Патриша Корнуел
Двойни убийства (13)

13.

Пастелните тонове в горната част на града ми напомняха за Маями Бийч. Къщите бяха розови, жълти и светлосини, с полирани месингови чукчета и ярки, ръчно изработени знаменца, веещи се над входовете. Гледката никак не подхождаше на времето — дъждът се бе превърнал в сняг.

Движението бе ужасно и ми се наложи да обиколя квартала два пъти, преди да успея да намеря място за паркиране на прилично разстояние от любимия ми магазин за вино. Купих четири бутилки вино — две бяло и две червено.

Карах по авеню „Монюмънт“, където статуите на генералите от Конфедерацията се издигаха над колите, забулени в призрачната пелена сняг. Миналото лято пътувах по този път веднъж седмично, за да се видя с Ана. Посещенията ми намаляха през есента и приключиха през зимата.

Нейният кабинет се намираше в дома й — чудесна, старинна, бяла къщичка. Улицата бе калдъръмена, а след смрачаване светеха газови фенери. Натиснах звънеца, за да известя за пристигането си, както правеха всичките й пациенти, и влязох във фоайето, където бе чакалнята на Ана. Кожена гарнитура ограждаше масичката за кафе, отрупана със списания. Стар ориенталски килим покриваше паркета. В един кашон в ъгъла имаше играчки за малките й пациенти. В същия ъгъл се намираха и бюрото на секретарката, машината за кафе и камината. Кухнята беше надолу по коридора. Там се готвеше нещо, което ми напомни, че бях пропуснала обеда.

— Кей? Ти ли си?

Характерният глас със силен немски акцент бе прекъснат от бързи стъпки. Ана се появи, бършейки ръцете си в престилката, и ме прегърна.

— Заключи ли вратата след себе си?

— Разбира се. И ти не забравяш да заключиш, след като последният ти пациент си тръгне, нали? — винаги повтарях това.

— Ти си последният ми пациент.

Последвах я в кухнята.

— Всичките ти пациенти ли ти носят вино?

— Не бих го позволила. А и не готвя за тях, нито пък създавам приятелства. Нарушавам си правилата само за теб.

— Да — въздъхнах. — Как ли ще мога да ти се отплатя?

— Силно се надявам да не е с професионалната ти помощ.

Ана остави торбата на масата.

— Обещавам ти, че ще бъда изключително нежна.

— А аз ще бъда напълно гола и умряла и хич няма да ми пука колко си нежна. Искаш да ме напиеш или си купила виното на едро на някоя разпродажба?

— Забравих да те питам какво ще готвиш — обясних. — Не знаех дали да купя бяло или червено. И за да се подсигуря, купих по две бутилки от всяко.

— В такъв случай ми напомни никога да не ти казвам какво готвя. Господи, Кей! — извади бутилките тя. — Това изглежда страхотно. Искаш ли една чаша сега, или предпочиташ нещо по-силно?

— Определено нещо по-силно.

— Обичайното?

— Да, моля.

Погледнах голямата тенджера, която къкреше на печката, и добавих:

— Надявам се, че вътре е това, което си мисля.

Ана правеше невероятно чили.

— Ще ни позагрее. Сложих вътре буркан зелен боб и доматите, които ми донесе при последното си ходене до Маями. Оттогава си ги пазя. Във фурната има домашен хляб, има и зелева салата. Как е семейството ти между другото?

— Луси изведнъж започна да се интересува от момчета и коли, но аз не мога да го приема на сериозно, докато не започне да им обръща повече внимание, отколкото на компютъра си — казах. — Сестра ми ще издава нова детска книжка следващия месец, а все още няма никаква представа за детето, което би трябвало да отглежда. Майка ми, като изключим обичайното й мрънкане срещу това, в което се е превърнало Маями, където вече никой не говори английски, е добре.

— Успя ли да отидеш там за Коледа?

— Не.

— Прости ли ти майка ти?

— Още не — отговорих.

— Не мога да кажа, че я обвинявам. Семействата трябва да са заедно на Коледа.

Не отговорих.

— Но, от друга страна, си постъпила добре — изненада ме тя. — Не ти се е ходело в Маями и не си отишла. Много пъти съм ти казвала, че жените трябва да се научат да бъдат егоистки. Ти май започваш да се учиш на това.

— Струва ми се, че винаги съм била егоистка, Ана.

— Когато спреш да изпитваш вина за това, ще знам, че си излекувана.

— Все още чувствам вина, така че, изглежда, не съм излекувана. Права си.

— Да, мога да го разбера.

Наблюдавах я как отвори бутилката с вино, за да го остави да подиша. Ръкавите на бялата памучна блуза бяха навити до лактите й, а ръцете й — стегнати и здрави като на жена на половината от нейната възраст. Не знаех как е изглеждала Ана като млада, но сега, почти на седемдесет години, имаше забележителен външен вид, със силно изразени тевтонски черти, къса бяла коса и светлосини очи. Ана отвори барчето, взе няколко бутилки и след секунди ми подаде скоч със сода, а за себе си забърка един манхатън.

— Какво е станало, откак се видяхме за последен път, Кей?

Занесохме питиетата си до кухненската маса.

— Струва ми се, не сме се виждали още от Деня на благодарността. О, да — говорихме по телефона… за тревогите ти по отношение на онази книга…

— Да, знаеш за книгата на Аби поне колкото мен. Знаеш и за онези случаи. За Пат Харви. За всичко. — Извадих цигарите си.

— Следях новините. Изглеждаш добре, макар и малко уморена. А и май прекалено слаба?

— Човек никога не може да бъде прекалено слаб — казах.

— Искам да кажа, че съм те виждала да изглеждаш и по-зле. Значи се справяш със стресовите ситуации в работата си.

— Някои дни са по-добри от другите.

Ана отпи от манхатъна си и се загледа замислено в печката.

— А Марк?

— Виждах се с него — отговорих. — Говорим си по телефона. Той все още е объркан, несигурен. Предполагам, и аз самата съм така. Май няма нищо ново.

— Виждала си го. Това е ново.

— Все още го обичам.

— Това не е ново.

— Адски е трудно, Ана. Винаги е било. Не знам защо не мога да се отърва от това.

— Защото чувствата ви са много силни, но и двамата се страхувате от сериозна връзка. Искате вълнения и всичко да става по вашия начин. Забелязах, че споменаваха връзката ви във вестника.

— Знам.

— И?

— Не съм му съобщила.

— Смятам, че не е имало нужда да го правиш. Ако той самият не е видял вестника, със сигурност някой от Бюрото му се е обадил. Ако е разстроен, ще чуеш нещо от него, нали?

— Права си — казах облекчена. — Щях да го чуя.

— Значи поне имате някаква връзка. По-щастлива ли си?

Бях.

— Обнадеждена ли си?

— Имам желание да видя какво ще стане — отговорих. — Но не съм убедена, че имаме бъдеще заедно.

— Никой не може да е абсолютно сигурен в нищо.

— Това е една тъжна истина — казах. — Не мога да бъда сигурна в нищо. Знам само това, което чувствам.

— Е, поне си начело на колоната.

— Каквато и да е колоната, ако аз съм начело, това е друга тъжна истина — признах.

Ана стана, за да извади хляба от фурната. Гледах как пълни глинените купички с чили, сипва зелева салата и налива виното. Сетих се за формуляра, който носех, извадих го от чантата си и го оставих на масата.

Ана дори не го погледна, докато сервираше, а после седна на стола си.

— Искаш ли да прегледаме картона й? — попита тя.

Познавах Ана достатъчно добре, за да знам, че не би записала подробности от сеансите си. Хора като мен имат право да преглеждат медицински картони и да ги предоставят на съда. А хора като нея са прекалено умни, за да напечатат поверителни неща.

— Защо не ми предадеш всичко накратко? — предложих.

— Диагнозата, която й поставих, бе: смущения при приспособяване.

Беше все едно аз да кажа, че смъртта на Джил се дължи на задушаване или спиране на сърцето. Когато ви застрелят или бъдете прегазен от влак, умирате, защото дишането ви спира, а също и работата на сърцето. Диагнозата „смущения при приспособяване“ беше безсмислен цитат от „Статистическо ръководство и диагностициране на психичните смущения“. Това позволяваше на пациента да си направи застраховка, без да разкрива абсолютно никаква полезна информация за историята или проблемите му.

— Цялото човечество има смущения при приспособяване — казах на Ана.

Тя се усмихна.

— Уважавам професионалната ти етичност — продължих. — И нямам намерение да променям собствените си досиета, като добавям информация, която смяташ за поверителна. Но е много важно да науча всичко за Джил, което би могло да хвърли светлина върху убийството й. Например — ако в начина й на живот е имало нещо по-особено, това може да я е изложило на някакъв риск.

— Аз също уважавам професионалната ти етичност.

— Благодаря. Сега, след като потвърдихме взаимното си възхищение от справедливостта и достойнството си, може ли да изоставим формалностите и да проведем разговора си?

— Разбира се, Кей — отговори тя нежно. — Спомням си Джил съвсем ясно. Трудно е да не запомниш един необичаен пациент, особено ако е бил убит.

— С какво беше по-специална тя?

— Специална? — Ана тъжно се усмихна. — Много умна и мила млада жена. С нетърпение очаквах часовете с нея. Ако не беше моя пациентка, бих искала да ми е приятелка.

— Колко често те посещаваше тя?

— Три или четири пъти месечно за повече от година.

— Защо точно теб, Ана? — попитах. — Защо не някой лекар в Уилиямсбърг, по-близо до мястото, където е живяла?

— Аз имам много пациенти, които не са от нашия град. Някои идват чак от Филаделфия.

— Защото не искат никой да разбере, че посещават психиатър.

Тя кимна.

— За съжаление много хора са ужасени от мисълта, че околните могат да узнаят. Сигурно ще се изненадаш от броя на пациентите ми, които си отиват през задната врата.

Никога не бях казвала никому, че ходя на психиатър, и ако Ана не беше отказала да приеме хонорарите си, щях да плащам в брой. Последното нещо, от което се нуждаех, бе някой да се добере до картона ми и да започне да разпространява клюки из службата ми.

— Очевидно Джил не е искала никой да знае, че тя посещава психиатър — казах. — Това вероятно обяснява и защо рецептите й за либракс са били изпълнявани в Ричмънд.

— Преди да ми се обадиш, не знаех, че е изпълнявала рецептите си в Ричмънд. Но не съм изненадана. — Ана взе чашата си с вино.

Чилито бе достатъчно люто, за да докара сълзи в очите ми, но имаше великолепен вкус. Най-доброто постижение на Ана и не можех да не й го кажа. После й обясних това, което вече може би подозираше.

— Възможно е Джил и приятелката й — Елизабет Мот, да са били убити от същия човек, който уби младежите — казах. — Поне има някои общи черти в убийствата, които ме притесняват.

— Не се интересувам какво знаеш за случаите, в които си замесена, освен ако ти не чувстваш, че е необходимо да ми кажеш. Затова ще е по-добре ти да ми задаваш въпроси, а аз да се опитам да си спомня всичко, което мога, за живота на Джил.

— Защо толкова се е тревожила никой да не узнае, че посещава психиатър? Какво е криела? — попитах.

— Джил беше от видно семейство в Кентъки и тяхното одобрение бе твърде важно за нея. Тя посещавала подходящите училища, справяла се добре и щяла да стане преуспяващ адвокат. Семейството й много се гордееше с нея. Те не знаеха.

— Какво не знаеха? Че посещава психиатър?

— Не го знаеха — каза Ана. — По-важното, което не знаеха обаче, че тя имаше хомосексуална връзка.

— Елизабет? — знаех отговора още преди да попитам — тази възможност се бе появявала в мислите ми.

— Да. Джил и Елизабет станали приятелки през първата година в университета. После станали любовници. Връзката им беше много напрегната, трудна, пълна с конфликти. И за двете била първата, или поне Джил ми представи нещата така. Спомни си, че никога не съм срещала Елизабет, не съм чувала нейната история. Джил дойде при мен, поне отначало, защото искаше да се промени. Не желаеше да е хомосексуална и се надяваше, че терапията може да възстанови хетеросексуалността й.

— Ти имаше ли някакви надежди в това отношение? — попитах.

— Не знам какво би могло да се случи впоследствие — отговори Ана. — Мога да ти кажа само, че според всичко, което Джил ми разказа, връзката й с Елизабет е била много силна. Останах с впечатлението, че Елизабет е била напълно примирена с това приятелство, докато Джил не можеше да го приеме интелектуално, но емоционално не можеше да се откъсне от връзката.

— Сигурно е била в агония.

— Последните няколко пъти, когато я видях, агонията се бе засилила. Джил вече бе завършила университета и бъдещето й стоеше пред нея. Бе настъпило време за взимане на решения. Тя започна да страда от психосоматични проблеми. Спастичен колит. Предписах й либракс.

— Джил някога споменавала ли ти е нещо, което би могло да ни насочи към този, който ги е убил?

— Мислих върху това. Проучих въпроса малко след зловещото събитие. Когато прочетох във вестниците за случилото се, просто не можах да повярвам. Бях се виждала с Джил три дни преди това. Не мога да ти опиша колко усилено се съсредоточих върху всичко, което някога ми бе казвала. Надявах се, че ще успея да се сетя за нещо, за някоя подробност, която би могла да помогне. Но никога не успях.

— И двете ли са криели връзката си от околните?

— Да.

— А какво ще кажеш за някой приятел, с когото Джил или Елизабет е излизала от време на време? Просто за да поддържа заблудата?

— Тя ми каза, че никога не излизали с момчета. Следователно не е имало ревност, освен ако е криела нещо дори от мен. — Ана погледна към празната ми купичка. — Още чили?

— Не мога повече.

Тя стана, за да зареди миялната машина. За известно време не си говорихме. Ана развърза престилката си и я закачи на една кука в шкафа, където държеше метлата си. После занесохме чашите си и бутилката във всекидневната.

Това беше любимата ми стая. Рафтове с книги запълваха две стени. На третата се издигаше панорамен прозорец, от който Ана, седнала зад претрупаното си бюро, можеше да наблюдава цъфтящите цветя или падащите над задния й двор снежинки. От този прозорец аз бях гледала разцъфването на снежнобелите магнолии, бях гледала и как избеляват последните ярки есенни цветове. Бях говорила за семейството си, за развода и за Марк. За страдание и смърт. От овехтялото кожено кресло, в което седях, с неудобство бях превела Ана през живота си, точно както бе постъпила и Джил Харингтън.

Те са били любовници. Това ги свързваше с другите убити двойки и правеше още по-неправдоподобна теорията за отиването с убиеца в мотела. Казах това на Ана.

— Напълно съм съгласна с теб — отговори тя.

— За последен път са били видени в бар „Котва“. Джил говорила ли ти е за това място някога?

— Не е споменавала името. Но ми разказа за един бар, където ходели понякога, за да си поговорят. От време на време посещавали отдалечени ресторанти, където никой не ги познавал, или просто се разхождали с колата. По принцип правели тези екскурзии, когато се намирали по средата на емоционални спорове по отношение на връзката им.

— Ако са водели един от тези спорове в онази петъчна нощ, в бар „Котва“, вероятно са били разстроени. Възможно е някоя от двете да се е чувствала отхвърлена и разгневена — предположих. — Да е решила да свали някой мъж, да флиртува с него, за да ядоса приятелката си.

— Не мога да твърдя, че това е невъзможно — каза Ана. — Но страхотно бих се изненадала. Никога не съм оставала с впечатлението, че Джил и Елизабет са си погаждали номера. По-скоро съм склонна да мисля, че разговорът им е бил доста напрегнат и те дори не са осъзнавали къде се намират, съсредоточени една в друга.

— А всеки, който ги е наблюдавал, може да е чул разговора им.

— Това е рискът, когато провеждаш личните си разговори на обществено място, и аз неведнъж го бях споменавала на Джил.

— Ако тя е била обзета от такава параноя никой да не научи за връзката им, защо е поемала такъв риск?

— Тя не беше от най-решителните, Кей. — Ана отпи от виното си. — Когато двете с Елизабет оставали насаме, било прекалено лесно да се залъжат с близостта си. Да започнат да се утешават и прегръщат и да не вземат никакви решения.

Това ми звучеше познато. Когато ние с Марк спорехме в неговия апартамент или моя, неизбежно всичко приключваше в леглото. После единият от нас си тръгваше, но проблемите оставаха.

— Ана, мислила ли си някога, че приятелството им може да е свързано с това, което им се е случило? — попитах.

— Напротив. Според мен точно заради връзката им случилото се изглежда толкова необичайно. Смятам, че една жена, сама в бара, която си търси гадже, е в много по-голяма опасност от две жени, които не желаят да привличат вниманието на околните.

— Да се върнем към навиците и начина им на живот — предложих.

— Живееха в един и същ комплекс, но не заедно. И отново, за да не се разбере връзката им. Но беше удобно. Всяка можеше да си води отделен живот, а после, късно през нощта, да се съберат в апартамента на Джил. Тя предпочиташе да се виждат там. Спомням си, тя ми бе казала, че ако родителите й или други хора се опитат да й се обадят късно през нощта, а тя не си е вкъщи, ще има въпроси.

Ана млъкна и се замисли. После продължи:

— Джил и Елизабет тренираха усилено. Бяха в отлична физическа форма. Тичаха, но май невинаги го правеха заедно.

— Къде тичаха?

— Мисля, че близо до техния комплекс има парк.

— Нещо друго? Театри, магазини, които са посещавали често?

— Нищо не ми идва наум.

— А какво ти казва интуицията ти? И какво ти казваше тя по онова време?

— Струваше ми се, че Елизабет и Джил са водили доста напрегнат разговор в бара. Вероятно са искали да бъдат оставени на спокойствие и биха се възпротивили, ако някой реши да им досажда.

— А после?

— Явно са срещнали убиеца си по някое време, по-късно вечерта.

— Можеш ли да си представиш как е станало това?

— Винаги съм смятала, че е бил някой, когото са познавали поне колкото да му имат доверие. Освен ако не са били отвлечени под заплахата от пистолет от паркинга или от някое друго място, където може да са отишли.

— Какво би станало, ако непознат се приближи към тях на паркинга на бара и ги помоли да го закарат донякъде, защото има проблеми с колата си?

Ана вече клатеше главата си в отрицание.

— Това не съвпада с представата ми за тях. Освен ако не е бил познат, както вече казах.

— А ако убиецът се е представил за полицай и ги е спрял за проверка?

— Това е друг въпрос. Предполагам, че дори ние с теб бихме се поддали на такова нещо.

Ана изглеждаше уморена, затова й благодарих за времето й и вечерята. Знаех, че разговорът ни е бил труден за нея. Чудех се как ли бих се почувствала, ако се намирах на нейно място.

Секунди след като се прибрах у дома, телефонът звънна.

— Сетих се още нещо, но то вероятно е без значение — каза Ана. — Джил ми беше споменала, че те двете обичали да си седят и да решават кръстословици, когато нямало да излизат някъде. Например в неделя сутрин. Вероятно е незначително, но все пак е било техен навик, нещо, което са вършили заедно.

— Книга с кръстословици? Или онези от вестника?

— Не знам. Джил четеше много вестници, Кей. Обикновено си носеше по нещо за четене, за да си уплътни времето, докато чака тук. „Уолстрийт джърнъл“ и „Вашингтон Поуст“.

Благодарих й отново и й казах, че следващия път аз ще сготвя. После се обадих на Марино.

— Преди осем години в град Джеймс били убити две жени — започнах направо. — Възможно е да съществува връзка с нашите случаи. Познаваш ли детектив Монтана от полицията в Джеймс?

— Да, срещал съм го.

— Трябва да се видим с него, да преразгледаме случаите. Той може ли да си държи устата затворена?

— Откъде да знам, по дяволите? — отговори Марино.

 

 

Монтана отговаряше напълно на името си — едър, с широки кости, светли сини очи върху загрубялото му, честно лице и гъста сива коса. Акцентът му бе на истински вирджинец, а речта му — изпъстрена с „да, мадам“. На следващия следобед той, Марино и аз се срещнахме в дома ми, където можехме да си осигурим уединение и пълна липса на безпокойства.

Монтана сигурно бе похарчил целия си бюджет за филми в случая на Джил и Елизабет — цялата ми кухненска маса бе покрита със снимки на труповете, направени на местопрестъплението, изоставения фолксваген пред мотела, бар „Котва“ и дори от всяка стая в апартаментите на момичетата, включително килерите и гардеробите им. Куфарчето му бе претъпкано с бележки, карти, записи от интервюта, диаграми, инвентаризационни описи и телефонни сметки. Има нещо особено в детективите, които рядко се сблъскват с убийства в района си. Подобни случаи идват само един-два пъти по време на цялата им кариера и те работят по тях наистина безупречно.

— Гробището се намира точно до църквата. — Монтана премести една от снимките към мен.

— Изглежда доста старо — казах, възхищавайки се на овехтелите тухли и плочи.

— Хем е старо, хем не е. Било построено около хиляда и седемстотната година. Вършило чудесна работа допреди двайсетина години, когато бе унищожено от пожар. Спомням си как видях дима — бях в патрулната кола — и помислих, че гори някоя от къщите на съседите ми. После някакво историческо общество се заинтересува от него. Сега би трябвало да изглежда точно както е било преди — и отвън, и отвътре.

— До него се стига по този път — потупа той друга от снимките. — Това е на по-малко от три километра от магистрала 60 и около шест километра на запад от бар „Котва“, където момичетата били видени живи за последен път.

— Кой е открил телата? — попита Марино, чиито очи внимателно оглеждаха снимките.

— Пазачът на църквата. Дошъл в събота сутрин, за да почисти и да приготви нещата за неделя. Казва, че тъкмо бил спрял, когато забелязал двама души, които спели на тревата на около десетина метра от оградата на гробището. Телата се виждали от паркинга на църквата. Очевидно този, който го е извършил, не се е притеснявал от намирането на труповете.

— Трябва ли да приема, че в петък вечерта не е имало никакви дейности в църквата? — попитах.

— Не, мадам. Била е здраво заключена, нищо не е ставало.

— Църквата има ли понякога дейности в петък вечер?

— От време на време. Понякога в петък вечер се събират младежки групи — упражнение на хора или нещо подобно. Важното е, че ако предварително си избрал гробището, за да убиеш някого, това не звучи съвсем логично. Няма никаква гаранция, че църквата ще бъде безлюдна в който и да било ден от седмицата. Това е една от причините, поради които от самото начало реших, че убийствата са случайни и момичетата са срещнали убиеца си вероятно в бара. Нищо в тези случаи не може да ме накара да мисля, че убийствата са били грижливо планирани.

— Убиецът е бил въоръжен — напомних на Монтана. — Имал е нож и пистолет.

— Светът е пълен с хора, които държат ножове и пистолети в колите си и дори в себе си — каза той спокойно.

Събрах снимките от местопрестъплението и започнах внимателно да ги разглеждам.

Жените се намираха на по-малко от половин метър една от друга. Лежаха в тревата между две наклонени надгробни плочи. Елизабет бе с лицето надолу, с леко разкрачени крака, лявата й ръка — под стомаха, а дясната — встрани. Слаба, с къса кестенява коса, облечена с джинси и бял пуловер, почервенял от кръв около врата. На другата снимка тялото й бе обърнато, предницата на пуловера — подгизнала от кръв, очите й гледаха с празен мъртвешки поглед. Прорезната рана на гърлото й бе плитка, а раната от куршума във врата — не бе смъртоносна, спомних си от доклада за аутопсията. Прободната рана в гърдите й е била решаващата.

Раните на Джил бяха много по-жестоки. Тя лежеше по гръб, а лицето й бе толкова изцапано със засъхнала кръв, че не можех да разбера как е изглеждала, освен че е имала къса черна коса и красив, правилен нос. Облеклото й се състоеше от джинси и бледожълта памучна блуза, кървава, раздърпана и разкъсана до талията й, което разкриваше многобройни прободни рани. По ръцете и китките й имаше дълбоки рани, но раната на врата й бе плитка и вероятно нанесена, след като вече е била мъртва или поне полумъртва.

Снимките бяха безценни заради нещо изключително важно. Разкриваха един факт, който не бях научила от изрезките във вестниците и докладите по случая, които бях преглеждала в кабинета си.

Обърнах се към Марино и срещнах погледа му. После се завъртях към Монтана.

— Какво е станало с обувките им?