Христо Калчев
Сънят на уморения лъв (3) (вулгарен роман)

Трета глава

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде

Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята; насъщний хляб ни дай днес… Но понеже ти не ни го даваш, а ние сами си го взимаме, стой си горе на небето и си еби майката! Ние ще се оправим, както си знаем…

Ясно ли ти е, Господи? — мислеше Козела, нападнат от ужасно сърцебиене. Умирам ли? — дишаше той като риба на сухо, сигурен, че и този път ще покаже среден пръст на съдбата. Жегите ме съсипаха на този шибан остров!

Козела събра сили и се вдигна от леглото. Една водка или ще ме освести, или ще ме утрепе!

Предстоеше му да вземе най-важното решение. Флора беше изказала на глас това, което подсъзнанието му нашепваше: „Ако остане жив макар и един човек, който знае кой си, Козел, ти ще бъдеш роб до гроба си.“ Загледан тъпо в скала̀та в североизточната част. Козела се опитваше мислено да подреди заплахите според могъществото на възможностите им. За Москва, ФСБ и Алкалай предпочиташе да не мисли, а и щеше да бъде наивно да рипне „по случайност“ в гнездото на осите. Ако трябваше да мисли сериозно, България беше основната му грижа.

Козела отпи петдесет грама на екс, доля чашата, взе лед, запали по инерция цигара и загуби съзнание. Беше 2 август, 12 часът на обяд, 32 градуса на сянка. Той беше получил инфаркт, както щеше да разбере девет дни по-късно в интензивното отделение на американската болница „Мърси“ в Мегало Кастро. Току-що беше навършил 51 години.

Козела стоеше на сянка под кипариса в двора на болницата, когато от дъното на алеята се зададоха Флора, Осип, Перо Пора и Хелън, но зад тях се надигаше напрегнатото, като че ли притеснено лице на Тигъра Барич. Нищо необичайно, това бяха единствените хора, с които общуваше, по-интересното беше, че до тях крачеше непознат мъж с вид на актьор от сапунен сериал и наперена пружинираща походка на бивша спортна звезда.

— Мараба, Йон — започна Коста. — Запознай се с Иван Стоянов-Блинда. Изпраща го полковник Лазов от София.

Козела се намръщи.

— Защо? — попита глухо той.

— За Деян Дяков — отговори наперено Блинда и го ядоса още повече.

— Не помня такъв човек — каза Козела.

— О, не може да бъде — възкликна Блинда, — това е най-страшният артист в България.

— Разказвай!

— Историята е дълга.

Блинда огледа Флора и Осип.

— Пред тях ли?

— Не. Ще ни оставят сами! — Това беше заповед и посетителите му се оттеглиха незабавно. — Започвай да пееш, момче.

— Наричай ме Блинд.

— Започвай да пееш, Блинде… Основното. Искам имена и ситуации.

— Добре. — Блинда седна на стола срещу него. — Дяков е бивша барета. После минава при мутрите. Извършва няколко убийства и си извоюва име на непоколебим силов играч.

Козела се отнесе. Помнеше този период. Още беше ченге и в сводките срещаше често информации за някакъв български килър в Средна Европа, но после онзи се беше оттеглил или временно прекратил мокрите си дела.

— Козел?

— Кажи.

— Слушаш ли ме?

— Този тип уби една жена и шестима висаджии в Прага и Будапеща, нали?

— Точно така. Започна ли да загряваш кой е?

— Не още, продължавай.

— За две години и половина Дяков изчезва, лежи в немски пандиз, но избягва да говори за този период.

В Германия такъв срок дават само за дребни кражби — помисли си Козела, ала не го прекъсна.

— След като се връща в София, се свързва с Васил Илиев и ВИС 1, но остава самостоятелен играч. Ясен ли съм?

Козела кимна.

— Продължавай, Блинд. Добре познавам този период.

— Знам, Козел. Ще стигнем и до теб, но разказът е дълъг. Уморен ли си?

— Не, слушам те.

Блинд запали цигара, намести се удобно, кръстоса крака и продължи:

— Дяков създаде междинна структура между ВИС и СИК. Нещо по подобие на американския „Мърдър Инкорпорейтид“, който в трийсетте години на миналия век създаде Лучано и повери на Алберт Анастезия… Помниш ли?

— Да.

— Дяков успя да ги заблуди, поне в началото, че ще обслужва и двете групировки, ала заработи за своя сметка.

— Ти къде си в този пъзел, Блинд?

— Няма ме още, но ще се появя скоро. Имай търпение. Козел.

— Продължавай — каза Козела с прикрит яд.

— Около Дяков се въртят две барети, които са сформирали свои наказателни бригади. На власт обаче е СДС, а Дяков има глупостта да притисне за пари Христофор Събев. Светулката, както е по-известен, писва в МВР и Бонев погва Дяков. По това време в София избиват няколко руски гангстери…

— Дяков?

— Първоначално полицията приписа тази кланица на теб, Козел, но всъщност Дяков ги изби и се скри в Сърбия. Мълвата твърди, че в Белград си го свързал с Аркан.

— Не е вярно.

— Така твърдят.

Козела поклати глава.

— Пред вратата стои един от хората на Аркан. Можеш да го питаш. Никога не съм срещал Деян Дяков. Ни в София, ни в Белград… Никъде.

— Както и да е, Козел. Това не променя нищо. Аркан го убиват и властта в Земун поемат Милорад Лукич-Легия и Сретен Йосич-Йозда. — Блинд се усмихна подкупващо. Знам повече, отколкото си мислиш, говореше спокойната самоувереност на този млад мъж. — Следиш ли ме, Козел?

— Внимателно… Очаквам твоето появяване.

— О, да, предстои. Земунският клан поръчва 600 килограма хероин от Колумбия. Пратката пристига на Солунското пристанище. Косьо Самоковеца я прекарва през митническите си канали, складира я край Благоевград и дава иширет в Белград. Дяков прихваща съобщението и на пожар се прибира в София. Появявам се и аз. Дяков ме праща с една от бригадите си да гепим пратката. Преебахме охраната на склада, двама от тях — в преразход…

— Ти ли, Блинд?

— Да, лично аз. Докарах хероина в София. Дяков се боеше, че сърбите ще се оплачат в Меделин и у нас ще дойдат и колумбийски килъри, и земунски вършачи…

— Вършачи?

— Новото име на наемните убийци. Ползва се за заблуда на полицията… Дяков издаде заповед стоката да се разпродаде бързо на половин цена, а на МВР да се подхвърли, че тази кражба е твоя работа, Козел.

— Аз отдавна съм извън играта.

— Но си легенда, господин генерал. Името ти се споменава със страхопочитание и до ден-днешен. Затова и четирите центъра решиха единодушно да пратят вършачите след теб.

— Знаят ли къде съм?

— Ще стигна и дотам, Козел. Имай търпение… Дяков ми повери пласирането на стоката…

— Чакай малко, Блинд. Говориш за четири центъра. Какво имаш предвид?

— СИК, ВИС, Дяков с „Мърдър Инкорпорейтид“ и голямата тройка около „Амбасадор“, но за тях ще говорим след малко. Събрах големите пласьори от улицата и им раздадох пратката.

— Поименно?

— Едва ли ги знаеш, Козел. Ти се „изнесе“ отдавна. Разхвърляхме стоката, отчетохме се и — о, ужас! — Сретен Йосич се появи в София. И на децата веднага би им станало ясно защо. Всичките световни полицейски централи го търсят, той у нас ходи по кръчми и барове и души като хрътка. За първи път виждах Дяков уплашен. Веднага удвои охраната. Изписа два бронирани джипа. Навсякъде му се привиждаха сърби и колумбийци.

— Шубето било голям страх, а? — попита Козела, наясно с отговора.

— О, да. Ти още не си посегнал на Нерон Вълка, на Пентхаус, на Доди Беров и дори Карамански продължава да се изживява като „кръстник на мафията“.

— Вестникарска ламбада.

— Така е, Козел, но той беше смъркач, пиянка и склонен към самозабравяне.

— Значи аз още действам в България.

— Да. По това време създават СИК.

— Помня тези години…

— И те те помнят, Козел. Още треперят, когато се спомене името ти. Кирил Цочев говори ли ти нещо?

Козела се опита да открие тази „птица“ в спомените си, но напразно.

— Не.

— Ако някой беше близък на Дяков, то това беше именно той. Останаха приятели дори когато Цочев отмъкна 100 000 долара от ВИС 2. Тогава Нерон го разкри, изпочупи му кокалите и го изхвърли, а Дяков го прибра при себе си.

— Много години минаха оттогава, Блинд.

— Вярно, но ако не ти припомня някои събития и артисти, няма да схванеш какво имам предвид.

— Добре, слушам те.

— Нерон извика Дяков във ВИС за обяснение във връзка с Кирил Цочев. Дяков отиде уплашен, но се върна курназ. Викал на Нерон: „Не пипай Киро! Ако искаш война, ще си я получиш!“ Отиде си, но се намеси ти, Козел, и Дяков отърва кожата. Ако Нерон беше останал жив, с Дяков беше свършено.

— Защо? Не съм засичал този Дяков никъде през цялото време.

— Защото знаеше, че работиш за Нерон, и бягаше от среща с теб като дявол от тамян.

— Ясно — кимна Козела. — А ти къде беше?

— Навсякъде, Козел. Във ВИС 1, във ВИС 2, в СИК, при Дяков в „Мърдър Инкорпорейтид“. Само при теб не съм бил — в Ескадрона на смъртта.

Козела се усмихна криво и се изправи.

— Кой знае за Ескадрона, Блинд?

— Всички, които трябваме да знаят. Сега аз тръгвам. Ще продължим утре. Лекарите ме предупредиха да не те уморявам повече от час.

Козела го спря с ръка.

— Чакай, Блинд. Защо откровеничиш с мен?

— Не бързай, господин генерал. Ще разбереш всичко, но бавно… Все още имаме време.

— Последен въпрос: от кого бягаш, Блинд?

— Поръчан съм от всички босове… Затова потърсих връзка с теб. Ти си последната ми надежда.

Блинд стана от стола, обърна се и излезе.

Флора завари Козела със зареян поглед в двора на болницата.

— Йон?

— Повикай доктор Маврос. Прибирам се вкъщи, Флора.

— Но…

Никакво „но“, скъпа, повикай доктора. Повече работа тук нямам.