Метаданни
Данни
- Серия
- Вулгарни романи (10)
- Включено в книгата
- Година
- 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- fantastyt(2012)
- Корекция
- Дими Пенчев(2012 г.)
Издание:
Христо Калчев. Сънят на уморения лъв
Издателство „Световит“, София, 2003
Оформление: Йови Николов
История
- —Добавяне
Девета глава
На другата сутрин Козела, Моимир и Блинд слязоха в центъра на Мегало Кастро. Седнаха на терасата на кафетерия „Епимено“, докато ателието приготви снимките, после Моимир ги взе и отиде на пристанището, откъдето щеше да вземе ферибота за Атина. Когато останаха сами, Блинд попита:
— Какво следва, Козел?
— Рутинна процедура, момче. Интересно ли ти е?
— О, да!
Козела се усмихна приветливо. Блинд отново беше започнал да „одаква“.
— Ще предаде един плик на стюардесата… Барич имам предвид, на вечерния полет от Атина за Москва. На Шереметиево тя ще бъде посрещната от мои хора. Останалото не е твоя работа.
Мълчаха дълго. Блинд пиеше узо с маслина.
Козела — традиционната си водка. После младият гангстер наруши мълчанието:
— Благодаря, Козел.
— Спокойно, момче. Има време за любезности.
Отново млъкнаха.
— Козел?
— Кажи.
— Знаеш какви пари имам… Знаеш, нали? Аз ти казах.
— Е, и?
— Ще покрият ли разходите?
Козела се усмихна вътрешно.
— Блинд, искам да запомниш нещо простичко. Не ме прекъсвай! — Козела сложи ръка на рамото му, както беше виждал висаджиите на Нерон да демонстрират близостта си. — Трима души знаеха къде съм. С твоя помощ знам кои. Единият е мъртъв. Не ти на мен, длъжник съм ти аз. Не ме прекъсвай, копелдак смахнат. — Свали ръката си, отпи от водката. — Твоите пари са си твои пари. Нямам нужда от тях. Операцията по издърпване, прелегитимиране и транспортиране на семейството ти е моя работа. Твоята работа предстои после. Като си изпием кафето, ще идем да огледаме къщи за продан… Сега само ще изберем подходящата и ще я капарираме, но ще я купиш ти едва след като получиш новата си легитимация.
Блинд наведе глава и Козела млъкна.
— Какво има, момче?
— Не искам да те прекъсвам, но трябва да говоря.
— Говори тогава.
— С твои пари ли ще избираме имота?
— Да.
— Какво ще искаш срещу това?
— Същото, което направи в Холандия.
— В София?
— Именно!
— По-добре да лапна дулото, Козел. Тук ще умра веднага, там — в адски мъки и унижения.
— Ако те познаят.
— Мен ли? — Блинд се изсмя истерично. — Няма бандит, който да не ме познава в България, Козел! Аз съм Блинд… Лука Брази, ако си чел „Кръстникът“. Човекът за специални поръчки! Кавалерът на мокрите дела, който беше ужас за всички. И същите тия „всички“ решиха, че съм по-удобен мъртъв.
Козела отново върна ръката си на рамото му.
— Спокойно, адаш! Нямам намерение да те похарча. Една пластична операция, нови очни лещи и ти ще бъдеш неузнаваем.
Блинд зяпна.
— Кога ще стане това, Козел?
— След пет-шест месеца. Сега лешоядите ще бъдат заети с разграбването на Дяков. Ще воюват за кокала и Козела няма да бъде основната им грижа. Ще следим дистанционно тази битка, но когато примирието е налице, ще дойде нашият ред. Трябва да гарантирахме спокойствието, момче. И на твоето, и на моето семейство. Ясен ли съм?
— Аз ще бъда фингърът, нали?
— Да.
— А вършачите?
— Дарделев и Барич.
Блинд подсвирна.
— Ще се навият ли?
— Това е моя грижа.
Българският Лука Брази скочи и се скри в тоалетната. Петнадесет, двадесет минути… половин час. Меча болест — помисли Козела. Тази съмнителна диагноза навремето бе поставена на Мао Дзедун. Симптомите й се обясняваха със стресово състояние, предизвиквано било от внезапен шок или панически страх, а реакцията се изразявала с внезапна, поройна диария.
Блинд все пак се появи. Лицето му беше като платно, ръцете и краката му трепереха. Самият Козел не един път беше изпадал в подобни състояния.
— Как си, Блинд?
— Стомахът… Сюргюн… Сигурно съм ял нещо кофти.
— Най-вероятно — напълно сериозно каза Козела. — Пий още една мастика. Анасонът стяга.
Козела повика келнера и повтори поръчката. Пиха, мълчаха, Блинд започна да възвръща цвета на лицето си.
— По-добре ли си, момче?
— О, да… Конвулсията мина… Както внезапно се яви, така и отшумя.
Козела кимна разбиращо.
— Мухата и Облака… — бавно и провлачено каза той. — Що за птици са тия вършачи?
— Комплексари, интриганти… Изживяват се като бандити, а всъщност са слуги на Дяков. Роби, които минават за близки на големия бос.
— Поименно… Мухата?
— Изключителен случай. Козел. Най-способният организатор на поръчковите убийства в България.
— Окей. Да започнем с него. Кой е той, Блинд?
Младият килър се облегна в стола, запали цигара, после каза тихо:
— Втриса ме, като се сетя за него.
— Тук сме само двамата.
Блинд се прекръсти мислено и започна да рисува портрета на Вършач №1.
— Висок, изключително як тип. Ужасява дори само с вида си. Има писклив, женски глас. Психолозите наричали това разминаване между глас и психика „вроден садизъм“, твърдеше Дяков. Селяндур! Крадеше дълги години, до появата на борците. Дяков току-що се беше върнал от чужбина и някой, не помня кой, го препоръчал.
— Ти вече работеше за Дяков?
— Не, още бях във ВИС, но всички, освен медиите знаеха за убийствата на Дяков и той се ползваше с респект сред „цветарите“. СИК беше още слаб, а ВИС — обезглавен, след като ти отсвири Нерон Вълка. Дяков започна да гради своя структура и повери на Мухата силовите бригади. Дяков направи опит да свитне Карамански, провали се и — „въз“, в Югославия. Мухата тръгна с него. Там се свърза със „земунците“ на Шиптър и Легия и Мухата получи първите мокри поръчки. Справи се и името му нашумя дори в София. Прокуратурата и ченгетата изчистиха Дяков и те се върнаха. Мухата вече беше ужас. Бяхме тримата — Облака, аз и той.
Блинд направи дълга пауза, допи си мастиката, размъти поглед, но продължи:
— Мухата домъкна врачанците и започнаха вършането. Не лично, чрез бригадите. Приписват му осемнайсет убийства, но всъщност са около четирийсет… Две отгоре, две отдолу — все в гъза. Ако взема молив и лист, ще ги изброя точно и поименно.
— Без значение, Блинд, аз не съм прокурор.
— Нито аз следовател… Алчен! За мангизи е готов да заколи и дете като гергьовско агне. Мразен от всички, но не му пука… Или не разбира, че жестокостта и алчността му всяват ужас дори на тези, които го ползват за вършач.
— Ти не си ли същият случай? — тихо попита Козела.
Блинд поклати глава.
— Не, аз бях „механикът“ на Чарлз Бронсън, те — косачите и „бъчарите“, както ги наричат в Америка. Схващаш ли разликата?
— Продължавай, ще ти отговоря накрая.
Блинд поръча нова мастика. Ще се напие! — помисли Козела. — По-добре… Как беше? „Ин вино веритас!“
— Краят дойде. Козел! Трийсет милиона долара и кусур… Под ръководството на Дяков, с лакейството на Облака и с кръвта, пролята от Мухата и бригадата му, тия огромни мангизи са скрити.
— Къде?
— Еба ли му майката… Прав си, предстои война за наследството на Дяков… Но аз грохнах от умора… или се напих… Може ли да продължим утре?…
Козела кимна.
— Добре, Блинд. Утре сутрин ще потърсим къща за семейството, после пак ще се върнем тук. Този разговор е между нас двамата, нали?
— Разбира се, Козел.
— Тогава да тръгваме. И аз се уморих.
* * *
На масата под кедъра вечеряха скумрия в скурдуля сос, пиха родоско вино и слушаха Ерик Клептън. После Флора отиде да приспи Осип. Майка й отдавна си беше легнала. На масата останаха Хелън и Коста, Барич, Блинд и той.
— Моимир, Флора има молба към теб. Иска да я обучиш стрелково.
— А ти?
— Не възразявам, въпреки че е рисковано.
— Пистолет?
— Започни с карабина… На открито. Аз ще ти покажа къде.
— Имаш го. Козел. В какво виждаш риска?
— Жена… — неопределено отговори той и стана. — Аз бях дотук… Лека нощ. Ще се видим на закуска.
* * *
Онзи сън се зароди тази нощ. Тясна наклонена улица във Велико Търново. Козела пие кафе сам на маса и с умиление наблюдава как млада елегантна майка поднася лъжичка по лъжичка сладолед в розовите устни на три-четиригодишното си момченце. Пролет… Слънце грее… Птички пеят… Спокойствие! Детето става от столчето и застава на бордюра. Майката рови в чантата си, търси цигари, намира ги, но пръстите й продължават да шарят. Сигурно й липсва запалка. Козела става да й услужи… В този момент от завоя се появява автобус и с грохот се спуска по наклона към тях. Момченцето се уплашва и хуква да пресича… Спъва се и пада. Автобусът връхлита. Козела вижда ужасените очи на шофьора. Няма спиране — говори погледът му. Гумата на моторното чудовище ще мине точно през вратлето на малкия. Тогава той скача като лъв, ръцете му сграбчват дрешките на детето, претъркулва се през рамо и се изправя с малкото телце на другия тротоар. Автобусът отминава с трясък… Прехапала устни, ужасената майка рони сълзи, но… на щастие.
Козела се събуди с трясък. Беше вир-вода от пот, но кой знае защо горд от себе си.