Сара Анджелини
Влюбени до доказване на противното (17)

Седемнайсета глава

Въпреки гнева си към Дарси заради ролята, която изигра в нейното прехвърляне, Елизабет постепенно осъзна, че преместването й в Сан Диего е невероятно полезен ход. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Дарси е имал добри намерения, когато е говорил с шефа й, но засега все още не беше наясно какво точно иска. В това, че го обича, не можеше да има никакво съмнение. Ала над чувствата й висеше дамоклевият меч на етичните норми в правораздаването. А и с намесата си пред господин Гардинър той бе навлязъл твърде дълбоко в личното й пространство, за да му прости така лесно.

Но над всичко вземаше превес страхът й, че ако в крайна сметка се обвърже официално с Дарси — а оттам и се откаже от кариерата си, — тя постепенно ще се надъха с ненавист към него, което на свой ред ще разруши необратимо връзката им. Затова осъзна, че това прехвърляне най-малкото щеше да й осигури пространство за дишане, както и достатъчно време да реши какво точно иска. А засега единственото, което искаше, бе да бъде сама.

Ала само две седмици, прекарани в разглеждане на имоти под наем през деня и работа по апелативни жалби през нощта, бяха напълно достатъчни, за да натрупа изтощението, което победи гнева й. Дългите вечери насаме с Джейн или Лу й предоставиха възможност да размисли върху това, дали бе направила правилния избор. Мислите за Дарси вече не я караха да удря отчаяно по възглавницата си нощем. Вместо това започна да се пита как ли е той, какво прави и дали вече е успял да я забрави. Всяка вечер се връщаше в апартамента си в хотела, пъхваше се уморено под душа, хапваше, без да усеща какво яде, и се просваше на леглото — грохнала от изтощение, ала неспособна да заспи. Всяка вечер грабваше телефона си, за да се обади на Дарси, и всяка вечер смелостта не й достигаше. Знаеше, че се разделиха зле и не беше много сигурна дали ще понесе да бъде отхвърлена от него, ако той реши, че връзката им не си струва да бъде спасена. Твърде горда, за да извика Лу за компания, тя прекара Четвърти юли съвсем сама в леглото си — гледаше фойерверките по телевизията, притиснала възглавница към гърдите си.

* * *

Лу Хърст крачеше безцелно пред съдебната зала и чакаше Шарлот, с която се беше сближил, откакто Елизабет замина преди три седмици. Извади блекбърито си, приседна на една свободна пейка и провери имейлите си с надеждата, че Елизабет най-сетне му е писала. Миг по-късно над него падна сянка. Лу вдигна очи и за огромна своя изненада видя срещу себе си съдия Дарси. Гардът му автоматично се вдигна.

— Здравей, Уил! — изрече хладно той.

— Къде е тя? — попита тихо Дарси.

— Там, където я изпрати ти — в Сан Диего.

— А знаеш ли къде точно е отседнала?

— Да — отговори Лу, но без да навлиза в подробности. Над рамото на Дарси той видя, че към тях се приближава Шарлот.

— А ще ми кажеш ли?

— Не! — отсече Лу, пъхна блекбърито във вътрешния джоб на сакото си и погледна Дарси право в очите. — Тя няма повече нужда от твоите мозъчни игрички!

— Моите мозъчни игрички ли? — изсмя се горчиво Дарси. — Бил съм честен и откровен с нея още от самото начало! Тя е тази, която играе игрички! „Обичам те, но не искам да те виждам“, „Чувствам, че е правилно, но е погрешно“, „Мисля да се преместя в Сан Диего“ — изимитира я Дарси.

Точно в този момент към тях се присъедини Шарлот.

— Здравейте, съдия! Здрасти, Лу! Вие двамата познавате ли се?

Лу не каза нищо. Знаеше, че връзката на Елизабет с Дарси е тайна, така че ако смяташе да й помогне да се възстанови от този сбъркан любовен романс, колкото по-малко говори, толкова по-добре.

Обаче Дарси кимна и без да сваля очи от Лу, отговори:

— Да, чрез госпожица Бенет.

Лу го изгледа вбесено. Дарси се обърна към Шарлот, усмихна й се приятелски и изрече:

— Та като си говорим за госпожица Бенет, къде се крие приятелката ви през последните две седмици?

— Не знаете ли вече? Лизи я прехвърлиха в Сан Диего за няколко месеца — отговори Шарлот.

— Аха, Сан Диего значи! Прекрасен град. Надявам се, че Милтън я е настанил в хотел „Лоберже дел мар“. Това е най-добрият хотел там — отбеляза нехайно Дарси.

— Разбира се, че не! — засмя се Шарлот. — Тя е в хотел „Уестин“!

Дарси се усмихна самодоволно и крадешком погледна към Лу, който беше почервенял от гняв.

— Хайде, Шарлот, не е учтиво да отнемаме повече от времето на съдията! — подкани той Шарлот, като я хвана за лакътя.

— О, ама аз не бързам! — изрече любезно Дарси.

— Може, обаче ние бързаме! — сряза го почти безцеремонно Лу. И хвана Шарлот под ръка, ала на нея като че ли й беше неудобно да изоставят така съдията.

— Не бихте ли желали да се присъедините към нас за вечеря? — предложи на Дарси тя, преди Лу да успее да протестира.

— С удоволствие. Съвсем случайно тази вечер съм свободен! — изрече без всякакво колебание съдията.

Шарлот примигна изненадано. Очевидно не беше очаквала от него да приеме.

— О! Ами добре! Тогава хайде!

И погледна извинително към Лу, който пък я изгледа смръщено. Тримата тръгнаха мълчаливо към „Заседателната зала“, където бързо намериха свободна маса. Веднага щом се настаниха, Шарлот се извини и се запъти към тоалетната.

— Много смешно — изръмжа Лу по посока на Дарси.

Дарси се приведе през масата към него и прошепна:

— Ти си най-добрият й приятел! Не искаш ли тя да бъде щастлива?

— Сигурно си мислиш, че ще бъде щастлива с теб, така ли?

— Защо не попиташ нея, а? — върна му удара Дарси.

— От онова, което ми е казвала, става ясно, че ти я правиш нещастна.

— И какво по-точно ти е казвала?

Лу отвори уста, за да го залее с цял списък с обиди и провинения, но след секунда я затвори. Едва в този момент осъзна, че въпреки всички неща, които Елизабет беше споделяла с него, тя нито веднъж не му беше споменала нещо лошо за Дарси. Да, беше му ядосана и връзката им й късаше сърцето, обаче нито веднъж не беше обвинила Дарси за всичко това. Затова сега Лу стисна устни и се загледа в емоциите, които се редуваха по лицето на Дарси. Първо видя негодувание, след това неувереност, а накрая — тъга.

Дарси сведе очи към ръцете си и промърмори:

— Не съм имал намерение да провалям вечерята ви. — После си пое дълбоко дъх и изрече: — Кажи на Елизабет… — Пауза. — Кажи й, че много ми липсва!

И с тези думи съдията се изправи и бързо напусна бара.

Лу се загледа озадачено след него. В лоялността си към Елизабет бе приел за даденост, че Дарси е мръсник, мошеник плейбой, който й е замаял главата, а след това я е захвърлил, когато нещата са загрубели. Ала тази кратка среща със съдията го накара да преосмисли позициите си. Дарси изобщо не се бе държал като бройкаджия. Държа се като човек, който е силно наранен.

Шарлот се върна от тоалетната и възкликна:

— Къде изчезна съдията?

— Сети се, че имал друг ангажимент. Помоли ме да ти предам извиненията му — отговори разсеяно Лу. Защото вече пишеше съобщение на Елизабет на своето блекбъри:

„Трябва да поговорим!“

* * *

Дарси пътуваше към къщи, потънал в тежки размисли. Разбираше гнева на Елизабет и необходимостта й от лично пространство. Бе допуснал огромна грешка, отивайки при господин Гардинър, но пък само бързата реакция и дискретността на Гардинър ги бяха спасили от провал. Точно в този случай обаче вродената склонност на Дарси към бързо разрешаване на проблемите му бе изиграла лоша шега.

Разстройваше го също така и лоялността на приятелите на Елизабет. Джейн и Бингли бяха проявили нехарактерна за тях липса на словоохотливост относно Елизабет, Милтън Гардинър директно отказа да я обсъжда, а Луис Хърст се държа направо враждебно с него. И макар че успя да подмами Шарлот да му каже къде е отседнала колежката й, каква полза от тази информация, ако тя не искаше да го вижда?

Седнал на кухненската си маса, Дарси потри очи и въздъхна. Как се беше забъркал в тази каша?

— Хей!

При звука от нежния глас на сестра си Дарси отвори очи. Огромният апартамент, който бе купил от обеднял музикант, беше снабден със звукоизолирана стая, където той държеше пиано за Джорджиана. Очевидно е свирела, когато той се е прибрал.

— Хей — отвърна той с крива усмивка.

— Изглеждаш ми много унил — отбеляза тя, като приседна до него.

— Добре съм — отговори той, а неговите закрилнически инстинкти не му позволиха да я товари с проблемите си.

— Защо не вземеш китарата си и не посвириш с мен? — предложи тя.

Когато той поклати глава, тя го хвана за ръка и го издърпа от стола. Накрая, с неохотна въздишка Дарси приседна на тапицираната пейка в музикалната стая и настрои китарата си. Простичкият акт да създава музика, да импровизира и да извлича звук от струните и дървото го ободриха. Така след два часа и две бири Дарси вече беше в значително по-ведро настроение.

— С едни мои приятели свирим в едно кафене всеки петък вечер — отбеляза небрежно Джорджиана. — И имаме нужда от китарист.

Дарси остави предложението да увисне във въздуха, а след известно време изрече:

— Ще се пробвам, докато си намерите професионалист.

Знаеше, че времето, което трябваше да посвети на репетиции, щеше да му предостави невероятния шанс поне за малко да не ридае за Елизабет.