Морис Уест
Арлекин (6)

Глава шеста

Докато пресичахме Рио Гранде, аз спях и сънувах. Събудих се и видях Попокатепетл — суров и покрит със сняг на фона на звездното небе. Под него се намираха по-малки върхове и езера от мрак, изпъстрени със светлините на селата. Далеч напред се простираха неясните очертания на Мексико Сити — златист отблясък, който проникваше през смога и се издигаше високо нагоре в звездното поле. Имах странното усещане за свобода и облекчение, сякаш бях излязъл от дълъг тунел и стъпил в огромна, но приветлива пустош. До мен Сюзън сияеше от същото внезапно учудване и възбуда. Тя държеше ръката ми и бърбореше като дете, пълно с фантазии и полузабравени истории: пернатата змия, златният град в езерото, хората, за които времето било свещена тайна, Кортес, който бил приветстван като бог, но бил прекалено много човек, за да го разбере.

Джордж Арлекин дойде да изживее този миг с нас. Захласна се по миниатюрните светлини в огромните долини: малки хранилища на националната памет, които никога няма да бъдат запазени. Защото тези, в чиито ръце са, не могат нито да четат, нито да пишат и техният език ще умре с тях. Той говори за особената амнезия, която засяга човешката раса — мъдростта, придобита за цяла епоха, отива на вятъра само за едно поколение. Увиснали между небето и земята, ние видяхме незабравими гледки и задържахме за момент в ръцете си звезден прах.

Когато кацнахме, гледките се разтвориха в остър смог; звездният прах се превърна в земен, с песъчинки между пръстите и жажда в устата. Изнизахме се през паспортния контрол като каторжници, оковани с обща верига. Чакахме като търпеливи пеони за багажа и митницата. Бяхме притиснати сред разпенено море от мъже, жени, деца и разнороден добитък. Точно преди да започнем да крещим от отчаяние, морето се разтвори и Хосе Луис Мирамон де Веласко ни поздрави с добре дошли в земята на ацтеките.

Според нашата картотека той бе тридесет й пет годишен, ерген, възпитаник на Националния автономен университет и Харвардската школа по бизнес администрация, член на старо семейство на gachupine^[1] — което означава, че предците му носели обувки и говорели кастилски, докато останалата част от населението била боса и говорела нахуа и развален испански. Това означаваше също, че той е богат, благороден и горд като Луцифер и може да премине със завързани очи през лабиринта на мексиканската администрация.

Приветства ни вежливо. Представи ни в хотела с кралска пищност. Предостави себе си, услугите си и дома си на нашите желания. Видях, че жените пребледняха от учудване — как е възможно такъв красив и истински мъж да остане ерген толкова дълго. Въздържах се да отбележа, че един богат gachupine, който ръководи инвестиционна банка в Мексико Сити, се нуждае от жена дотолкова, доколкото има нужда от пулке и тамали^[2] за вечеря.

Преди да си тръгне, той помоли за личен разговор с Арлекин и мен. Бил оскърбен от случилото се в банката, не можел да спи спокойно, докато не бъдело възстановено доброто му име. Като знаех колко силно развито е чувството му за гордост, се уплаших да не се изправим пред едно повторение на Лари Оливър в кастилски вариант. Точно обратното, той бе загрижен най-вече за Джордж Арлекин.

— … Бил си болен, приятелю. Чудовищно е, че толкова скоро след това трябва да бъдеш въвлечен в тази… тази sofisteria^[3]! Но такъв е бизнесът на янките. Ако не продадеш по тяхна цена, започват да те преследват, да те плашат със съдебни процеси, а в личния ти живот започват да се ровят шпиони. Е, поне тук можем да ги спрем. Претърпели сме щети. Ти трябва да знаеш това най-добре. Казват, че сме купили акции от „Криейтив Системс“, че сме сключили договора за услугите им; че ако сме в конфликт с тях, грешката е в нас, а не в тях… Утре ти и мадам Арлекин сте поканени на обяд с Педро Галвес и други двама от вашите мексикански акционери. Галвес е силен характер. Убеди го и си спасен. Нуждае се от инвестиционни фондове за няколко мини и нови пътища. Предпочита да ги получи от Европа или Япония, отколкото от север. Тук има оттенъци, които се долавят и интерпретират трудно. Нашите корени са в Европа и в древния живот на тази страна. Ние сме верни на самите себе си. Нашата враждебност идва чак от Аламо^[4]. Още не сме простили на самия Ернан Кортес… Извинете, че не се изразявам достатъчно ясно. Има и нещо друго — трудно ми е да го кажа, но трябва… — Той замълча с молба да го извиним за момент, докато подреди обърканите си мисли. После започна:

— Джордж, приятелю, бях глупак!

— Това е широко разпространена болест, Хосе — отвърна с усмивка Арлекин. — Всички страдаме от нея.

— Този път страдащият си ти, Джордж. Последните два дни работих с твоите детективи в банката. Установихме, че операторът, подал неверните команди, е едно момиче — Мария Гусман, която напусна през януари. Казах на детективите ти, че тя е заминала и вероятно ще бъде много трудно да я открият… Излъгах.

— Убеден съм, че си имал сериозни причини, за да кажеш това, Хосе.

— Ще оставя на теб да прецениш. Тази Мария беше… е… много привлекателна жена. За известно време аз… ъ-ъ… излизах с нея. После, когато намеренията й станаха сериозни, аз я напуснах. Това беше през, ами, септември — октомври миналата година. Тя, естествено, остана при нас. Справяше се добре с работата си. Беше добре платена. После, през януари ми съобщи, че иска да напусне. Предложили й работа в „Петролеос Мехиканос“. Дадох й отлична препоръка и я освободих. За мен това бе щастлива развръзка. Не е лесно, когато всяка сутрин срещаш някоя стара приятелка… а и Мария не улесняваше нещата!

— Ти си идиот — каза кротко Арлекин.

— Знам. Ще получиш главата ми на тепсия, ако пожелаеш.

— Предпочитам фактите, Хосе.

— Имам ги, Джордж. Преди да ти ги съобщя, искам да ми направиш една услуга — нямам право да те моля, но го правя. Няма никакво съмнение, че момичето е виновно. Моля те да не я предаваш на правосъдието. Можеш да разбереш защо само ако си бил някога в мексикански затвор. Ще компенсирам загубите ти със свое имущество. Но те умолявам…

— Още ли я обичаш, Хосе?

— Боже мой! Не! Мисля, че тя е една глупава кучка, но аз бях по-глупавият от двамата.

— Много добре! Никакви обвинения. А твоите пари, Хосе, са последното нещо, от което имам нужда. Сега с какво разполагаш?

— Самопризнания на испански, превод на английски и две снимки, всичко е нотариално заверено.

— Как ги получи?

— Предпочитам да не ме питаш, Джордж. Не се гордея с това. Просто виж документа.

Джордж Арлекин го прочете бавно, след което ми го подаде. Заявлението бе кристално ясно.

„… Влюбих се в мъж, който не ме обичаше. Когато ми каза, че между нас всичко е свършено, се почувствах неловко, обидена, ядосана, но останах на работа, защото знаех, че това ще го засрами, макар че не ми стана по-добре. Един ден в банката дойде млад мъж, за да провери как работи компютърната система. Казваше се Питър Фърмин. Беше пристигнал в Мексико за един месец, за да посети клиентите си. Покани ме на вечеря. После започнахме да се срещаме редовно. Влюбих се в него. Станахме любовници. Каза, че искал да се ожени за мен, но първо трябвало да се разведе, а това щяло да струва скъпо. Не можех да му помогна. Тогава той ми каза, че ако вложа определени команди в компютъра, ще получа пари — десет хиляди долара. Каза, че това не било престъпление. Нямало да открадна нищо. Когато го откриели, съм щяла да погодя голям номер на Хосе Луис, защото той щял да отговаря. Съгласих се, но отказах парите. Дадох ги на Питър за развода. Той замина. Никога повече не го видях. Писах му много пъти до компанията и на адреса му в Калифорния, който ми бе оставил. Всички писма бяха върнати — получателят неизвестен. Никой не повдигна въпрос за инструкциите в компютъра, но през януари реших, че трябва да напусна. Всичко, което ми остана от Питър Фърмин, са няколко негови фотографии, които заснех една неделя в «Чапултепек Парк». Заявявам и потвърждавам, че тези показания са верни и са направени по моята свободна воля в присъствието на…“

Едната снимка бе на млад мъж, облечен в летни всекидневни дрехи, застанал до продавач на балони. На другата той бе приклекнал с едно малко индианско момиче, което му подаваше цвете. Изглеждаше весел и безгрижен като всеки проспериращ служител, излязъл с момичето си в летен следобед. Бях ги виждал с десетки и в десетки градове, но… но…

— Познаваш ли го, Пол?

— Не мисля. Но ми прилича на някой.

— Знам кой е — каза Хосе Луис Мирамон де Веласко. Усмихна се смутено и сви рамене извинително. — Свърших малко детективска работа. Подписал е едномесечен договор за наемане на апартамент — един от онези, които се дават под наем мебелирани на туристи и бизнесмени. За да направи това, той е трябвало да покаже паспорт и да представи служебна препоръка. Истинското му име е Александър Дагън и работи в „Криейтив Системс“ — Лос Анжелос. Казах ви, че момичето е постъпило глупаво. Могла е сама да открие тези неща.

Тогава си го спомних: наивният млад мъж в бара на хотел „Бел Еър“, който мислеше, че слънцето изгрява и залязва по заповед на Янко и че от небето падат премии и опции за ценни книжа. Започнах да говоря възбудено, но Джордж Арлекин ме прекъсна по средата на изречението.

— Това е добре, Пол, много добре, но съвсем не е убедително. Остави… Благодаря ти, Хосе. Джули и аз ще обядваме утре с Галвес и ще се срещнем в понеделник сутринта в банката. Разбрано?

Той разбра. Беше смирен, но не забрави достойнството си. Изрече спокойно няколко кратки фрази на благодарност и се поклони като придворен, чиято смъртна присъда е била отменена току-що.

Джордж Арлекин се отпусна на стола си и въздъхна отегчено.

— Това е, но по божията милост… а, Пол? Той ще носи безразсъдството си дълго време като власеница на отшелник.

— Няма никакво значение как ще я носи, Джордж.

Той ни предостави първото солидно доказателство срещу Базил Янко.

— Грешка! Разполагаме с непотвърдените показания на една разочарована жена.

— Хайде, Джордж! Ако поставим Александър Дагън на подсъдимата скамейка и той бъде разпитан въз основа на този документ, това ще предизвика сензация.

— Как ще го поставим там, Пол?

— Като бъде арестуван по обвинение в заговор с цел измама.

— Измамата е била извършена в Мексико Сити. Не може да бъде екстрадиран без доказателства за извършване на престъпление. Не можем да направим това, без да обвиним Мария Гусман, което обещахме да не правим. Не, Пол. Нашият приятел Хосе Луис е човек със стил. Той се оневинява и обвинява едно момиче, обаче прави така, че то да не бъде призовано да свидетелства. Поднася ни името на човек, когото не можем да подведем под отговорност. Какво мислиш за това?

— Мисля да се обадя на Саул Уелс, да му изпратя копия от показанията и снимките и да започне да разследва Алекс Дагън.

— Това ли е всичко?

— Това е най-доброто, за което мога да се сетя в полунощ след тежък ден.

— Тогава ще ти дам нещо, върху което да помислиш, Пол. Човек не може да влезе в банка като телефонен техник и да каже, че е дошъл да провери компютърната система. Той се обажда, за да си уреди среща. Той се представя на директора. Пълномощията му се проверяват при източника и от документите му за самоличност…

— Значи Мария Гусман е излъгала?

— Не. По-скоро Хосе Луис е проявил небрежност. Разговарял е по телефона с някой си мистър Питър Фърмин от „Криейтив Системс“, определил му среща и според добрата латинска традиция се доверил на посетителя си.

— Самият той би ли могъл да бъде съучастник?

— Не, Пол, прекалено богат е и не му е необходимо.

— В такъв случай той е прекалено богат и за нас, Джордж. Отърви се от него.

— Още е рано, Пол. Нека запази доброто си име. Нуждаем се от това не по-малко от самия него. Това е друга страна. Животът тук не е само бизнес. Стилът също е важен!

Вероятно беше прав. Бях прекалено уморен, за да споря. Можех да кажа само, че с петнадесет милиона долара можеш да си купиш много стил и че директор, който не успява да стои настрана от персонала, въобще не е в моя стил. Което, разбира се, си беше чисто лицемерие, защото, когато се върнах в апартамента си, заварих Сюзън, издокарана с най-хубавите си дрехи, в очакване да й покажа Мексико Сити събота вечер.

Събудих се мъртъв и попаднал в ада с уста, пълна с горещи въглени. Освен това бях ослепял, което очевидно бе проява на милост. Определено не бях глух, защото телефонът изтезаваше ушите ми. Най-накрая го намерих и издадох нечленоразделен звук.

Обаждаше се един отдавнашен обитател на ада.

— Добро утро, мистър Дезмънд! Тук е Арон.

— О…

— Очаквах да ми се обадите снощи.

— Пристигнахме късно.

— И се позабавлявахте до още по-късно. Тя е привлекателна жена.

— Ще й предам.

— Искам да ви видя днес.

— Къде и кога?

— Знаете ли къде се намира Площада на трите култури?

— Ще го намеря.

— В три часа пред вратата на църквата.

— Ще бъда там.

— Сам, мистър Дезмънд.

— Както кажете. Да знаете добър лек срещу махмурлук?

— Най-добрият — не пийте! Особено текила. Hasta luego, amigo!

Нямаше друг лек срещу живота, освен да умра, така че бях принуден да страдам. Избръснах се с трепереща ръка, изкъпах се бавно и се облякох мъчително, опитвайки се да не обръщам внимание на подскачащите в черепната ми кутия дяволчета. Когато най-накрая изминах дългото разстояние до хола, заварих Сюзън невероятно свежа, облечена за излизане, да маха салфетките от подноса със закуската. Тя издаде тихи звуци на съжаление, извини се, че ме е държала до толкова късно и започна да ме разглежда като Горгона, докато изяждах това, което тя със задоволство нарече „цивилизована закуска“. После, когато усетих първите слаби признаци на живот, тя заяви, че съм имал нужда от чист въздух и движение. Възразих, но напразно, че единственият чист въздух е този в хотела и че на седем хиляди фута надморска височина е прекалено разреден, за да се чувствам добре. Успях да отложа мъчението с половин час, като се обадих на Саул Уелс и го осведомих за Александър Дагън. Спечелих още десет минути, като се отбих при Арлекин и Джули. След това, все още негодуващ, бях изтикан сред неделния блясък.

Мексиканците ще ви кажат, че столицата им е град, в който има всичко — бедни, богати, паметници, църкви, история, болести, животни, деца, колорит, шум, легенди, полиция, призраци, туристи и стотици различни езици. Опитайте се да поемете това наведнъж и ще се окажете заслепени и останали без дъх. Приемете го бавно, крачка по крачка, споделете го с жената до вас и тогава мозайката ще започне да придобива смисъл. Ацтеките са все още там, вървят по асфалта, който крие старата им столица Теночтитлан^[5]. Конкистадорите са все още там, карат мерцедеси и фиати и живеят като богове на хвърлей място от влажни бордеи. Девата от Гваделупа все още над този най-католически от всички градове и богът-змия все още живее дълбоко в народната памет. Влезте в някой сенчест двор, седнете на някоя каменна пейка и ще се почувствате като в старата Севиля. Надникнете в някое мазе и ще видите куп нещастници, по-безнадеждни и от онези, които очаквали сърцата им да бъдат изрязани на свещената пирамида. Вземете участие в някой директорски съвет на индустриалци и те ще ви кажат, че в недрата на земята има повече богатства, отколкото е сънувал Монтесума. Купете балон, хвърлете монета на музикантите и те ще ви посвирят за нея и ще ви убедят, че няма друго място, където да прекарате по-весела неделя.

Настъпи мигът, когато дори Сюзън се предаде и седнахме в едно кафене да пийнем студена бира. Наблюдавахме минаващото покрай нас множество и се чувствахме приятно отдалечени от всичко това.

Изведнъж Сюзън каза:

— Пол, имам чувството, че ни наблюдават.

— Естествено. Ние сме чужденци, бледолики…

— Говоря сериозно, Пол. Не поглеждай натам, но един мъж стои до една червена кола от другата страна на улицата. Тази сутрин го видях поне на четири различни места.

— Как изглежда?

— Сравнително млад, облечен в сини панталони и бяла риза, разкопчана на врата… Идва един фургон. Когато мине покрай него, ще ти кажа да се обърнеш… Сега!

Извърнах се със стола си така, че застанах с лице към улицата. Когато фургонът отмина, го видях да пуши цигара облегнат на един уличен стълб. Можеше да е някой неделен безделник, който заглежда момичетата, само че момичетата бяха зад гърба му, на тротоара. Повиках сервитьора, платих сметката и тръгнахме бавно надолу по Пазео де ла Реформа. Онзи хвърли цигарата и пресече бързо улицата срещу кафенето. След петдесет метра спряхме и махнахме на едно такси. Той все още беше зад нас. Когато потегляхме, успях да го видя как се оглежда като обезумял за друго такси. Сюзън бе разтревожена.

Опитах се да я успокоя с едно предположение.

— Арон Богданович е в града. Днес ще се срещнем. Вероятно някой от неговите хора.

— А ако не?

— Тогава някой е наел много некадърен шпионин.

— Пол, какво става с нас? Вече не мога да позная никого, дори самата себе си. Ние сме като герои на Кафка, живеем в свят на загадки, алюзии и незнайни ужаси. Не трябва да се предадем в неговата власт. Никой от нас — особено Джордж. Защо, Пол… Защо?

Трудно ми бе да отговоря на такъв въпрос в раздрънканото такси, което летеше с главоломна скорост надолу по Пазео де ла Реформа. Изчаках да се върнем в хотела и да се потопим в спокойствието на нашия малък несигурен рай.

— … Сюзи, не мога да кажа, че знам верния отговор — или въобще някакъв отговор. Най-многото, което мога да направя, е да го обсъдя с теб, както се опитвам да го обсъдя със самия себе си, както и Джордж се опитва да го обсъди. Попитай ме дали „Арлекин и Сие“ струва колкото един човешки живот и ще ти кажа, че не струва. Попитай ме дали имаме право да седим тук, в „Камино Реал“, докато навън дванадесет деца са наблъскани в някое мазе, а баща им не може да си намери работа, за да ги изхрани: разбира се, че нямаме. Ние не сме прави. Системата е грешна и тя се руши под краката ни. Като този град, който плува върху езеро от нечистотии. Ако помпите се повредят, улиците ще потънат в мръсотия… Ние се опитваме да накараме да проработи това, което не може да проработи. Опитваме се да ограничим терора, докато създадем по-добър живот за всички. Някои казват, че това не може да стане; по-добре било да хвърлим всичко във въздуха и да започнем отначало. Това е илюзия, по-голяма и от Утопия, защото след експлозията мародерите ще се върнат, ще се върнат и експлоататорите, и робите. Това е ужасен парадокс — смирените ще наследят земята, но тираните и убийците ще я управляват. В известен смисъл те изпитват нужда един от друг. Действието предизвиква противодействие. Започнеш ли да се биеш, някой или нещо ще загине. Смъртта ражда вендета. А повечето хора са прекалено объркани, за да видят какво става край самите тях. Позволи ми да ти разкажа нещо, което не съм казвал на никого. Участвах във войната в Пасифика. Защитавахме позиция в подножието на един хълм в Нова Гвинея. Японците ни обстрелваха в продължение на три дни. На следващия щяха да ни пометат. Получихме заповед да се оттеглим заедно с ранените. Измъкнахме повечето от тях. Двама бяха ранени толкова тежко, че не можеха да бъдат преместени. Само няколко часа ги деляха от смъртта. Ако ги вземехме, щяха да страдат от непоносими мъки, без да има защо. Ако ги оставехме, щяха да бъдат заклани при първата атака. Помолиха ни да ги убием. Аз ги убих — двама приятели! Правилно ли постъпих или не, Сюзи? Никога не съм знаел. Нямаше кой да ми каже тогава или след това. Идва момент, когато разумът ти изневерява и единствено сърцето те води… Съжалявам, момичето ми, не мога по-добре.

Тя не отвърна нищо. Дойде до мен, наведе се, целуна ме по устните и излезе от стаята. Погледнах часовника си. Беше два и половина: време да се освежа и да се срещна с човека, който знаеше всички отговори, защото спеше в гроб.

 

 

Площадът на трите култури носеше това име съвсем уместно. Той лежи в очертанията на древния Тлателолко, където се е състояла последната кървава сеч над ацтеките. Мраморна плоча отбелязваше събитието и иронията на последиците от него.

„На 13 август 1521г. Тлателолко паднал под мощта на Ернан Кортес. Това не било нито триумф, нито поражение, а мъчителното раждане на една смесена раса, която е днешното Мексико.“

Днешно Мексико е прославено от квартали от стомана и бетон, неизразителни и безлични. Споменът за ацтеките е съхранен в големите пирамиди от дялан камък. Между тях двете, по-висока от пирамидите, но по-ниска от бетонните сгради, стоеше „Църквата на Спасителя“ с различните по големина кули и назъбени стени, които й придаваха мрачния вид на крепост.

Когато пристигнах, площадът бе пуст. Тези, които можеха да си позволят да се хранят, седяха по масите. Тези, които не можеха, дремеха в следобеден сън или флиртуваха лениво по поляните на „Чапултепек Парк“ в очакване на началото на коридата. Арон Богданович седеше спокоен и навъсен на стъпалата на църквата, дъвчейки стрък захарна тръстика. Изчистих от праха едно място за себе си и седнах до него.

Той ме поздрави хладно и се зае веднага с работата.

— Чух, че сте бил зает. Разкажете ми.

Разказах му ден по ден, час по час. От време на време ме прекъсваше и молеше да повторя някоя фраза или да пресъздам атмосферата. През по-голямата част от времето той седеше и дъвчеше захарната тръстика, вперил безизразен поглед в пирамидата пред нас. Когато свърших, захвърли стръка, изплю кашата в праха и каза спокойно:

— Предадох статията на Лия Клайн. Зае половин страница в тазсутрешните лондонски вестници. Реакцията беше бурна. Ню Йорк ще я отпечата утре.

— Доволен ли сте?

— То ви помага — а за това именно ми плащате.

— Как ще реагира Янко?

— Той вече реагира. В момента пътува обратно към Ню Йорк.

— ФБР ни предупреди да очакваме неприятности в Мексико Сити.

— Били са прави.

— Колко знаят?

— За кое, мистър Дезмънд?

— Франк Лемиц, например, и Валери Халстрьом.

— По-малко от мен, повече от вас.

— Тогава кажете ми всичко, по дяволите.

— Не се ядосвайте, мистър Дезмънд. Това помрачава разсъдъка. Казвате, че вие и вашата приятелка сте били проследени тази сутрин. Опишете мъжа още веднъж.

Описах го.

Богданович се намръщи и поклати глава.

— Не го познавам. Моят човек също не го е разпознал.

— Аз не видях вашия човек.

— Ако го бяхте видял, той нямаше да работи за мен. Както и да е, по-добре да ви кажа сега: неприятностите ви ще започнат от момента, в който Янко се върне в Ню Йорк. От утре двамата с Арлекин ще имате телохранители — денем и нощем. И не искам никакви възражения — нито от вас, нито от него. Ако жените излязат, заедно или сами, също ще бъдат придружавани.

— Щом казвате. Какви са новините за Тони Тезориеро?

— Накарахме го да дойде тук, в Мексико. Искам вие и Арлекин да се срещнете утре с него. Дотогава би трябвало да бъде готов.

Не разбрах какво иска да каже. Зяпнах го глуповато. За първи път той се усмихна със студената си усмивка.

— Контрактът за убийството на Валери Халстрьом е бил сключен в Мексико Сити. Тук е център на подобни сделки. Чрез приятели ние му съобщихме, че желаем да обсъдим още един контракт. Платихме му пътните, дадохме му пари за ежедневни разходи и го посрещнахме на летището. Оттогава той почива в една хасиенда в провинцията.

— Защо сме ви необходими ние?

— Това е част от стратегията. Освен това ми дължите пари. Бих желал да получа четвърт милион в долари.

— Бяхте споменал сто хиляди.

— Разходите бяха големи.

— Нуждаем се от двадесет и четири часа, за да съберем доларите.

— Добре. Тогава вдругиден. В девет сутринта ще изпратя лимузина, която да ви вземе от хотела. Мястото е на около петдесет мили оттук. Ще ви инструктираме, когато пристигнете.

— Бих желал да поговорим за Алекс Дагън. Саул Уелс го разследва. Чудя се дали е достатъчно.

— Защо да не е?

— Да кажем, защото Саул е обикновен детектив.

— А нашите методи са по-различни.

— Нещо такова.

— Можете ли да предложите някой, който според вас ще се справи по-добре?

— Ами… не.

— Добре! Разберете, мистър Дезмънд, необходимо е много време, за да обучим някой на нашата работа. Много малко хора се оказват подходящи. Вие мислехте за Франк Лемиц, нали? Казах ви, че моите хора ще се срещнат с него в Лондон. Момичето, което полицията търси, работи за нас. Ние също я търсим. Смятаме, че е мъртва. Когато са се върнали в хотела след обиколката из клубовете, някой ги е очаквал в спалнята. Този някой е застрелял Лемиц и е извел момичето ни от хотела с опрян в гърба пистолет.

— Защо не е убил и нея?

— Постъпил е правилно. А и биха могли да накарат момичето да проговори. Нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Купувате петрол от Либия, за да могат самолетите ви да летят. Либийците дават паспорти и убежище на тези, които ги взривяват. Обучаваме войници на шаха и на летището в Лод японски фанатици убиват хора… В Израел има евреи, които шпионират в полза на сирийците. Британците не ни изпращат части за нашите танкове, докато техните войници загиват в Ълстър от терористи, обучени от арабите. Базил Янко заговорничи като някой дон от мафията, а Чичо Сам го обогатява чрез договори, свързани с отбраната. Не ми казвайте как да си върша работата, мистър Дезмънд. Дори аз все още се уча! Що се отнася до Саул Уелс, оставете го да работи както намери за добре. Ще му телефонирам и ще му кажа какво да прави с Алекс Дагън — а то е, да се погрижи да остане жив! — Той омекна за един безкрайно кратък миг и зърнах, или поне така ми се стори, човешки проблясък в очите му, но веднага добави сардонично: — Погледнете фактите в лицето! Войната продължава дори когато оръдията мълчат. Ако искате вашите пари да ви донесат печалба от двадесет процента, няма да ги дадете на някое сиропиталище, ще ги инвестирате при онези, които произвеждат оръжие, за да запълват сиропиталищата. Вторник сутринта, в девет часа парите да бъдат готови!

Той си тръгна, а аз останах и го наблюдавах как слиза по бетонната площадка и покрай пирамидата на ацтеките от другата страна на площада. Подтикнат от внезапен порив, влязох в църквата. Вътре бе прохладно. Тя бе феерия от стенописи и барокови орнаменти, но въпреки това бе спокойна, сякаш цялата страст, която я бе създала, е била изчерпана и е останала само загадката, все още неразрешена, вечно неразрешима. Не можах да се помоля. Нямаше какво да възхваля на този свят — най-малко себе си! Нямаше какво да поискам. Притежавах всичко, което можеше да се купи с пари — и то пак не беше достатъчно. Ако Арон Богданович беше прав, нямаше надежда — само отлагане на неизбежното зло. Съществуваше вяра: едни умираха заради нея, други пък убиваха. Любов?… Да, имаше и любов: особена, противоречива, безкористна, благородна или перверзна, но тя съществуваше, последната преграда пред хаоса. Коленичих, зарових лице в ръцете си и с малкото любов, която бях успял да съхраня, се потопих в един измислен свят.

Привечер всички се срещнахме на чашка в апартамента на Арлекин. В продължение на двадесет минути Жулиет монополизира разговора с разказа за обяда си с хидалгосите на Нова Испания.

— … За, Бога, Сюзи! Сякаш бях попаднала в ръцете на Бог, а не на мексикански матрони! Колко деца имам и дали не очаквам други? Съпругът ми верен ли ми е и как в Женева уреждаме въпроса с любовниците? А дъщерите! Трябвало всеки ден да благодаря на Бога, че нямам дъщеря. Със синовете било по-различно, разбирате ли? С добър баща като Педро нещата се уреждали от само себе си, без никакъв риск. В началото било най-добре жената да е по-възрастна. Досега имала ли съм любовник? Със съпруг, който пътува толкова много, това било съвсем естествено. Ay de mi! Тези северноамериканци с тяхната еманципация! Нищо друго не правят, освен да робуват на работата си. Моят Педро — не!… Продължи ти, Джордж! Разкажи им за нашия Педро!…

Джордж Арлекин изигра своя собствена комедия: надвисналите прислужнички, надменните заповеди, дежурните комплименти и възраженията срещу тях, бавният, заобиколен подход към обсъждания въпрос.

— … Което е по-сложно, отколкото изглежда, Пол. Нашият приятел Хосе Луис не се радва на благоразположението на старите фамилии, които от десет години се опитват да го оженят за дъщерите си. Казват, че играе комар, което е ново за мен и е неприятна изненада, ако е вярно. Педро Галвес е като герой на Калдерон^[6]. Ще прати папата да върви по дяволите и ще коленичи за последно причастие на смъртното си легло. Презира Янко за това, че е парвеню и trampista^[7]. Ще презре и мен, ако не мога да мамя по-добре от него. Мрази компютрите и с готовност би се отървал от тях, ако успее да намери хора, които да водят сметките честно. Когато му казах, че залагам всичко, за да се възползвам от опциите си, той ме нарече романтик от деветнадесети век — но въпреки всичко вдигна тост за това. Когато заговорих за насилие, той сви рамене и каза, че ако се страхувам от мечки, не трябва да ходя в гората. Обещанието му ме устройва. Ще задържи акциите си до последния момент и ще се погрижи колегите му да направят същото. Ако спечелим, ще сключи сделки с нас. Ако не, ще поръча да отслужат литургия за нещастните ни души. Това са моите новини, Пол. Какви са твоите?

— Статията е излязла в Лондон. Утре ще стигне до САЩ. Базил Янко пътува към Ню Йорк. От утре всички ще имаме телохранители. А във вторник ще предадем четвърт милион долара в брой.

— Никакви телохранители! — Арлекин бе категоричен. — Аз съм цивилизован човек. Няма да се движа сред тълпа горили.

— Богданович настоява. Съгласен съм с него. Със Сюзън бяхме проследени по време на разходката ни тази сутрин. Във всеки един момент можехме да бъдем застреляни. Длъжен си да го направиш заради нас… заради детето си.

— Полицията охранява детето… Значи ще имаме телохранители — Амин! Какво друго?

— Остави вторника свободен. Имаме среща в провинцията.

— За какво?

— За да се срещнем с човека, убил Валери Халстрьом.

— Какво означава това, Пол?

— Не знам. Богданович не ми каза.

— Какво сме ние, за Бога? Марионетки?

— Ние сме чужденци, Джордж. — Жулиет го смъмри строго. — Чужденци в екзотичен град. Самият ти го каза, когато се прибирахме. И бих желала да ти напомня, скъпи съпруже, че досега съм видяла една съвсем малка част от него!

— Тогава, мила, довечера ще отидем да танцуваме. Ти. Пол?… Сюзън? Значи решено. Пол, защо не се обадиш на Хосе Луис и не го поканиш да дойде с нас, с която иска.

Хосе Луис изрази безкрайно съжаление, но тази вечер му било невъзможно. Ставало въпрос за семейството и приятели на семейството — среща, уговорена много отдавна. Може би по-късно, но само за един час. Казах му, че ще бъдем в „Сан Анжел Ин“. Отвърна, че изборът ни бил прекрасен — отлична музика, изискана кухня. Извини се още веднъж и ни пожела приятно прекарване. Помолих се наум, дано да бъда в състояние да се забавлявам.

След това жените ни оставиха и Арлекин ме задържа за поверителен разговор. Галвес му предал копие от писмо на Янко до дребните акционери, документ, зад чието съдържание се криеше много повече, отколкото проличаваше от пръв поглед.

„… Разрастването на «Арлекин и Сие» е било ограничено от аспирациите на фамилията-основателка; правото на наследяване ще премине в едно-единствено невръстно дете. Мистър Арлекин се появи като способен, дори смел президент, но той не се погрижи да обучи свой заместник, който в случай на неговата смърт или неспособност да се справя със задълженията да поеме ръководството. Най-близкият му помощник е мистър Пол Дезмънд, който натрупа състояние чрез спекулативни сделки, което трудно би му послужило като препоръка, като сигурна опора пред който и да било съвет на директорите…

«Арлекин и Сие» осигурява стабилна основа за растеж. Обаче в сегашното състояние тя не се стреми към разрастване или достъп до нови източници на инвестиции, които «Криейтив Системс Инкорпорейтид» би могла да осигури…

Нейните информационни системи са остарели и както показаха последните събития, не са застраховани срещу фалшификации. При новата структура на компанията ние незабавно ще модернизираме тези системи на по-ниски цени и ще ги обслужваме по по-сигурен и печеливш начин…

Репутацията на «Арлекин и Сие» бе засегната от скорошните злоупотреби, извършени от служители на компанията, които в момента са обект на разследване. Цената, която предлагаме, включва премия, с цел да се възвърне доверието на пазара и да се даде възможност на новото ръководство да работи в атмосфера на доверие, взаимно съгласие и възходящо развитие…“

По-нататък следваше в същия дух. Дори общественият палач не би могъл да свърши по-чиста работа — без кръв, без злоба, просто едно чисто професионално убийство, в което дори има и зачатък на милосърдие. Сгънах писмото и го върнах на Арлекин.

— Това обяснява всичко, нали — слуховете, съмненията, кризата в работата ни? Сега имаме нужда единствено от звънче на врата.

— Смяташ ли, че статията на Лия Клайн ще даде отговор на писмото?

— Ще разберем утре, Джордж… Не, почакай! Подай ми телефонния указател!

— Какво има, Пол?

— Да видим кои информационни бюра действат в града… Би трябвало да са получили статията по телекса…

— Ще ти я дадат ли?

— Можем да опитаме. В най-лошия случай ще им подхвърлим малко стръв: заплахи срещу живота на Джордж Арлекин и неговите най-близки сътрудници. ФБР ни упълномощи да…

Подхвърлихме стръвта и получихме статията. Донесе ни я нетърпелив служител, който записа за света, че мистър Джордж Арлекин, понастоящем в Мексико Сити, наистина е бил предупреден от ФБР, преди да напусне Вашингтон, че животът му е в опасност. Той е наел професионални телохранители, но е отказал да коментира източника на заплахите, както и връзката им с последните новини. Служителят си тръгна. Настанихме се удобно, за да се запознаем с хирургичните способности на Лия Клайн. За толкова сурова и груба жена тя владееше скалпела отлично.

„… Лондонската полиция разследва убийството на някой си Франк Лемиц, който миналата седмица бил намерен мъртъв в апартамента си в хотела… Франк Лемиц е бил престъпник и е бил свързан с престъпници. През 1960 г. в Чикаго той е бил осъден за въоръжено нападение и е излежал двегодишна присъда. През 1965 г. в Маями е бил обвинен в нападение със смъртоносно оръжие. Обвинението било отхвърлено след обжалване по процедурни съображения. До смъртта си Франк Лемиц е работил като шофьор и личен телохранител на мистър Базил Янко, президент на «Криейтив Системс Инкорпорейтид» — международна компютърна компания, която изпълнява строго секретни договори за американското и други правителства и за транснационални корпорации.

Два дни преди смъртта на Франк Лемиц в Ню Йорк бе убит друг служител на мистър Базил Янко. Това е тридесетгодишната мис Валери Халстрьом, скъпо платен системен аналитик и някогашна приятелка на мистър Янко, която била застреляна в апартамента си. Обстоятелствата около смъртта й се разследват от нюйоркската полиция и ФБР.

Един бележник, принадлежал на мис Халстрьом и съдържащ секретни кодове за достъп на различни клиенти, бил получен след смъртта й от един от тези клиенти, който незабавно го предал на полицията. Компаниите, споменати в бележника, са силно обезпокоени от евентуално проникване в техните системи. Още по-обезпокоено е американското правителство поради деликатния характер на договорите, изпълнявани от «Криейтив Системс».

Неизбежно възниква въпросът, дали печелившият бизнес на мистър Янко с чужди правителства и интересите му в петрола на Близкия изток са напълно съвместими с ролята му на пазител на тайни и създател на системи от жизненоважно значение за отбраната на САЩ…

Наскоро мистър Янко направи грандиозна оферта да поеме контрола над «Арлекин и Сие» — европейска банка с големи традиции. Предложението бе отхвърлено решително от президента й мистър Джордж Арлекин, но при наличието на две неразкрити убийства в собствения си дом мистър Янко прекарва времето си във Франкфурт в опити да склони по-дребните акционери…

Предложението за поемане на контрол съдържа няколко озадачаващи елемента. «Криейтив Системс» осигурява компютърното обслужване на «Арлекин и Сие». Доклад по въпросите на сигурността, подписан от мис Халстрьом, разкрива злоупотреби със системата, които са довели до загуби за «Арлекин и Сие» на обща стойност петнадесет милиона долара. Мистър Янко е направил първото си предложение да изкупи банката в деня, в който е бил представен докладът. Тази тактика е интересна за онези, които са запознати с кариерата на този изключително надарен и оригинален човек. Тя очевидно интересува и ФБР. Запитан от автора на статията какво е мнението им за тези съвпадения, говорителят на ФБР отвърна, цитирам: «Ами, съвпаденията биха могли да не бъдат случайност. Разглеждаме всички възможности.», край на цитата. Кариерата на Базил Янко, който е известен с…“

Останалото бе колаж от обикновена биография и най-пикантните откъси от доклада на Мендоса.

Арлекин се изхили мрачно.

— Ако не бяха тези поръчки за купуване, първата ми работа след отварянето на борсата щеше да бъде да продавам.

По време на първоначалното си главозамайване бях склонен да се съглася с него. След като поразмислих, изгубих половината си увереност.

— Нека проучим внимателно реалностите, Джордж. Тази статия ни помага по отношение на акционерите. Какво ще стане на борсата е друг въпрос. Помни, че това още не е скандал. Само намирисва на такъв. Две години след Уотъргейт хората са доста цинични. Политиците и бизнесмените са като актьори: от тях се иска да бъдат компетентни, а не непорочни. Единственият истински грях е глупостта, а Базил Янко не е глупав.

— Въобще не е глупав — замислено отвърна Джордж Арлекин. — Но не разбира клоуните…

Пристигате в „Сан Анжел Ин“ сякаш сте пилигрим, пристигнал в рая — пеша, по тесни калдъръмени улички и старинни площади, пълни със сенки. Когато стигнете, ви приветстват с добре дошъл в градина, пълна с пеещи фонтани. Съпровождат ви през низ от павирани вътрешни дворове с плъзнали по решетките лози и увивни растения и ви въвеждат тържествено в имперското минало. Тук няма нищо ново, освен храната, хората и музиката. Всичко останало е на преклонна възраст: резбованите греди, железните части, среброто, картините, тежките маси и огромните кожени столове, направени за грандовете.

Светлините са слаби, подобната на пещера зала поглъща звука, така че можете да се храните в тишина и да обсъдите колкото тайни пожелаете. Ако искате да слушате музика, mariachi-те^[8] ще свирят за вас. Ако искате да танцувате, ще ви последват във вътрешния двор, където най-бдителните дуени ще гълчат най-импулсивните любовници. След шума и суетата на града това е един блажен оазис на любезност и спокойствие.

Тук за първи път от месеци насам видях Джордж Арлекин напълно отпуснат. Той познаваше всички по име, от помощник-келнера до диригента на оркестъра. Впусна се в продължителен разговор с главния готвач и размени няколко приятелски шеги с бармана. В полунощ, когато музикантите почиваха, той взе китара и в продължение на десет минути свири доста добре sevillanas^[9] и спечели аплодисментите на гостите и по чаша питие от заведението за всички присъстващи.

Жулиет бе щастлива от всичко това. Докато танцувахме заедно, тя призна:

— Бях забравила какво е това да се смеем така, да се забавляваме заедно. Сякаш бяхме разделени на отделни части и не можехме да се съберем отново. Почти съжалявам, че заминавам за Акапулко…

Сюзън бе настроена по-скептично:

— Той играе, Пол. Всеки миг е предварително пресметнат Джули заминава. Той иска тя да бъде доволна и щастлива. Това е същата грешка, която прави винаги. Той ще поеме всички рискове, тя ще се наслади на плодовете. И няма да му бъде благодарна за това, защото й е отнел възможността да бъде до него. Боже мой! Как може интелигентни хора да бъдат толкова слепи!

До един часа Хосе Луис все още не се бе появил и ние си тръгнахме сред хор от благодарности и благопожелания. Поехме бавно към шосето, където ни очакваше лимузината: Разходката бе приятна, подейства ни приспивно. Малките площади сега бяха пусти: спуснати кепенци, слаби светлини и цветя по решетките. Алеите бяха тихи. Стъпките ни отекваха по калдъръма, гласовете ни се отразяваха от голите стени. Двамата със Сюзън крачехме отпред, хванати под ръка, докато Арлекин и Жулиет ни следваха на няколко стъпки.

На входа на последната алея спряхме под една надвесена лампа, за да се полюбуваме на чудната старинна гледка — железните балкони със сложни извивки и пълзящи растения, лампите, които се полюшваха в ръждясалите скоби, езерцата от блестящо злато по калдъръма, резбованите розетки под сводовете, и всичко това се събираше в далечния край в стълб от неонова светлина, който бе входът към магистралата.

На алеята внезапно се появи мъж, черен на фона на светлината, с пистолет до бедрото. Извиках и се хвърлих към жените, опитвайки се да ги съборя на земята заедно с мен. Чух тракането на автоматичен огън, плющенето и свистенето на куршумите, мъжка псувня и женски писък, тропот от забързани стъпки, тишина. Когато с Арлекин се изправихме на крака, алеята бе празна, но Сюзън бе коленичила до Джули, която стенеше върху камъните, а цялата й рокля бе пропита с кръв.

В шест часа сутринта в болницата „Исус от Назарет“ хирургът съобщи присъдата си:

— … Ударена е от два куршума, мистър Арлекин: един в бедрото и друг в долната част на корема. За щастие гръбначният стълб не е засегнат, но са засегнати матката, вътрешностите, перитонеумът. Направихме всичко, което можем в момента… Ако не настъпят усложнения, се надявам да оправим останалото по-късно. Въпреки това се страхувам, че повече няма да може да има деца… Опасност? Да, мистър Арлекин, съществува опасност: силен шок, сериозна рана, кръвоизлив. Ще я наблюдавам внимателно през следващите дни. Можете да я видите за няколко минути, ако желаете, но тя няма да ви познае.

Той влезе сам, а ние останахме да чакаме отвън заедно с един полицай, детектив и двама репортери. Когато излезе, изглеждаше вкаменен — сив, мрачен и безжалостен. Когато журналистите го помолиха за изявление, той го продиктува монотонно:

— Знаете, че бе направено предложение за поемане на контрол върху моята компания. Знаете, че в Лондон бе убит един мъж, а в Ню Йорк — една жена. И двамата бяха свързани с „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Заявявам, че покушението срещу мен е свързано с всички тези събития… Можете да цитирате думите ми, че няма да намеря покой, докато човекът, който е наредил то да бъде извършено — моля да обърнете внимание на думите — човекът, който е наредил то да бъде извършено, не бъде изправен пред съда. Това е засега.

Детективът се заяде за думите му и се хвана за тях като териер.

Арлекин го отряза с хладна жестокост:

— Tenente! Разговаряхме с вас в продължение на три часа. Казахме ви да се обърнете към швейцарската полиция и Федералното бюро за разследване. Тук трябва да търсите един наемен убиец. Истинският престъпник е недосегаем за вас. Няма да спомена името му, защото не мога да докажа нищо. Донесете показанията в хотела и ще ги подпишем. Благодаря ви за помощта, но за Бога, оставете ни на мира!

Когато се върнахме в хотела, той ни нареди да закусим и да се срещнем за съвещание след един час. Възразих, а Сюзън го помоли да си почине. Той отказа. Нямало да позволи и на нас да отдъхнем, докато не свършим някои важни неща. Ако сме имали нужда от стимулатори, щял да се погрижи лекарят да ни ги предпише. Сякаш бе обладан от зимен демон, леденостуден и безсърдечен, без капка милост. Когато се върнахме в стаята му, той бе готов за работа. Това, което искаше от нас, това, което вече бе започнал да прави, ме изпълни с ужас.

— … Сюзън, следната телеграма, спешно, с личния ми шифър, до всички клонове. Диктувам: Съпругата ми е в критично състояние след опит за убийство в Мексико Сити стоп Покушението е свързано с последните действия на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ стоп Нареждам да продадете на най-добра цена всички, повтарям, всички активи по нашите брокерски сметки в „Криейтив Системс“ и асоциираните с нея компании стоп Ще продължите да продавате до каквито и загуби да доведе това стоп. Ще уведомите за действията ни всички клиенти, които не са ни предоставили право да се разпореждаме с акциите им стоп. Неподчинение по каквато и да било причина или по чийто и да било съвет ще води до незабавно уволнение стоп. Подпис: Джордж Арлекин, президент.

Не можах да се въздържа. Избухнах.

— Джордж, това е лудост! Не можеш да го направиш!

— Вече го правя, Пол. Наредих устно на Лондон, Женева, Париж и Ню Йорк. Съобщих също и на Хърбърт Бахман и Карл Крюгер, за да им дадем възможност да вземат мерки. Що се отнася до твоите акции, казах на Женева да ги продадат. Лично аз ще компенсирам загубите ти.

— За Бога, ти ще се разориш!

— Може би… В момента, Пол, това не ме интересува. Разбери това! Не ме интересува! Сюзън, друга телеграма до всички акционери: първите две изречения — същите: „Съпругата ми и т.н. и т.н.“ После продължаваш, диктувам: Моля ви най-настоятелно да отхвърлите офертата на Янко или поне да отложите приемането й до завършване на полицейското разследване стоп На този етап не е възможно да се изключат престъпни действия от страна на купувача стоп Подпис: Джордж Арлекин.

— Джордж, ако тази телеграма излезе наяве, а това ще стане, Янко може да те съди за клевета.

— Аз искам той да ме съди, Пол! Свържи се с Лия Клайн и й разкажи какво точно се случи и какво точно правим. Когато свършиш, телефонирай на Хосе Луис. Не е чул новините, иначе щеше да се обади. Кажи му да събере доларите, които ни трябват, и да дойде тук при мен по обяд. После уреди среща с Арон Богданович колкото е възможно по-скоро!

Това бе, като да наблюдаваш някой да се приготвя за sepuku: да разстила червената рогозка, да поставя късия меч на масата, да се подготвя с ритуална загриженост да го забие в корема си. Аз трябваше да играя ролята на Kaishaku — приятелят, който ще отсече главата му, щом ножът достигне целта. Нямаше да постъпя така. Направих последен, отчаян опит да го вразумя.

— Джордж, умолявам те да ме изслушаш! Дължа ти много, но и ти ми дължиш нещо. Сега искам да ми се отплатиш. Изслушай ме…

— Сюзън, моля те, напечатай тези телеграми. О, ти можеш да ни спестиш време, като се обадиш на Хосе Луис и след това на Педро Галвес. Кажи му какво се случи и го попитай дали ще бъде така любезен да дойде тук.

Когато тя излезе, той се впусна в бърз, объркан монолог:

— Пол, няма да кажеш нищо! Знам всичко. Можем да спорим до Второ пришествие. Няма да променя нито една дума, нито едно действие от това, което възнамерявам да направя. Мислиш, че съм се побъркал — изгубил разсъдъка си от мъка. Не съм. Ако Джули умре и аз съм мъртъв. Винаги съм я обичал по начин, който тя никога не разбра докрай. Ако тя оживее, аз ще съм като Лазар, възкръснал от гроба, за да открие, че светът се е променил необратимо, въпреки че нито една клонка или камъче не са по-различни. В момента не мога да направя нищо за Джули. Нищо! Тя дори не знае, че я обичам. Хирурзите ще я оперират, сестрите ще се грижат за нея. После, ако имаме късмет, ще мога да подържа ръката й и да й занеса цветя… А в същото време Базил Янко ще седи в Ню Йорк и ще направи от това финансово уравнение! Няма да му позволя. Няма да му позволя да си въобрази дори за миг, че ще успее. Най-доброто му оръжие са тайните, които пази, и страхът, който те пораждат. Стига толкова! Ще го предизвикам на открито. Да, това намалява моите предимства. Но в същото време ми дава други. Аз мога да застана на светло, а той не може. На борсата ще кажат, че съм глупак, клоун! Нека! Ще бъда още по-голям глупак, ако не успея да разкъсам веригите, които ме обвързват: богатство, престиж и всичко останало. Още едно нещо, Пол, само едно: предупреждение за теб. Ако Джули умре, аз ще убия Базил Янко. Не искам да бъдеш край мен тогава…

След това признание не можах да си намеря място, нито пък какво да кажа. Сюзън се върна с телеграмите. Отидох в стаята си, за да се обадя на Лия Клайн и Арон Богданович.

Нещастието бе храна за Лия Клайн. Тя съжаляваше — макар че бе достатъчно възпитана да не го покаже — че няма труп. Нищо, хирургичните подробности щели да свършат почти същата работа. От дъмпинга на акции също щял да излезе добър материал. Неин приятел притежавал няколко акции и щял да бъде благодарен за възможността да ги продаде преди началото на паниката. Щяла да направи каквото било по силите й да разубеди купувачите и да изплаши брокерите. Когато цитирах думите на Арлекин за „престъпни действия“, тя се засмя дрезгаво и каза:

— Значи е толкова ядосан, така ли? Кажете му, че тук, във Вашингтон, си има компания. Освен това ме посети един ваш приятел — Майло Фром. Поиска да разбере откъде съм получила информацията. Естествено, не му казах. Ще поддържаме връзка, мистър Дезмънд. Справяте се добре. И помнете, информацията, която давате само на мен, ви осигурява повече място, отколкото момчетата от телеграфа могат да ви осигурят. Така че, ако дамата умре, съобщете първо на мен, а…

Арон Богданович вече знаеше. Той изрази съжаление, но без капка съчувствие.

— … Един мой човек ви проследи до ресторанта. Докато сте вечеряли, той обиколил маршрута два пъти. Каза, че и двата пъти е било чисто. Когато сте си тръгнали, ви е проследил отново. Бил е достатъчно близко зад вас, когато се е случило. Впоследствие не се е показал, за да не го задържат за разпит. Честно казано, не очаквах неприятности толкова скоро.

Прояви слаб интерес, когато му съобщих какво върши Арлекин. Основната му грижа бе сигурността на собствената му операция. Отказа да промени уговорката; разписанието било много важно. Ядосах се и му го казах. Напомни ми студено, че аз бях определил приоритетите на договора и Арлекин ги бе потвърдил. Колата ще ни очаква в девет сутринта, освен ако мадам Арлекин не умре междувременно.

— Мога да отварям врати, мистър Дезмънд. Не мога да ви обещая какво ще намерите от другата страна. Сигурен съм, че мистър Арлекин разбира това.

Тогава и по-късно това бе най-близкото нещо до извинение, което той някога изрече.

Когато се върнах в стаята на Арлекин, го заварих да разговаря насаме с човек, когото никога не бях виждал. Той беше по-висок от мен, много дебел, с дълга бяла коса, рунтави вежди и лице с цвят на старо дърво, набраздено и белязано от времето. Дрехите му бяха старомодни, но ушити от майстор. На вратовръзката му бе забодена игла със смарагд, а на ръката си носеше голям пръстен с печат от нефрит. Ако му сложите шлем и нагръдна броня, ще мине за лейтенант на самия Кортес. Арлекин го представи като Педро Галвес. Седнахме и Галвес продължи прекъснатата си реч:

— … Както казвах, забрави за полицията, забрави за наемния убиец. Те или ще го открият, или не — най-вероятно не. В град с тези размери, с толкова много преселници, толкова много безработни, половината мъже живеят извън закона. Когато разговаряхме вчера на обяд, признавам, че не бях сигурен в теб. Винаги си ми изглеждал прекалено мек, прекалено цивилизован! Не казвам, че е било лошо, само че тук, в Новия свят, това не е достатъчно.

— Искам един мъж да бъде доведен от Лос Анжелос в Мексико Сити.

— Искаш да бъде отвлечен?

— Искам да бъде подмамен през границата до Тихуана^[10] и да бъде доведен в Мексико Сити. Ако е необходимо, готов съм да уредя задържането му под стража в момента, в който стъпи на мексиканска земя, и да го обвиня в заговор за измама. Все пак бих предпочел да говоря с него, преди полицията да го прибере.

— Остави ме да помисля. Всичко е възможно. Нещо друго?

— Нашият приятел Хосе Луис. Каза ми, че играел комар.

— Ами… това вероятно ти е създало погрешно впечатление. Да, играе комар. Залага понякога и големи суми, но никога не е загазвал. Баща му го остави богат. Той все още е богат. Но начинът му на живот не подхожда на човек, комуто са поверени чужди пари. Има странни познати — мошеници, спекуланти, хора, които харчат лесно спечелени пари. Дава им приеми като на принцове, представя ги там, където не трябва. Понякога използва за целта името на банката. Ти не си такъв човек, нито пък аз. Не го одобрявам. Мога да ти препоръчам поне трима души, които ще се справят по-добре.

— Той ми е необходим — отвърна твърдо Арлекин. — Трябва ми верен и щастлив, докато аз бъда в състояние да го изправя срещу Алекс Дагън и да получа нотариално заверени показания, дадени доброволно.

— Защо не го отведеш в Калифорния и не организираш очната ставка там?

— Защото там няма в какво да обвиним Дагън и няма как да го принудим да ни каже каквото знае.

— Струва ми се, приятелю — каза хитро Педро Галвес, — че се съмняваш в Хосе Луис толкова, колкото и аз.

— Да, съмнявам се, но не съм убеден.

— Остави на мен да видя какво ще успея да открия за теб. Дотогава съм съгласен: остави го щастлив и спокоен. А що се отнася до този Алекс Дагън — старото му лице се сбръчка в злобна усмивка, — веднъж един янки ме измами с двадесет хиляди долара и се върна във Флорида, за да им се наслади. Изпратих му сто грама хероин по пощата. Когато отворили пакета за митническа проверка… he aqui! Много са начините, по които може да бъде свършена една работа! — Той се обърна към мен любезно и леко снизходително. — Вие все мълчите, мистър Дезмънд. Може би не сте съгласен с всичко?

— Да, нещо ме безпокои, мистър Галвес.

— Кое?

— Вчера Хосе Луис беше комарджия. Днес поддържал неподходящи познанства. Това е ако не противоречие, то промяна.

— Това е идиом — прекъсна ме Арлекин. — Аз го разбирам.

— Това е достатъчно тогава. Извинете, мистър Галвес.

— Няма за какво, мистър Дезмънд. Всеки от нас е жертва на миналото си. — Той стана, поглади гънките на сакото и жилетката и се обърна към Джордж Арлекин. — Добре тогава, ще се заловя за работа. Умолявам те, скъпи приятелю, почини си малко. Телефонирах на кардинала да отслужи молебен за оздравяването на жена ти. Знаеш поговорката: „Бог изцерява, а докторът прибира хонорара.“

Едва бе излязъл от стаята, когато от фоайето се обади Хосе Луис. Арлекин трепереше от напрежение. Влезе Сюзи, бледа, но спокойна. Телефонирала в болницата. Джули още била в реанимацията; като се имал предвид характерът на нейния случай, състоянието й било задоволително. Решихме да поспим малко, след като се отървем от Хосе Луис.

Той влезе като разкаял се грешник, който страда и се самобичува. Само ако снощи бил с нас, само ако знаехме злия дух в тази история, само ако…

Арлекин не бе настроен да слуша оплаквания.

— Донесе ли парите, Хосе?

— Днес следобед ще пристигнат от Централната банка.

— Ще ги вземем в девет и половина сутринта. Спазих обещанието си: полицията не знае нищо за Мария Гусман. Все пак трябва да научим и останалото. Срещна ли се с човека, който се представил като Питър Фърмин и е дошъл да провери компютрите?

— Не. Онази седмица бях болен от грип. Заместваше ме Кристобал Енрикес.

— Как е допуснал човек с фалшиво име и фалшиви документи?

— Документите са били редовни. Отбелязано е в дневника. Кристобал се обадил в бюрото на „Криейтив Системс“. Те потвърдили името и номера на документа. Снимките съвпадали. В архива има копие от препоръчителното му писмо.

— Кристобал поискал ли е паспорта?

— Инструкцията за сигурност не изисква паспорт — само служебна карта със снимка и номер и препоръчително писмо.

— Благодаря ти, Хосе. Ще ми осигуриш ли две нотариално заверени показания — едното от теб, другото от Кристобал Енрикес, където да изложите тези факти? Ще попиташ ли „Криейтив Системс“ как човек, когото те идентифицират като Питър Фърмин, се превръща в Калифорния в Алекс Дагън?

Тук го прекъснах:

— Джордж, предлагам засега да стоим настрана от „Криейтив Системс“.

Той се поколеба, но се съгласи.

— Пол е прав, Хосе. Донеси ми само показанията.

— С удоволствие. Сутринта ще бъдат готови. Какво друго мога да направя за теб, за бедната ти съпруга…?

— Да се молиш, може би.

— А! Ако вярваш в молитви!

— Хосе, кажи ми честно, кой би могъл да извърши подобно нещо?

— Не знам, Джордж. За пари, скъпоценности… Да! Когато човек е достатъчно гладен или алчен, убийството е лесна работа. За отмъщение, за обида, нанесена на него или на жена му, още веднъж, да! Но това… Не, не, не! Това е работа на гангстери. Мисля, че трябва да ги търсиш извън Мексико. Полицията какво казва?

— Търсят въоръжен мъж.

— Игла в купа сено! Няма начин да го открият.

— Имаш ли приятели, които биха могли да помогнат?

За миг той изглеждаше объркан. После, когато проумя, се усмихна разкаяно.

— А! Лошите ми приятели! Имам склонност към плебейски компании. Ако беше живял в моето семейство, може би и ти щеше да бъдеш такъв. Забавлявам се с тях. Шокирам приятелите си с тях. Но те не са престъпници, Джордж, приятелю… О, не! Бъди откровен с мен. Искаш ли да подам оставка? Мога да го направя днес или по-късно, когато пожелаеш.

— Много благородно от твоя страна, Хосе, но сега си ми необходим повече от всякога.

— Правиш ми комплимент. Някой ден ще ти го върна. Как мина с Педро Галвес?

— По-добре, отколкото очаквах. Имаме време да си поемем дъх.

— Той е особен — добър приятел, опасен враг. Ако ти потрябвам, ще бъда в банката. Довечера съм вкъщи. — Той се усмихна кисело. — Този път сам. Започвам да мисля, че съм излекуван от пороците на младостта. Сега трябва да си починеш. Моля те!

Веднага щом той излезе, Сюзън пое властта. Никакви разговори повече, никакви посетители до шест часа. Ако се обадели от болницата, тя щяла да разговаря. Купила успокоителни от аптеката. Арлекин трябвало да вземе едно хапче и да спи, докато тя не го повика. Той се съгласи уморено и си легна. Погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. Не бяхме спали тридесет часа.

Докато слизахме към нашия етаж, Сюзън започна да трепери силно. Побързах да я заведа в апартамента, накарах я да седне и й налях неразредено уиски. Задави се на първата глътка, изтича в стаята си и затръшна вратата. Прибрах се в моята стая, облякох си пижама и халат, налях си уиски и отидох да видя Сюзън. Заварих я легнала на кревата, с разрошена коса и измъчено лице, зачервено от плач. Знаех как се чувства. Всичко бе една лудница, жестока, кървава бъркотия от лъжи, бруталност и разбити надежди. Не можехме да помогнем на Джули. Арлекин пък бе отказал помощта ни и се бе оттеглил в самотата на фанатика. Никой и за нищо на света не бе в състояние да му въздейства. Не можех да кажа на Сюзън нищо друго, освен прости приспивни думи като на дете. Не можех да направя нищо друго, освен да я успокоя, докато болката и объркването изчезнат. После се върнах в стаята си и спах на пресекулки до залез.

Вечерта Арлекин отиде сам при Джули. Обади се, за да каже, че е дошла в съзнание, макар и да е много отслабнала и да изпитва болки въпреки успокоителните. В клиниката му предложили легло за през нощта и той щял да остане край нея. Помоли да му изпратя пижама, тоалетни принадлежности и комплект бельо. На сутринта трябваше да изтегля парите от банката и да мина да го взема от болницата, за да спазим уговорката с Богданович. Сюзън щеше да бди, докато се върнем. Ако положението на Джули се влошеше, аз щях да изпълня уговорката сам.

Малко по-късно Саул Уелс се обади от Лос Анжелос. Открил нашия приятел Алекс Дагън, който живеел нашироко в един блок на „Олимпик“ заедно с красива жена и дете. В блока имало свободен апартамент. Саул щял да го наеме и да го използва като база. Щял да се посвети на грижата за доброто здраве на Алекс Дагън. Имаше и други новини. Вечерните вестници и телевизията отразили историята в Мексико Сити. Сутрешната преса щяла да й отдели повече място. Статията на Лия Клайн носела заглавието „Сливания и убийства“. Във Вашингтон се говорело, че комисия на Конгреса ще разследва сигурността на банките данни. До момента Базил Янко отказвал всякакви коментари. На „Уол Стрийт“ пазарът бил в криза, а брокерите — предпазливи. Изчаквали да видят какво ще стане във вторник…

Дотук добре. Бурята се задаваше, но още не бе започнало да вали.

След това вечерта бяхме свободни и аз изпитвах силно желание да я прекараме безопасно. Седнахме в бара, пихме маргарити и слушахме разговорите на туристите. Вечеряхме в отдалечен тих ъгъл и разговаряхме трезво за Джордж и Жулиет и несигурното бъдеще, което ни очакваше.

Сюзън обобщи печално:

— Всичко се е променило, Пол. Никой от нас вече няма да бъде същият.

— Ако Джули оздравее, скъпа, много бързо ще се почувстваме по-добре.

— А ако умре?

— Проклет да съм, ако знам какво да правя с Джордж.

— Някога си въобразявах, че знам. — Думите й дойдоха бавно, сякаш изтръгнати от бездна от тъга. — Сега вече съм сигурна, че не е възможно. Никога преди не съм го виждала откъм тъмната му страна. Джули я познаваше. Може би го обичаше и желаеше именно такъв… Странно, но винаги съм смятала, че тя е неподходяща за Джордж. Сега знам, че аз съм неподходяща и продължавам да го обичам. Кошмар, нали? Когато всичко свърши, мисля да напусна, преди да е станало твърде късно. Ще ми дадеш ли добра препоръка, Пол?

— Ще ти дам работа, ако дойдеш с мен. По-добра от тази, която имаш сега.

— И ти ли мислиш да напуснеш?

— Нищо не ме задържа, скъпа: една акция и прислужник, от когото нямам нужда. Уморен съм от бизнеса и от онези копелета, с които той изобилства — като мен; но не мога да си тръгна, преди да го преведа през брода…

— Ще успееш ли?

— Имаш ли ми доверие, Сюзи?

— Знаеш, че да. Никога не си ме наранявал, Пол. Имал си възможност да го правиш, но не си го правил. Защо питаш?

— Някой ден — ако той настъпи, това ще бъде скоро — може да се наложи да ме подкрепиш срещу Джордж не заради моето добро, а заради неговото. Ще го направиш ли?

— Първо трябва да знам защо?

— Може да се опита да убие Базил Янко.

Тя не показа никакъв признак на уплаха или изненада. Замълча за момент, след което каза:

— Точно това имах предвид. Никой от нас няма да бъде същият… Да, Пол, ще направя, каквото кажеш. Сега, моля те, поръчай ми бренди и нека сменим темата.

Останалото бе разговор за глупости: баналности и празни приказки. Останахме до късно и пихме прекалено много, а накрая бяхме абсолютно трезви. Когато се качихме горе и я прегърнах, за да я целуна за лека нощ, тя каза просто:

— Моля те, остани с мен, Пол. Не мога да понеса да остана сама тази нощ.

Тъжното бе, че аз исках да остана сам, но се срамувах да й го кажа. Любихме се нежно, тя не видя призраците, спотаили се в тъмните ъгли на стаята. После заспа на рамото ми, покрих я със завивките и прекарахме нощта един до друг: двама самотници, сгушени като малки деца в тъмната гора.