуилям Дарси, облечен в дрехи от периода на Регентството.

— Много приличаш на него! — отбеляза тихо тя, за да не смущава екскурзоводската беседа на икономката.

— Това е моят прапрапрапрапрадядо Фицуилям Дарси — отговори той, като броеше представката „пра“ на пръстите си. — Името Фицуилям е доста често срещано в нашето семейство. Всичко започнало, когато бащата на същия онзи Фицуилям, когото виждаш там, се оженил за млада дама с тази фамилия. И оттогава насам из рода ни непрекъснато се появява по някой и друг Фицуилям Дарси, както и цяла плеяда братовчеди с фамилия Фицуилям. Семейните ни събирания стават доста объркващи понякога.

Елизабет продължаваше да съзерцава този портрет, когато госпожа Рейнолдс поведе групата към по-съвременните портрети.

— А сега ще видите портрета и на настоящия господар на Пембърли — Фицуилям Дарси — обяви тя пред дамите.

Елизабет се обърна към Дарси и промърмори тихо:

— Господар?! — И се подсмихна.

Той сви рамене и се усмихна спокойно. Тя се приближи до групата, за да разгледа отблизо портрета — очакваше да го види едва ли не в дрехите на прадядо си, но се оказа, че платното е неформално и изработено с много вкус. Той седеше на едно канапе с млада жена и голяма сива хрътка.

— Портретът беше направен преди осем години. Това е сестра ми Джорджиана, с която вече се запознахте в Тахо — прошепна в ухото й той. — Тя е музикантка. Впрочем свиреше и в оркестъра по време на концерта, на който бяхме заедно през април.

Елизабет се запита дали той е наясно колко импозантно изглежда, застанал толкова естествено там, в галерията с исторически портрети. Макар да бе облечен неофициално, със сиви памучни панталони и тъмносиня риза, стойката му автоматично подсказваше, че той се чувства съвсем удобно в това иначе строго официално обкръжение на това древно имение. Беше застанал леко отпуснат на един крак, хванал небрежно ръце зад гърба си.

Няколко от възрастните дами се обърнаха към Дарси и разпознали мъжа от портрета, кимнаха учтиво. Той им отвърна с грациозен поклон. Когато групата се насочи към изхода, една от посетителките се обърна и каза:

— Господин Дарси, много ви благодарим, че споделихте красивия си дом с нас!

— Винаги сте добре дошли! Вашата наслада за мен е огромно удоволствие! — отвърна топло той.

Госпожа Рейнолдс кимна одобрително и ги поведе за останалата част от обиколката.

Дарси направи знак на Елизабет да излязат в коридора и бързо довърши тяхната лична обиколка на къщата. След това разгледаха градините около нея. Оказа се, че той знае удивително много за озеленяването и неговите принципи — разказа й за ключовите нововъведения в градинското оформление, направени през осемнайсети век, чийто резултат бяха моравата, гората и всичко наоколо.

— Това определено е най-красивият дом, който някога съм виждала — отбеляза искрено тя, докато вървяха обратно към къщата. После се обърна, за да обгърне още веднъж с поглед обстановката. Не можеше да си представи какво ли е да израснеш в подобен лукс. А още повече — какво ли е да го напуснеш.

— Сигурно ти е било много трудно да си тръгнеш оттук — изрече предпазливо.

Той сви рамене и отвърна:

— Пембърли винаги си е било тук и винаги ще си бъде тук. За мен нямаше голямо значение дали живея в него или извън него. Затова реших да го напусна, за да видя какво друго има по света.

— Липсва ли ти?

— Много. Затова не смятам да се кандидатирам за втори съдийски мандат — отговори той.

— И после смяташ да се върнеш тук, така ли?

Той пак сви рамене.

— В крайна сметка — да. Все пак това е моят роден дом.

И я насочи обратно към къщата, където Бингли и Джейн вече ги чакаха на терасата, за да пият чай.

Когато късно вечерта се върна в стаята си и седна пред античното огледало, за да се среши, Елизабет се замисли за странните събития от деня. Дарси се бе оказал изключително учтив и съобразителен. Беше се оказал… ами… приятен.

Беше невероятно как само допреди седмица тя за нищо на света не би го погледнала втори път — толкова силни й бяха предразсъдъците спрямо него. Ала днес той се бе показал като нещо много повече от човека, когото тя си мислеше, че познава. Бе разговарял с нея, бе задържал погледа й с невероятните си, зашеметяващо зелени очи толкова силно, че накрая тя се бе принудила да извърне своите. Прокарваше пръсти през косата си, докато размишляваше, с което бързо изтри представата за строгия и непреклонен съдия, която тя имаше за него. До днес тя изобщо не би го забелязала. До днес никога не би го определила като красив.

Ала днес си беше днес, а не вчера. И днешният ден непрекъснато й предоставяше нещо ново. И именно през днешния ден за своя огромна изненада тя бе осъзнала, че идеята на Лу може би няма да се окаже толкова лоша — усещането му, че Дарси я харесва, като че ли не й беше никак неприятно.

* * *

В другия край на коридора Дарси се приготвяше за лягане. Чувстваше се безкрайно изтощен — нарочно си бе наложил да не спи, за да избегне умората от смяната на часовите зони. Чувстваше се мръсен, затова влезе под душа и остави горещата вода да парне лицето му. Шокът от появата на Елизабет в неговия дом все още не беше отшумял напълно, но след като станалото вече беше станало, той всъщност изпитваше радост от този факт. Бяха прекарали един приятен ден, той я беше накарал да се засмее и бе съумял да не мисли за това, колко много държи тя да си промени мнението за него, като вместо това бе решил просто да се държи естествено. Сигурно и тя си мислеше същото като него — след като Бингли и Джейн бяха заедно, двамата безсъмнено щяха да се срещат често извън работа, поради което най-добре беше да бъдат мили един с друг.

През деня волята му беше желязна и той бе успял да отпъди всички мисли за това, колко я харесва. Но сега, когато умората постепенно го завладяваше, Дарси се предаде на чувствата си. Елизабет безсъмнено беше много красива и безкрайно сексапилна. Или поне за него. Дори нещо дребно като например начинът, по който прибираше изплъзналите се изпод косата й кичурчета върху тила й, беше в състояние да го докара до лудост. Представяше си колко прекрасно би било да я целуне точно там, да разроши тези нежни кичурчета с дъха си, да вкуси от кожата й с езика си…

Включи рязко душа на студена вода и си каза: „Да, това май ще бъдат двете най-дълги седмици в моя живот!“

* * *

В понеделник сутринта Дарси предложи на Елизабет да й покаже някои забележителности на Лондон след края на семинара. Тя прие с благодарност предложението му и след закуска двамата се качиха в колата и потеглиха. Елизабет си пое дълбоко дъх и си наложи да му поднесе извиненията, които знаеше, че той заслужава.

— Отдавна искам да ти кажа колко съжалявам за поведението си, когато ми предложи сътрудничество за онази юридическа статия — изрече, без да смее да го погледне, извърната към гледката от прозореца на колата. — Давам си сметка, че се държах непростимо грубо с теб и нямам никакво извинение!

Той се изчерви, обърна се към нея и изрече:

— Няма нужда да ми се извиняваш, наистина! Аз също помислих върху нещата, които ми каза, и стигнах до извода, че си била напълно права. Очевидно съм си позволил да забравя добрите си маниери, което е абсолютно неприемливо. В съдебната зала всички заслужават уважение. Така че не си изрекла нищо, което да не съм заслужил!

След това настъпи неловка тишина. Няколко секунди по-късно той се прокашля и се опита да смени темата:

— Харесваш ли своя мини купър?

— Откъде знаеш, че имам мини купър? — смръщи се тя.

— Виждал съм те често на паркинга на съда.

— О, да, разбира се! Ами много е приятен за каране. Даже понякога си мисля дали да не се запиша на курсове по състезателно каране.

— Сериозно? Много интересно! Някога аз също бях автомобилен състезател!

Тя се извърна изцяло към него и възкликна:

— Някога си бил автомобилен състезател?!

— Да — кимна спокойно той. — В колежа. Една кратка тригодишна авантюра. Бях в полупрофесионалната категория. Баща ми направо полудя, когато разбра — имахме доста скандали по този въпрос. — Тук се усмихна тъжно. — В крайна сметка се отказах след една особено лоша катастрофа.

Обаче тя изобщо не слушаше разказа му.

— Значи ти си Спийд, така ли?!

Въпросът й го свари напълно неподготвен, затова не можа да й отговори веднага. Ала лицето му издайнически се изчерви.

Тя също се изчерви, облегна се на седалката си и втренчи поглед право пред себе си. По едно време промърмори:

— О, Боже!

— Много съжалявам! Може би все пак трябваше да кажа нещо по време на маскения бал — промърмори той и я погледна крадешком. — Но смятах, че ако се обадя и се представя кой съм, ще поставя в неудобно положение и теб, и себе си.

— Божичко, никога нямаше да се сетя! — прошепна тя. — За нищо на света!

— Да, знам. Още в Тахо ти беше пределно ясна, че според теб би трябвало да похапвам кашички в някой старчески дом — подразни я той.

Тя примигна притеснено и запелтечи:

— Но в крайна сметка ти сам си си виновен! Вечно носиш онези идиотски старчески очила и приглаждаш косата си! И изглеждаш като абсолютен пенсионер!

— Така е. Ще се изненадаш ли да разбереш, че точно такава беше целта ми, когато поех този пост? Все пак трийсет и три годишните съдии надали се ползват с особено уважение в съдебната зала!

Продължиха напред в пълно мълчание, докато той не спря колата пред хотел „Риц“, където се провеждаше конференцията.

— Не трябваше ли да облека нещо по-официално? — попита притеснено Елизабет, като сведе очи към черната си рокля на цветя и сандалите с пайети.

— Изглеждаш много добре. Но защо питаш?

— Защото ти си с костюм, а аз — не! — кимна към него тя.

— Е, аз съм длъжен да защитавам репутацията си — отбеляза той и се усмихна лекичко.

— Но тук никой не знае, че си съдия!

— Обаче всички знаят, че съм Дарси — отговори простичко той.

Което се потвърди още в мига, в който влязоха във фоайето на хотела. Рецепционистът автоматично ги поздрави:

— Добре дошъл отново при нас, господин Дарси! На какво дължим честта?

— Дошъл съм за конференцията — отвърна разсеяно Дарси.

Портиерът се поклони почтително.

— Ако имате нужда от нещо, моля незабавно ме уведомете!

Елизабет изобщо не бе в състояние да се съсредоточи върху темите, които се разискваха на семинара. Непрекъснато мислеше за мъжа до себе си. Той се бе оказал толкова различен от представата, която тя си бе създала за него. От него се излъчваше естествен финес и аристократично спокойствие, които досега не бе виждала — или може би просто не беше забелязвала. Погледна го крадешком, докато той се насочваше към страничната маса, за да налее кафе и за двамата.

Как можа толкова време да не се досети, че именно той е Спийд?! Дори само височината му би трябвало да й подскаже — той се извисяваше над всички останали с неговите най-малко сто и деветдесет сантиметра. И сега, когато се загледа в него, осъзна, че дори жестовете му са й познати. Трябваше да се досети още когато го видя в скиорския му костюм! Как бе могла да бъде толкова ненаблюдателна?! Ала сега вече нямаше никакво съмнение. Когато той я поглеждаше, тя долавяше абсолютно същото вълнение и трептене в стомаха си, което се събуждаше винаги когато си помислеше за Спийд.

Навсякъде, където Дарси се появеше, към него се отнасяха по абсолютно същия почтителен начин, който тя забеляза още на рецепцията. Когато след семинара отидоха в музея, бяха приветствани топло от уредника, който им предложи лично да ги разведе наоколо. За вечеря получиха най-хубавата маса, без въобще да се налага да чакат и въпреки огромната опашка на входа. Билетите за театралната постановка били продадени? Няма проблеми, господин Дарси, заповядайте на първия ред в средата!

На връщане към Пембърли Дарси имаше нещастието да бъде спрян от един пътен полицай. Но и тук отново фамилното му име го спаси. Полицаят поздрави топло господин Дарси и го помоли да внимава със скоростта, с която кара, защото не всички по пътищата били толкова умели шофьори като него. След което ги изпрати с приятелско помахване.

Докато се връщаха обратно на магистралата, Елизабет промърмори:

— Ти да не би да си кралска особа?

Дарси отметна глава назад, засмя се и отговори:

— Не, не съм кралска особа! Но пък полицейският пенсионен фонд „Дарси“ редовно ме спасява от глоби! — Пак се засмя и поклати глава.

Към този момент вече всеки от двамата се чувстваше спокойно да мълчи в присъствието на другия, така че Дарси включи радиото. Тъкмо се канеше да смени канала, когато разпозна диско ритъма на „Горещо маце“. Това автоматично го върна към караоке изпълнението на Елизабет, поради което дръпна ръка от копчето и остави песента. Засега все още не беше готов да си признае, че е виждал изпълнението й, но, защитен от мрака в колата, той си позволи да се усмихне, спомняйки си как всяко движение на бедрата й засилваше още повече страстта му към нея.

След известно време навлязоха в чакълената алея на Пембърли и излязоха от колата. Дарси се забави нарочно, докато вадеше сакото си от задната седалка и избръскваше от него несъществуваща прашинка, като всъщност я наблюдаваше как върви към къщата и как роклята й се увива съблазнително около бедрата й. Запита се дали тя съзнава колко сексапилна е всъщност. Преглътна, сведе очи, после заключи колата и на бегом я настигна.

— Благодаря ти за прекрасния ден, Уил! Ти си отличен домакин! — изрече тя, докато двамата изкачваха заедно каменните стълби.

— Удоволствието е мое!

Изцяло! Напълно! Абсолютно!

Той беше обречен.

Наближаваше полунощ. Спряха пред вратата на стаята й, която се намираше в съседство до неговата, малко по-надолу по коридора.

— Е, лека нощ! — изрече тихо тя, поставила ръка на бравата.

Той погледна към вратата на собствената си стая и въздъхна.

После отново погледна към нея.

— Лека нощ — каза.

Обърна се, влезе в своята стая и затвори плътно вратата след себе си.

* * *

Веднъж озовала се в своята стая, Елизабет автоматично си призна — че много го харесва и че той като че ли също я харесва. Лежеше на леглото си и мислеше какво ли би било да го целуне. Щеше й се Лу да беше тук, за да я посъветва какво да прави.

Десет минути по-късно, след известно колебание, Елизабет почука леко на вратата на Дарси. Той сигурно беше предположил, че е Бингли, защото отвори, без да си прави труда да закопчава ризата си.

— Извинявай, но тук има ли някъде интернет връзка? — попита тихо тя, притиснала лаптопа към гърдите си. Той примигна срещу нея, а тя положи огромни усилия да не гледа гърдите му.

— Разбира се — отвърна накрая той, бързо закопча ризата си и я поведе надолу по стълбите към кабинета си. Само след няколко минути тя вече беше влязла в мрежата.

— Благодаря! — каза тя и му се усмихна.

— Няма проблеми. Можеш да я използваш винаги когато искаш. Отново лека нощ! — изрече той.

— Лека!

В мига, в който той затвори вратата зад гърба си, Елизабет влезе в своя акаунт. Както и можеше да се очаква, Лу беше на линия. Тя написа:

<Здр!>

<Кво ста?> — отговори Лу.

<Уил = Спийд = Съдия Дарси = ГОТИНГОТИНГОТИН>

<Жестоко! Казах ти! Влезе ли вече в леглото му?>

<Не мога — правила.>

<Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани, скъпа! Аз всеки ден нарушавам Божиите закони!>

<Стига за тебе! Какво да правя?>

<Дерзай! Правилата не важат, когато си извън страната!>

<Интересен правен казус. Харесва ми. Ами като се върнем?>

<Ще му мислиш след две седмици. Трябва да тръгвам! Чао!>

<Чао, белла!>

Когато се прибра обратно в стаята си, Дарси се излегна в леглото, пъхна ръце под главата си и се вторачи в тавана. Беше се постарал да не обръща внимание на факта, че тя бе отново по пижама и блузка. Поне този път си беше сложила сутиен. Ала начинът, по който косата й падаше върху красиво оформеното рамо, както и примамливо интимният й вид не бяха в състояние да бъдат забравени толкова лесно. Запита се как ли би се почувствал, ако можеше да провери какво има под тази пижама. А после стисна зъби и мислено се смъмри: „Стегни се, човече!“.