Христо Калчев
Спрете полета на сокола (6) (вулгарен роман)

VI

По времето на Васил Илиев, в зората на бандитизма, когато започнаха да се реконструират, бандите предприеха един на пръв поглед хуманитарен, а всъщност решаващ ход. Ние воюваме, имаме противоречия, но ги уреждаме помежду си. Никой, под никакъв претекст не е отговорен за нашето поведение, още по-малко семействата. Жени и деца, бащи и майки — това са нашите „свещени крави“ и каквито и спорове да решаваме помежду си, никога и нищо от войната няма да рефлектира върху семействата ни.

Десет години мутрите спазваха това правило, но го нарушиха. „Старите артисти“, които бяха подписали тази конвенция, бяха или мъртви, или грохнали от войни или „бели якички“, а „новите вълци“, които налитаха в джунглата, не се съобразяваха със създадените правила. Изчезна синът на Венци Жулето, генерално нарушение на първото правило. Той плати през главата на МВР — второ нарушение на правилото, и въпреки това младите вълци убиха сина му.

Престъпността излезе извън всякакъв контрол, а Козела, който се изживяваше ту като участник в процеса, ту като наблюдател, ту като опонент, знаеше, че предстои кървава баня.

Преди да се срещне с младата еврейка, той беше говорил с Маласа, беше му задал въпроса ребром:

— Къде е младото Жуле?

— Не знам — беше неувереният отговор на младока.

— Колко време ти трябва да разбереш?

— Не знам, шефе — каза Маласа, — а и да разбера, за какво ти е да знаеш?

Тогава младият келеш си позволи лукса да изтресе библейската фраза:

— „Който трупа познание, трупа печалба“, г-н генерал.

Ако беше пред очите ми щях да го пребия! помисли Козела, но на глас каза:

— Искам да знам точно какво се е случило с Жулето и кои са пипали там.

След известно мълчание Маласа каза:

— Следите водят към Гърция, г-н генерал! Тони Пелтека, Гяволето, Борчо, Ампеца…

— Но те до един са мъртви, — каза Козела.

— Че са мъртви — мъртви са — каза Маласа, — но никой от тях не доживя до преклонна старост. И още нещо, г-н генерал. Защо едва в днешната преса започва да се говори за братя Георги и Любен Пехливанови и за Пепи Амигос?

— Защо? — попита Козела.

— Отговорът е в Доган и ти го знаеш по-добре от мене, шефе. Отново гепиха осемдесет килограма кокаин българска пратка. Този път инжектиран в банани и пак в Колумбия, и пак Меделин.

Това е ноу-хауто на Аберман! помисли Козела, слушайки думите на младия бандит, но знаеше, че това не е негова работа. Юдейският гений беше под негов контрол, но някой друг се беше добрал до ноу-хауто. И точно това беше въпросът, който той зададе на Бенина Аберман:

— Слушайте ме внимателно, уважаема, прелестна госпожице! Някой ползва уменията на вашия братовчед! Кой? Ако искате да водим сериозен разговор, първо ще ми отговорите на този въпрос?

Наглите очи на тази невестулка посърнаха.

— Честна дума, г-н Козел, очаквах, че вие знаете отговора!

Козела повика сервитьора, поръча чаша бяло вино за нея, водка за себе си, имитира, че отива до тоалетната и набра Хакел:

— Джон! — каза той, когато чу гласа му. — Коя е фондацията, която строи джамии из Балканския полуостров? Къде й е седалището, и кой е формалният й председател? Отговорът ми трябва след десет минути! — и изключи.

Завъртя се във фоайето и се върна на масата.

— Г-н Козел… — каза Бенина. — Докога ще играем тази детска игра на криеница?

— Докато е необходимо, скъпа! — колкото можеше по-добронамерено каза Козела. — Виждаш, светът ври и кипи, вие се мъчите да оцелеете! Вие, евреите имам предвид, но аз, българският селянин, имам не по-малко основание от вас да живея. Така че каквото е добре за Мойсей, невинаги е добре за планината!

— Не ви разбирам! — каза Бенина.

— Не съм очаквал друго — отговори Козела. — Правите усилия да направите вашите врагове мои. Честна дума, моето момиче, аз от врагове нужда нямам. Имам ги достатъчно, но ако се потвърди едно мое подозрение, ще се принудя да играя „храст“ във вашата пиеса.

— И кога ще стане това? — попита нахално Бенина Аберман.

— Преди да си допиеш виното — отговори Козела.

Иззвъня телефона. Хакел — съобщението беше: „Арафат, Хюсеин, Кадафи — борд на директори, Бен Сауд — президент, фондация «Лорънс», седалище Сана — Йемен.“

Оттук нататък всичко му беше ясно, включително ролята на Ал Кайда и лидера й в сянка. Да, щеше да се води война, а нашите тъпаци с по един пищов на задниците, не схващаха истинската заплаха.

Козела запали цигара, отпи от водката, погледна младия дамски хищник и каза кротко:

— Слушай сега, моето момиче, предай на възрастната лейди, че съм готов да й сътруднича! Ще ви предам ноу-хауто и всичко свързано с Пътя на коприната. Заплахата е по-сериозна, отколкото си мислех и намесата й намирам за уместна. Приемам Йохан фон Веер за парламентьор или посредник, но ти стой далеч. От тебе лъха на агресия, а това в нашата работа е вредно. Ще ти кажа и още нещо. Братовчед ти иска да се срещне с тебе, но го е страх за живота си. Един ден, ако се разсеят тези подозрения, аз ще ви уредя тази среща. Това е всичко! Кажи на възрастната лейди, че центърът е в Сана и го контролира Кадафи. Разбира се, има филиал и в България. Оставям на твоята интелигентност да прецениш кой дърпа конците на Балканския полуостров. С това, моето момиче, деловата част приключи! — Козела се опита да се усмихне, но това беше значително повече зловеща гримаса, отколкото прилив на добро настроение.

— Ако имаш време, каня те на обяд, ако нямаш тръгвай по пътя си, но знай: тепърва предстоят реки от кръв и тогава древната Маас ще ни се стори рога на изобилието! Наздраве!

— Наздраве, Козел! — каза Бенина. — И аз имам какво да ти кажа. Чакат ни в дневния бар.

 

 

Козела знаеше всичко за дегизировката. Кой ли българин не знаеше от поезията на Вазов, за Дякона Левски, превъплътил се от въглищар до Апостол, от спахия до чокой. Но когато сега застана очи в очи с тази жена, която при първата им среща му заприлича на грохнала баба — нещо средно между Цола Драгойчева и Голда Мейр, видя срещу себе си дама, по-красива от Кетрин Хепбърн и с по-зли очи от анаконда.

— Седни, приятелю! — с напевен, американизиран български каза тя.

Козела се подчини машинално и изгледа Бенина Аберман как напусна заведението. В дневния бар бяха останали само те двамата и някакъв разсеян пъпчив младок, който решаваше кръстословици.

— Как да се обръщам към вас? — попита жената.

— Зависи какво знаете за мен! — отговори той.

— О, всичко, г-н генерал! — каза тя.

— Тогава изберете вие формата!

— Добре, Йон! — това беше изключителна заплаха. Това беше пълно доказателство, че тази анаконда чете в душата му като в Светото писание. — Аз не пия алкохол, но това не ми пречи да си поръчате водка и да се отпуснете, колега. Минимум един час ни е необходим.

Козела се облегна на стола. Прежалих ли се? помисли той, но имаше нещо намирисващо на покер в тази среща и това го държеше нащрек.

— Добре, аз съм Йон, а вие? — попита той.

— Йоана… — отговори кротко жената. — Отпуснете се, колега! Уверявам ви, че не ви мисля злото. Ще ви кажа повече. Аз пазя жена ви и сина й на Крит и всичко свързано с дейността ви.

Всичко беше повече от достоверно и Козела нямаше нужда от повече доказателства. Едно нещо обаче се губеше в пъзела и той не можеше да не зададе въпроса:

— Защо? — попита той.

На глупав въпрос, глупав отговор! Но на точен — или откровение, или куршум!

Тогава „Кетрин Хепбърн“, която се представяше като Йоана, му отговори:

— Г-н генерал, ти си трагична фигура! Герой от антична пиеса на Еврипид… Ти си крал Лир, приятелю, но и ние не сме цветята на любовта! Ти искаш да оцелеем, ние — също! Ти държиш лезвие в пазвата си, но ще го употребим ние! Ти имаш нужда от чадър, но нямаш! Ние имаме — просто търговия! Слушай, Козел! — жената се надвеси над масата и го изгледа остро със сивите си очи. — Предстоят две събития. Лисабон и Атина. Всички терористи на света се подготвят за тези панаири на суетата. Ние трябва да сме готови преди това или мъртви. Ние няма да умрем, Козел, но вие — да! Измряха илири, елини, коринтци, дорийци, йонийци, македони, траки, но не и юдеи! Помогни ми, да ти помогна и аз! Погали ме с едната ръка, за да те прегърна с двете!

Козела повика персонала. Трябваше му много време, за да предизвика вниманието на пъпчивия барман, който решаваше кръстословицата. Затова отиде и сам си поръча водка. Поръча обаче две. Вървя бавно след бармана, докато стигнаха до масата.

— Ще изпиете ли една водка с мен, Джоана? — умишлено, глезено каза той.

— Да, генерал Милетиев — отговори тя.

Седяха, мълчаха, изпушиха по една цигара и тогава Козела попита:

— Е, и?

— Отстрани Ахмед Доган, Козел! Тогава можеш да претендираш за един от Билденберг!