Патриша Корнуел
Двойни убийства (1)

1.

В събота, последния ден на август, започнах работа преди разсъмване. Не видях леката утринна мъгла да се вдига от тревата или небето да просветлява, преди да стане яркосиньо. През цялата сутрин стоманените маси бяха заети от трупове, а в моргата няма прозорци. Денят на труда в град Ричмънд започна с няколко катастрофи и престрелки.

Беше два следобед, когато най-после успях да се върна в дома си в Уест енд и да чуя, че Бърта работи в кухнята. Тя чистеше вкъщи всяка събота и от предишните ми инструкции знаеше, че не трябва да обръща внимание на телефона, който току-що бе започнал да звъни.

— Не съм тук — казах високо, докато отварях хладилника.

Бърта спря да чисти.

— Звъня и преди минута — каза тя. — А и малко по-рано. Същият мъж.

— Никой няма вкъщи — повторих.

— Както кажете, доктор Кей.

Четката отново се задвижи по пода.

Опитах се да игнорирам безплътното съобщение, което се носеше от телефонния секретар и нарушаваше спокойствието в слънчевата кухня. С настъпването на есента започвах да се запасявам с хановерски домати, които през лятото приемах за нещо естествено. Бяха останали само три. И къде беше салатата с пиле?

Сигналът на телефонния секретар бе последван от познатия мъжки глас:

— Док? Марино е…

О, господи, помислих си, докато нервно затръшвах вратата на хладилника. Детектив Пийт Марино от ричмъндския отдел „Убийства“ беше излязъл из улиците още в полунощ и преди малко го бях видяла в моргата, докато вадех куршумите от един от неговите случаи. Вече трябваше да е на път към езеро Гастън за планирания за уикенда риболов. Аз самата очаквах с нетърпение свободното време, за да поработя в двора си.

— Отдавна се опитвам да те открия, но трябва да тръгвам. Пробвай пейджъра ми…

Гласът на Марино звучеше разтревожено.

Вдигнах слушалката.

— Тук съм.

— Това ти ли си, или проклетата ти машина?

— Отгатни — отговорих рязко.

— Кофти новини. Намерили са друга изоставена кола. В Ню Кент, на мястото за отдих на шейсет и четвърта магистрала, в западна посока. Бентън току-що ми се обади…

— Още една двойка? — прекъснах го, напълно забравила плановете си за деня.

— Фред Чейни, бял, деветнайсетгодишен. Дебора Харви, бяла, деветнайсетгодишна. За последен път са ги видели около осем часа снощи, когато са потеглили от ричмъндската къща на Харви на път към Спиндрифт.

— И колата е в западното платно? — запитах учудено, защото Спиндрифт, Северна Каролина, е на три и половина часа път, на изток от Ричмънд.

— Аха. Изглежда, са се движили в обратната посока — към града. Патрул е намерил колата, джип чероки, преди около час. Няма и следа от хлапетата.

— Веднага тръгвам — казах.

Бърта не беше спряла да чисти, но знаех, че е попила всяка дума.

— Ще си тръгна веднага щом свърша тук — успокои ме тя. — Ще заключа и ще наглася алармата. Не се тревожете, доктор Кей.

Ужас пробяга по нервите ми, когато грабнах чантата си и забързах към колата.

 

 

До този момент двойките бяха четири. Всички първо изчезнали, а впоследствие ги намирахме убити на различни места, в радиус около седемдесет километра от Уилиямсбърг.

Случаите, кръстени от пресата „Двойните убийства“, бяха необясними. Изглеждаше, че никой няма идея или вероятна хипотеза, дори ФБР и неговата „Програма за задържане на жестоки престъпници“, наречена ПЗЖП, която включваше национални данни, обработени от компютър, способен да свърже изчезнали хора с неидентифицирани трупове и да открие връзката в серийни убийства. След като телата на първата двойка бяха намерени преди повече от две години, местният екип на ПЗЖП, който се състоеше от специалния агент на ФБР Бентън Уесли и детектива ветеран от ричмъндския отдел „Убийства“ Пийт Марино, беше помолен от градската полиция да сътрудничи. Изчезна още една двойка, после — други две. При всеки един от случаите, докато ПЗЖП бъдат уведомени и Националният център за криминална информация — НЦКИ — успее да изпрати описания до полицейските управления из цялата страна, изчезналите тийнейджъри бяха вече мъртви и се разлагаха някъде из горите.

Изключих радиото, преминах покрай будката, където събираха таксите за магистралата, и подкарах бързо по И-64 на изток. Изведнъж в съзнанието ми нахлуха сцени и гласове. Кости и изгнили дрехи разпилени между листата. Привлекателни, усмихнати лица на тийнейджъри, гледащи от първите страници на вестниците, и зашеметените, разстроени семейства, интервюирани по телевизията, които ми се обаждаха по телефона.

— Много съжалявам за дъщеря ви.

— Моля ви, кажете ми как е умряло детето ми. О, господи, страдала ли е?

— Причината за смъртта не е изяснена, мисис Бенет. В момента не мога да ви кажа нищо повече.

— Да не би да искате да кажете, че не знаете?

— Всичко, което е останало, са костите му, мистър Мартин. Когато меките тъкани липсват, с тях са си отишли и следите от възможните наранявания…

— Не искам да слушам медицинските ви дивотии! Искам да знам какво е убило момчето ми! Ченгетата питаха за наркотици. Моето момче никога в живота си не се е напивало, камо ли да взима наркотици! Чувате ли ме, госпожо? Той е мъртъв, а те го изкарват някакъв си боклук…

„Главният съдебен лекар озадачен: доктор Кей Скарпета не може да определи причината за смъртта“.

Неустановена.

Отново и отново. Осем младежи.

Беше кошмарно. Всъщност за мен това бе случай без прецедент.

Всеки съдебен лекар има неустановени случаи, но никога не съм имала няколко свързани помежду си.

Отворих люка на колата и прекрасното време малко повдигна духа ми. Беше топло, листата започваха да се оцветяват. Единствено през пролетта и есента Маями не ми липсваше. Летата в Ричмънд бяха също толкова горещи, само дето не духаше океански бриз, който да прочисти въздуха. Влагата беше ужасна, а през зимата не се чувствах по-добре, защото мразя студа. Но пролетта и есента бяха опияняващи. Вдишах свежия въздух и главата ми се проясни.

Мястото за отдих на път 64 в Ню Кент се намираше точно на петдесет километра от къщата ми. Можеше да е всяко място за почивка във Вирджиния, с маси за пикник, скари, дървени кофи за боклук, тухлени тоалетни, автомати за безалкохолни и наскоро посадени дървета. Но наоколо не се виждаха туристи или шофьори на камиони, а полицейските коли бяха навсякъде.

Патрулно ченге, сгорещено и мрачно в синьо-сивата си униформа, приближи към мен, когато паркирах близо до дамската тоалетна.

— Съжалявам, мадам — каза той, като се наведе към отворения ми прозорец. — Мястото е затворено днес. Ще ви помоля да продължите пътя си.

— Доктор Кей Скарпета — представих се и изключих двигателя. — От полицията ми се обадиха да дойда.

— С каква цел, мадам?

— Аз съм главният съдебен лекар — отговорих.

Той ме разгледа внимателно. Забелязах скептичния му поглед. Предполагам, нямах много „началнически“ вид. Облеклото ми се състоеше от избеляла дънкова пола, розова фланела и кожени маратонки. Липсваше ми авторитетният вид, който включваше служебната ми кола, намираща се в момента в сервиз, за да й сложат нови гуми. На пръв поглед изглеждах като не много младо юпи, което си върши работата в тъмносивия си мерцедес, или разсеяна блондинка на път към близкия луксозен магазин.

— Ще имам нужда от някакъв документ за самоличност.

Бръкнах в чантата си, извадих тънкия черен портфейл и му показах месинговата значка на съдебен лекар. После му подадох шофьорската си книжка. Той огледа внимателно и двете. Усетих, че е доста засрамен и притеснен.

— Просто оставете колата си тук, доктор Скарпета. Хората, които търсите, са отзад. — Той посочи към паркинга за камиони и автобуси. — Приятен ден — добави полицаят безсмислено и отстъпи.

Тръгнах по тухлената пътечка. Завих зад сградата, преминах под сянката на дърветата и видях още няколко полицейски коли, влекач с мигащи светлини и поне дузина мъже в униформи и цивилни дрехи. Не забелязах червения джип чероки, докато едва не се блъснах в него. На половината разстояние по пътя към отбивката, встрани от асфалта в една канавка и закрит от растителността. Имаше две врати. Джипът бе покрит с дебел слой прах. Погледнах през прозореца до шофьора и видях, че бежовата кожена тапицерия е съвсем чиста. На задната седалка лежеше спретнато подреден багаж — водни ски, навито на кълбо жълто найлоново въже и хладилна чанта в червено и бяло. Ключовете висяха от волана. Прозорците бяха полуотворени. В смачканата трева ясно се виждаха следи от гуми, водещи от павирания участък насам. Хромираната предна решетка опираше в боровете.

Марино говореше с един слаб, рус мъж, когото ми представи като Джей Моръл от щатската полиция. Не го познавах. Изглеждаше, че той отговаря за случая.

— Кей Скарпета — казах аз, тъй като Марино ме представи само като „докторката“.

Моръл обърна тъмнозелените си очила „Рей Бан“ към мен и кимна. В цивилни дрехи и с мустаци, напомнящи за тийнейджърски мъх, той излъчваше деловита помпозност, която свързвах със следователите, току-що постъпили на работа.

— Ето какво знаем засега. — Той се огледа нервно наоколо. — Джипът принадлежи на Дебора Харви. Тя и гаджето й — Фред Чейни — са напуснали дома на семейство Харви снощи, приблизително около осем часа. Отправили са се към Спиндрифт, където семейство Харви имат вила.

— Семейството на Дебора Харви било ли си е вкъщи, когато те двамата са напуснали Ричмънд? — попитах.

— Не, мадам. — Той бързо насочи погледа си към мен. — Били са вече в Спиндрифт. Тръгнали са по-рано същия ден. Дебора и Фред искали да пътуват с друга кола, защото са възнамерявали да се върнат в Ричмънд в понеделник. И двамата са студенти във втори курс в Каролина и е трябвало да се върнат по-рано, за да се приготвят за училище.

Марино извади цигарите си и обясни:

— Снощи, точно преди да потеглят от къщата на Харви, са се обадили в Спиндрифт. Казали на един от братята на Дебора, че тръгват и ще пристигнат там по някое време между полунощ и един часа. Когато не се появили до четири сутринта, Пат Харви се обадила в полицията.

— Пат Харви? — погледнах невярващо към Марино.

Моръл бе този, който отговори:

— О, да. Добре се подредихме, няма що. Пат Харви пътува насам в момента. С хеликоптер. — Той погледна часовника си. — Тръгнаха преди около половин час. Бащата — Боб Харви — е на път. Бил по работа в Шарлът и трябвало да отиде в Спиндрифт утре. Доколкото ни е известно, още не са се свързали с него и той не знае абсолютно нищо.

Пат Харви беше директорката на националната наркополиция. Медиите я наричаха „Наркоцарицата“. Бе назначена от президента. Наскоро снимката й се появи на корицата на „Таймс“. Госпожа Харви бе една от най-влиятелните и обожавани жени в Америка.

— Ами Бентън? — запитах Марино. — Той знае ли, че Дебора Харви е дъщеря на Пат Харви?

— Не ми каза нищо по въпроса. Обади се, когато кацна в Нюпорт — бюрото му осигурило хеликоптер. Бързаше да намери кола под наем. Не говорихме дълго.

Това отговори на въпроса ми. Бентън Уесли нямаше да хвърчи насам в самолет на бюрото, ако не знаеше чия дъщеря е Дебора Харви. Чудех се защо не е казал нищо на Марино — партньора му от ПЗЖП. Опитах се да разгадая изражението по широкото безстрастно лице на Марино. Мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха, оплешивялото му теме бе зачервено и покрито с капчици пот.

— В момента нещата стоят по следния начин — резюмира Моръл. — Разположил съм наоколо доста от хората си, за да поддържат движението и да избегнем любопитните. Прегледахме тоалетните, поразровихме наоколо, за да се уверим, че хлапетата не са в района. Веднага щом спасителният екип се появи, ще започнем да претърсваме гората.

На север, непосредствено след предния капак на джипа, добре поддържаният пейзаж на мястото за отдих отстъпваше на храсталаци и дървета, които постепенно ставаха толкова гъсти, че не се виждаше нищо, освен слънчевите лъчи, проблясващи между листата на дърветата, и ястреби, кръжащи над боровете. Макар комплексите с магазини и някои нови квартали да се простираха далеч покрай магистралата, отсечката между Ричмънд и Тайдуотър засега не бе докосната. Пейзажът, който в миналото би ми се сторил красив и спокоен, сега ми изглеждаше зловещ.

— Мамка му — изропта Марино, когато оставихме Моръл и се заразхождахме наоколо.

— Съжалявам за риболова ти — казах.

— Винаги става по този начин. Планирах проклетото пътуване с месеци. И пак се провали. Нищо ново.

— Забелязах, че когато отбиеш от магистралата — казах аз, пренебрегвайки раздразнението му, — отбивката веднага се разделя на две. Едната води насам, другата — към предната част на мястото за отдих. С други думи, двата пътя са еднопосочни. Не е възможно да спреш в предната част, при колите, а после да си промениш решението и да подкараш насам, без да ти се наложи да изминеш солидно разстояние по грешния път и да рискуваш да удариш някого. А предполагам, снощи е имало доста хора на път, тъй като беше Денят на труда.

— Точно така. Знам го. Няма нужда да си космически учен, за да схванеш, че някой е възнамерявал да зареже джипа точно там, където е, защото вероятно отпред е имало много паркирани коли. Затова е поел по пътчето за автобуси и камиони. Сигурно е било доста пусто тук отзад. Никой не го забелязва и той изчезва.

— А и може да не е искал веднага да намерим джипа. Това обяснява защо го е оставил встрани от пътчето — предположих.

Марино се загледа към гората и каза:

— Прекалено стар съм вече за това.

Вечният оплаквач Марино имаше навика да пристига на местопрестъплението и да се държи така, като че ли не иска да е там. Бяхме работили достатъчно дълго заедно, за да му свикна, но понякога ми се струваше, че позите му са нещо повече от театър. Раздразнението му не бе причинено само от проваления риболов. Зачудих се дали не е имал разправия с жена си.

— Добре, добре — измърмори той, гледайки към тухлената постройка. — Самотният рейнджър^[1] пристигна.

Обърнах се точно когато познатата слаба фигура на Бентън Уесли излезе от мъжката тоалетна. Той едва каза „Здрасти“, когато се приближи до нас. Посребрялата му коса беше влажна на слепоочията, реверите на синия му костюм опръскани с вода, като че ли току-що си е измил лицето. С поглед, закован безстрастно върху джипа, той извади чифт слънчеви очила от джоба на сакото и ги сложи на лицето си.

— Госпожа Харви пристигна ли вече? — запита той.

— Не — отговори Марино.

— Ами журналистите?

— Не — повтори лейтенантът.

— Добре.

Устните на Уесли бяха плътно притиснати една в друга и това правеше острите черти на лицето му да изглеждат по-сурови и неразгадаеми от обикновено. Бих казала, че е хубав, ако не съществуваше тази негова непроницаемост. Невъзможно бе да разчетеш мислите и чувствата му, а напоследък беше станал такъв майстор в прикриването на характера си, че понякога ми се виждаше напълно непознат.

— Искаме да запазим тази история покрита колкото се може по-дълго — продължи той. — В секундата, когато нещо се разчуе, ще избухне истински ад.

— Какво знаеш за тази двойка, Бентън? — попитах го.

— Съвсем малко. Госпожа Харви е съобщила тази сутрин, че са изчезнали, обадила се в дома на директора, а после той ме повика. Очевидно дъщеря й и Фред Чейни са се запознали в Каролина и са гаджета от първата си година там. И двамата били свестни, добри деца. Няма никакви данни за неприятности, които биха могли да ни наведат на мисълта, че тук са се свързали с неподходящи хора — поне според госпожа Харви. Единственото нещо, което успях да доловя, бе, че тя не одобрява много приятелството им. Смята, че прекарвали прекалено много време сами.

— Това вероятно е и причината да искат да отидат до плажа с отделна кола — казах.

— Да — отговори Уесли, оглеждайки се наоколо. — Най-вероятно това е била истинската причина. От думите на директора останах с впечатление, че госпожа Харви не е била твърде въодушевена от факта Дебора да води гаджето си при тях в Спиндрифт. Това си е било време за семейството. Госпожа Харви живее във Вашингтон през седмицата, а и не се е виждала често с дъщеря си и синовете си през лятото. Честно казано, имам чувството, че Дебора и майка й напоследък не са били в идеални отношения. Може да са имали някаква разправия точно преди семейството да се е отправило към Северна Каролина вчера сутринта.

— Какво мислиш за възможността хлапетата да са избягали някъде? — попита Марино. — Били са умни, нали? Чели са вестници, гледали са новини, може да са видели историите за онези двойки в предаването миналата седмица. Искам да кажа, знаели са за случаите. Кой може да каже дали не са измислили нещо? Хитър начин да уредиш изчезването си и да накажеш родителите си.

— Това е една от многото възможности, които трябва да вземем предвид — отговори Уесли. — Ето ви и още една причина да се пазим от медиите колкото се може по-дълго.

Моръл се присъедини към нас, когато тръгнахме към джипа. Светлосин пикап с платнище отгоре спря до нас и мъж и жена в тъмни гащеризони и ботуши излязоха от него. Отвориха задната врата и пуснаха двете задъхани, въртящи опашки хрътки от клетката им. Закачиха дълги каишки за кожените си колани и хванаха кучетата за нашийниците им.

— Салти, Нептун, долу!

Не знаех кое куче какво име носи. И двете бяха големи, светли, с набръчкани муцуни и увиснали уши.

Моръл се ухили и протегна ръка.

— Как си, приятел?

Салти, а може да беше и Нептун, го възнагради с влажна целувка и потъркване в крака му.

Водачите на кучетата бяха от Йорктаун. Казваха се Джеф и Гейл. Гейл беше висока колкото партньора си и изглеждаше и почти толкова силна. Напомняше ми за жените, прекарали целия си живот по фермите, с лица, загрубели от тежката работа и слънцето, притежаващи безгранично търпение, което идваше от познаването им на природата и приемането на нейните дарове и наказания. Тя беше капитанът на спасителния екип. От начина, по който оглеждаше джипа, разбрах, че иска да узнае дали мястото, а следователно и миризмите не са били нарушени.

— Нищо не е докосвано — каза Марино и се наведе да погали едно от кучетата зад ушите. — Дори още не сме отваряли вратите.

— Знаете ли дали някой не е влизал вътре? Например човекът, който го е намерил? — запита Гейл.

Моръл започна да обяснява:

— Номерът на колата е предаден по телетипа заедно с ТИВ рано сутринта…

— Какво, по дяволите, е ТИВ? — прекъсна го Уесли.

— Търсете изчезналите внимателно.

Лицето на Уесли доби отегчен вид, когато Моръл продължи монотонно:

— Патрулите невинаги минават през участъка, затова няма гаранция, че ще видят съобщението от телетипа. Просто се качват в колите и отиват да си вършат работата. Диспечерите са започнали да изпращат сигналите с ТИВ в ефир още в минутата, когато двойката е била обявена за изчезнала. Около един часа на обед един шофьор на камион забелязал джипа и се обадил. Хората от патрула, които стигнали първи дотук, докладваха, че само са погледнали през прозорците на джипа, за да се уверят, че вътре няма никой, но иначе дори не са се доближавали прекалено много до колата.

Надявах се това да се окаже вярно. Повечето ченгета, дори опитните, като че ли не можеха да се въздържат да не отворят вратата и да не преровят поне жабката в търсене на някакъв документ, удостоверяващ самоличността на шофьора.

Джеф хвана нашийниците на кучетата и ги поведе „да използват тоалетната“, както каза самият той.

Гейл попита:

— Имате ли нещо, което кучетата биха могли да помиришат?

— Пат Харви бе помолена да донесе нещо, носено наскоро от Дебора — отговори Уесли.

Ако Гейл се изненада или впечатли от това чия дъщеря щеше да търси, успя да го прикрие идеално и продължи да гледа към Бентън с очакване в погледа.

— Тя ще пристигне с хеликоптер — добави Уесли, като погледна часовника си. — Сигурно ще кацнат всяка минута.

— Добре, но не разрешавайте на птицата да се приземи точно тук — отбеляза Гейл, приближавайки се към джипа. — Не трябва да съсипваме следите.

Тя надникна през предния прозорец на джипа и огледа внимателно вътрешността му и таблото, без да пропусне и сантиметър. После се отдръпна назад и задържа погледа си върху черната пластмасова дръжка от външната страна на вратата.

— Вероятно седалките ще свършат най-добра работа — реши Гейл. — Ще оставим Салти да помирише едната, а Нептун — другата. Но първо трябва да влезем вътре внимателно, за да не унищожим нищо. Някой от вас има ли молив или химикалка?

Уесли извади писалка „Монблан“ от джоба на ризата си и й я подаде.

— Имам нужда и от още една — добави Гейл.

Странно, но се оказа, че никой друг няма писалка в себе си, включително и аз. А бях готова да се закълна, че имам няколко в чантата си.

— Сгъваем нож ще свърши ли работа? — Марино бръкна в джоба на джинсите си.

— Идеално.

С писалка в едната ръка и швейцарския военен нож в другата Гейл едновременно натисна бутона от външната част на вратата и дръпна назад дръжката. После подпря ръба на вратата с върха на ботуша си и нежно я отвори. През цялото време, докато тя се занимаваше с това, аз чувах слабия, характерен звук от перки на хеликоптер, който все повече се усилваше.

След секунди един „Бел джет рейнджър“ в червено и бяло закръжи над мястото за отдих, спусна се надолу и предизвика силна вихрушка. Всички други шумове бяха заглушени. Дърветата се разлюляха, а тревата се прегъна под зловещия ураган. С притворени очи Гейл и Джеф клекнаха до кучетата, държейки здраво нашийниците им.

Марино, Уесли и аз се покрихме близо до сградата и от тази удобна позиция наблюдавахме страхотното кацане. Докато хеликоптерът бавно се приземяваше, пронизвайки въздуха със свистенето на перките и двигателя си, успях да видя Пат Харви, която се взираше напрегнато в джипа на дъщеря си. После слънцето блесна в стъклото и закри видимостта.

Тя се отдръпна от хеликоптера с наведена глава и пола, плющяща около краката й. Уесли я чакаше на безопасно разстояние от перките, които забавяха движението си. Вратовръзката се вееше зад гърба му като авиаторски шал.

Преди Пат Харви да бъде назначена за директор на националната наркополиция, тя беше държавен адвокат в Ричмънд, после главен прокурор за източния район на Вирджиния. Някои от случаите й, свързани с наркотици, включваха жертви, които аз бях аутопсирала. Но никога не бях призовавана като свидетел, изискваха само докладите ми. Госпожа Харви и аз никога не се бяхме срещали.

На снимките във вестниците и по телевизията тя изглеждаше страхотно делова. В действителност беше женствена и изключително привлекателна. Слаба, с идеално изразени черти. Слънцето хвърляше златисти отблясъци в рижавата й коса. Уесли ни представи набързо, а мисис Харви се ръкува с всеки от нас с любезността и самочувствието на обигран политик. Но не се усмихна и не погледна никого в очите.

— Вътре има един пуловер — обясни тя, като подаде на Гейл хартиена торба. — Намерих го в стаята на Деби, във вилата. Не знам кога го е носила за последен път, но мисля, че не е пран наскоро.

— Кога за последен път е била дъщеря ви на плажа? — запита Гейл, без да отваря торбата.

— В началото на юли. Отиде там за уикенда с няколко приятели.

— Сигурна ли сте, че точно тя е носила пуловера? Може да го е обличал някой от приятелите й. — Гейл зададе въпроса небрежно, като че ли се интересуваше от времето.

Въпросът изненада госпожа Харви. Съмнение засенчи тъмносините й очи за секунда.

— Не съм сигурна — прочисти гърлото си тя. — Предполагам, че Деби го е носила последна, но естествено не мога да се закълна в това. Не съм била там.

Госпожа Харви се втренчи в отворената врата на джипа. Вниманието й се съсредоточи върху сребърната буквичка „Д“, която висеше от верижката на ключовете. Никой не проговори за известно време. Виждах как разумът й се бори с чувствата, докато тя се мъчеше да отблъсне паниката.

Тя се обърна към нас и каза:

— Деби трябва да е носила чанта. Найлонова, яркочервена. Една от онези спортни чанти с подвижен капак. Чудя се, дали не сте я намерили вътре?

— Не, мадам — отговори Моръл. — Поне засега не сме видели нищо подобно. Но сме надничали само през прозорците, не сме претърсвали вътрешността на колата. Не можехме да го направим, преди да пристигнат кучетата.

— Смятам, че чантата би трябвало да е на предната седалка. Може да е на пода — продължи тя.

Моръл поклати глава отрицателно.

Уесли се обади:

— Госпожо Харви, знаете ли дали дъщеря ви е носила много пари със себе си?

— Дадох й петдесет долара за храна и бензин. Не знам дали е имала нещо, освен тях — отговори тя. — Разбира се, имаше и кредитни карти. Плюс чековата й книжка.

— Знаете ли колко пари е имала в сметката си? — попита Уесли.

— Баща й даде чек миналата седмица — съобщи тя, като че ли това се подразбираше от само себе си. — За колежа — за книги и разни ей такива. Почти сигурна съм, че вече го е депозирала. Предполагам, че в сметката й има поне хиляда долара.

— Вероятно бихте искали да проверите това — предложи Уесли. — Да се уверите, че парите не са били изтеглени наскоро.

— Ще го направя веднага.

Стоях и гледах как надеждата в нея разцъфваше. Дъщеря й е имала пари в брой, кредитни карти и достъп до сметката си. Изглежда, чантата й не беше в колата, което означаваше, че е у нея. А това подсказваше, че може да е жива и просто да е някъде с приятеля си.

— Дъщеря ви заплашвала ли ви е, че ще избяга с Фред? — директно запита Марино.

— Не. — Тя се загледа отново в джипа и добави това, в което й се искаше да вярва. — Но не е невъзможно.

— В какво настроение беше тя, когато говорихте за последен път? — продължи Марино.

— Вчера сутринта леко се поскарахме, преди аз и синовете ми да тръгнем към плажа — отговори госпожа Харви безстрастно. — Тя ми беше ядосана.

— Тя знаеше ли за случаите тук? За изчезналите двойки? — попита Марино.

— Да, разбира се. Обсъждахме ги, чудехме се какво е станало с тях. Знаеше.

Гейл каза на Моръл:

— Трябва да започваме.

— Добра идея.

— Последен въпрос. — Гейл погледна към мисис Харви. — Имате ли идея кой от двамата е шофирал?

— Предполагам, Фред — отговори тя. — Когато отиваха някъде, обикновено той шофираше.

Гейл кимна и каза:

— Струва ми се, че пак ще се нуждая от джобното ножче и писалката.

Тя взе предметите от Уесли и Марино, после отиде до предната врата и я отвори. Хвана нашийника на едно от кучетата и то нетърпеливо стана и се раздвижи в идеален синхрон със стъпките на господарката си. Започна да души наоколо, мускулите му се движеха под отпуснатата кожа, ушите му висяха тежко надолу, като че ли напълнени с олово.

— Хайде, Нептун, да вкараме вълшебния ти нос в действие.

Мълчаливо загледахме как Гейл насочи носа на Нептун към седалката, на която се предполагаше, че Дебора Харви е седяла вчера. Изведнъж той изскимтя, като че ли беше видял гърмяща змия. Кучето се отдръпна от джипа с такава сила, че изтръгна нашийника си от ръката на Гейл. Сви опашката си между краката и козината по гърба му настръхна. Почувствах ледена тръпка да преминава по гръбнака ми.

— Спокойно, момче, спокойно.

Нептун продължаваше да скимти и трепери, после клекна и се изходи на тревата.