Морис Уест
Арлекин (10)

Глава десета

Пристигнах в „Салвадор“ в пет без десет. Спрях за малко при Сюзън, после влязох и се присъединих към Арлекин, който проверяваше документите заедно със своите адвокати. Точно в пет дойдоха Карл Крюгер и Хърбърт Бахман, а по петите им вървеше мургав, брадат младеж с два фотоапарата, провесени на врата. Пет минути след уречения час пристигнаха адвокатите на Янко и заедно с колегите си се заеха да сравняват документите.

В пет и десет Янко все още не бе пристигнал и Джордж Арлекин направи язвителна забележка относно това колко неточни са гениите. Когато в пет и петнадесет той все още не бе дошъл, адвокатите му видимо се изнервиха. Единият от тях телефонира в офиса на Янко, откъдето му съобщиха, че той вече е тръгнал. Промърмори някакво извинение и отново се зарови в книжата.

В пет и двадесет Арлекин започна да се разхожда из стаята, зачервен и ядосан. Базил Янко пристигна в пет и двадесет и пет и се извини безцеремонно със задръстванията по улиците.

Арлекин отвърна остро:

— Нашето време също е ценно, мистър Янко. Базил Янко остана невъзмутим:

— Това кратко посещение ми струва двадесет и пет милиона долара. Мога ли да видя документите, ако обичате?

Трябва да ги бе чел поне десетина пъти преди това, но му достави удоволствие да им направи разбор и анализ за още десет минути, преди да заяви, че е готов да подпише. Тогава Джордж Арлекин настоя адвокатите на Янко да прочетат дословно преамбюла и клаузите на договора.

„Никоя от страните не се обвързва, нито пък може да се задължи да приеме каквото и да било условие, което е в противоречие със закона…“

„Когато някоя от страните се въздържи от действия или бъде възпрепятствана да действа, подобно въздържане или възпрепятстване не съдържа и не може да съдържа укривателство на углавно престъпление…“

„Отговорността, поета от «Криейтив Системс Инкорпорейтид», е ограничена стриктно до посочените по-долу условия. Уговорените и компенсирани щети са уредени изцяло съгласно иска…“

„Арлекин и Сие“ и лично мистър Джордж Арлекин се съгласяват да не повдигат обвинения за измама или заговор за измама срещу служители на „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Повдигнатите вече обвинения ще бъдат оттеглени…

„Разследванията, започнати от «Арлекин и Сие» и извършвани по тяхно нареждане и от тяхно име, ще бъдат прекратени незабавно…“

„Разследванията, предприети и извършвани от упълномощени от закона агенции, са извън властта на двете страни и не влизат в обсега на това споразумение…“

„Всяка от страните ще се въздържа от публикации под каквато и да била форма или коментар, независимо дали е основан на факти или спекулации, които могат да бъдат разгледани като спорни или вредни за другата…“

Следваха още и още клаузи. Изреждаха се всевъзможни подробности и редица документи. Накрая двамата седнаха на масата, а адвокатите застанаха до тях. Фотографът помоли да ги снима поотделно. Янко отказа ядосан. Не подписването било важно, а груповата снимка след това: петима уважавани финансисти с чаши в ръце как наблюдават доволни неговите пари. Подписването слагало край на един конфликт. Питиетата и усмивките означавали всичко, от което пазарът имал нужда: сигурност, взаимно доверие, братска любов. Арлекин сви рамене в знак на съгласие. Карл Крюгер отбеляза, че това е доста безцеремонен начин да се отървем от толкова много geld^[1]. Хърбърт Бахман каза спокойно, че geld е много по-маловажно от добрата воля.

Когато скромната церемония приключи, адвокатите на Янко ни подадоха чек за двадесет и пет милиона долара. Арлекин го пъхна в портфейла си, сякаш бе квитанция за паркинг, което предизвика киселата забележка на Янко да внимава да не го загуби, защото втори нямало да има.

Адвокатите събраха книжата си и си тръгнаха. Арлекин ги придружи до асансьора и се върна с един от швейцарските си телохранители, който щеше да вземе поръчките за пиене. Всички избрахме скоч, с изключение на Янко, който, вбесяващ както винаги, поиска доматен сок с капка табаско^[2], изцеден лимон, без сол и със стръкче джоджен. Телохранителят излезе. Фотографът се суетеше наоколо, въртейки в ръцете си светломер, в търсене на ъгли, от които да снима.

Настъпи неловка пауза, а после влезе гувернантката с малкия Пол, освежен от банята и готов за вечеря. Арлекин взе детето в ръце, целуна го, поигра си с пръстите му и го разведе сред нас, за да каже лека нощ. Когато стигна до Базил Янко, той попита:

— Имате ли деца, мистър Янко?

— Не, мистър Арлекин. Никога не съм имал това щастие. Имате много красиво дете.

— Прилича на майка си.

— Никога не съм имал удоволствието да познавам мадам Арлекин…

— Това дете — също, мистър Янко… Заповядайте, госпожице, вземете го. Лека нощ, малкия. Ще дойда по-късно да ти разкажа приказка.

Карл Крюгер промърмори нещастно. Хърбърт Бахман се изсекна шумно. Аз се обърнах, за да скрия омразата в очите си.

Арлекин каза на фотографа:

— Можете да започнете веднага щом поднесат питиетата. Колко време ще ви е необходимо?

— Десет минути. Ако вие и вашите приятели просто игнорирате присъствието ми и се държите, все едно че ме няма, аз ще снимам около вас.

Няколко минути по-късно влезе телохранителят с поднос питиета и чиния canapes^[3]. Арлекин му нареди:

— Никакви обаждания, никакви посетители, докато не свършим.

Хърбърт Бахман вдигна чашата си за тост:

— За края на разногласията, господа.

Арлекин вдигна втория тост:

— Благодаря ти, Карл, за усилията.

— Ще пия за това — каза Базил Янко. — И за теб, Хърбърт. Благодаря ти, че дойде днес. Оценявам високо това.

— Направих го заради Джордж — отвърна сухо Хърбърт Бахман. — Освен това имам известни задължения към колегите си на пазара.

Базил Янко го понесе спокойно, но изрази съжаление:

— Скъпи Хърбърт, аз съм от малкото хора в света, към които не могат да се отнасят с пренебрежение. Грозен съм — винаги съм бил, още от дете. Но за всичко останало — знам кой съм и какво искам. Колцина от уважаваните ти колеги могат да кажат същото за себе си?

— Мислех — намеси се спокойно Джордж Арлекин, — че трябва да изглеждаме щастливи.

Базил Янко го погледна с леко презрение.

— Боя се, че развалям празненството ви, мистър Арлекин. Ще си тръгна, ако ме извините.

Фотографът протестира:

— Моля ви, сър! Само още няколко снимки.

— С удоволствие щях да мина и без снимки — заяви Джордж Арлекин. — Те бяха ваша идея, не моя.

Базил Янко вдигна чашата си отново.

— Ще почакам… Мистър Дезмънд, колко време ще останете в Ню Йорк?

— Седмица, може би. Не повече.

— Чувам, че ще се жените.

— Точно така.

— Ти си щастлив човек — каза Хърбърт Бахман. — Надявам се, че го знаеш.

— Знам го, Хърбърт.

— Когато го срещнах за първи път — обади се Карл Крюгер, — той беше голям будала.

— А сега — Базил Янко бе почти сърдечен, — разбирам, че сте напуснал „Арлекин и Сие“. Бих желал да ви напомня, че предложението ми е все още в сила.

— Отхвърлям го, мистър Янко.

Джордж Арлекин подхвърли язвително:

— Мисля, че постъпваш разумно, Пол. Това е опасна работа.

Янко избухна:

— Заяждате се, мистър Арлекин. Мога ли да ви напомня, че така нарушавате споразумението, което току-що подписахте?

— Не чух никакво заяждане — каза Карл Крюгер. — А ти, Хърбърт?

— Не, Карл. Освен това аз малко недочувам.

Базил Янко изпразни чашата си на един дъх и я остави.

— Прекалено стар съм за детски игрички, господа. Трябва да тръгвам.

— Ако мръднете — любезно каза фотографът, — сте мъртъв. — Той бе насочил по-големия от двата фотоапарата право в лицето на Янко. — Този е смъртоносен. Изстрелва шест куршума с цианид.

Джордж Арлекин протестира:

— Какво означава това, по дяволите?

— Моля! — Фотографът нетърпеливо махна с ръка. — Седнете всички на масата. Сложете ръцете си отгоре.

— Етажът е пълен с охрана — възмути се Базил Янко — и да се случи това! Какво искате? Пари?

— Седнете!

Седнахме в полукръг, поставили длани на полираната повърхност. Фотографът се настани срещу нас, опря фотоапарата на масата, без да отделя пръст от спусъка.

Каза директно какво иска.

— Ще застрелям всеки, който помръдне или извика. Ако някой ни обезпокои, мистър Арлекин, вие ще се справите със ситуацията. Ние провеждаме съвещание и не трябва да ни прекъсват.

— Вече съм дал такива нареждания.

— Може да се наложи да ги повторите. И така, кой съм аз? Господин Никой. За какво съм тук? — Той извади от вътрешния си джоб сгънат лист, напечатан на пишеща машина, и химикалка и ги остави на масата пред себе си. — Аз съм тук, за да чакам, като всички вас… Мистър Янко, току-що изпихте чаша доматен сок. С прискърбие трябва да ви съобщя, че в него имаше отрова.

Вцепенихме се от изненада, след което ахнахме от ужас.

Единствено Базил Янко продължи да седи надменен и невъзмутим.

— Не ви вярвам.

— Аз не ви карам да ми вярвате — любезно отвърна фотографът. — Съобщавам ви факт. Много скоро ще се почувствате отпаднал и ще ви се доспи. После ще загубите способност да контролирате мускулите си. Ще заспите. Малко след това ще умрете. Няма да бъде болезнено. Няма да продължи дълго. След около петнайсет минути ще изпаднете в безсъзнание.

— Не можете да го направите — каза Джордж Арлекин. — Не можете просто да наблюдавате как умира един човек.

— Една поправка, мистър Арлекин. Ние всички ще го наблюдаваме как умира.

— Няма! — Карл Крюгер повдигна големия си юмрук. Фотоапаратът се насочи право към гърдите му. Той свали ръка. — Защо Янко? Защо не някой от нас?

— Това… — фотографът държеше сгънатия лист, — това е списък на жертви. В него има шест имена и описание на смъртта на всеки човек поотделно. Ще ви прочета имената: мисис Базил Янко, взривена в скутера й; мис Ела Дийн, блъсната от кола; мис Валери Халстрьом, застреляна; мистър Франк Лемиц, застрелян; мис Одри Леви, отвлечена в Лондон, вероятно мъртва; мисис Джордж Арлекин, застреляна… Всички тези убийства са били организирани и финансирани от Базил Янко.

Базил Янко седеше неподвижен на стола си. Той се изсмя остро и мрачно и поклати глава.

— О, не! Най-старият трик в света! Вие ли го организирахте, мистър Арлекин? Вие, мистър Дезмънд?

— Никога през живота си не съм виждал този човек — отговори Джордж Арлекин. — До тази вечер не бях разменял нито една дума с него.

— Така е, мистър Янко. Разбирате ли, Валери Халстрьом ми беше колежка. Одри Леви, която трябваше да наблюдава Лемиц в Лондон, също… Играете грубо. Ние — също.

— Не можете да докажете нищо и го знаете.

— Единствено полицията трябва да доказва. Не и ние. Как се чувствате? Малко отпаднал? Това е нормално… Не, мистър Янко! Ако се опитате да станете, ще ви застрелям, а това ще бъде много болезнено… Все още сте в по-добро положение от хората, които убихте. Вие умирате, но умирате спокойно. Без болка. Кротко… Вие се изпотявате, мистър Янко. Това означава, че организмът ви се съпротивлява. Безполезно е. Просто се отпуснете.

— Какво, по дяволите, искате от мен?

— Нищо. Беше ни интересно да научим за съпругата ви. Бърни Куниг ни каза. Вие сте бил в Ню Йорк. Той е сложил бензина. Когато е натиснала стартера — бум! Чудихме се защо не сте го ликвидирал като Франк Лемиц. Вероятно в онези дни сте бил по-мек — или по-неопитен. Как се чувствате? Свийте пръсти! Реакциите са малко бавни. Всичко се развива добре… — Той побутна химикалката през масата. — Трябва да прочетете това, докато все още можете да се съсредоточите… Това е особена субстанция, господа. Можем да го спасим по всяко време през следващите петнадесет минути и той ще бъде добре. Ако не направим това, той е kaputt! Както виждате, мистър Янко, този документ е вид самопризнание. Желаете ли да го подпишете?

— Вървете по дяволите!

— Не, мистър Янко. Ще наблюдаваме как вие ще отидете там.

— За Бога, човече! — Гласът на Хърбърт Бахман бе дрезгав и разтреперан. — Това е мъчение.

— Знам, сър. — Фотографът разсъждаваше съвсем логично. — Но мистър Янко е непроницаем за страданията. Мадам Арлекин умря с куршум в стомаха. Детето й увисна от прозорец на петия етаж… детето, което видяхте тази вечер. Одри Леви вероятно е била измъчвана, преди да бъде убита… Както и да е, ако мистър Янко пожелае да сложи край на това мъчение за вас и за самия него, той трябва само да подпише признанието. Тогава аз ще си тръгна, а вие все още ще имате време да повикате лекар.

Борецът в Янко не се предаваше. Говореше малко неясно, но иронията си пролича.

— Виждате ли, казах ви, че е клопка.

— Ако не подпишете, мистър Янко, тя ще се превърне, в пропаст, чрез която ще пропаднете в ада. Не ме интересува. Речта ви става неясна. Крайниците ви сигурно изтръпват.

— Подпиши, човече! — отчаяно се обади Хърбърт Бахман. — Това е единственият ти шанс.

— Животът му си е негов — каза Карл Крюгер. — Остави го да прави каквото иска.

Джордж Арлекин изрече без злоба:

— Каквото и да кажа, няма да ми повярва.

Настъпи продължително мълчание, след което видяхме смаяни как Янко се опитва да овладее отпуснатите си мускули, хваща химикалката и написва името си отдолу на листа.

— Върнете ми го, ако обичате — каза фотографът. Той го сгъна бавно и го прибра в джоба си. После каза:

— Мистър Янко, сега ще заявите, че сте подписал този документ по принуда. Значи той не е достатъчен, за да спася живота ви. Край масата има четирима свидетели — без мен, защото аз идвам и си отивам. Отговорете на въпроса ми с една дума. Вие ли организирахте убийствата на тези хора? Да или не?

— Вие казахте… вие обещахте…

— Този път ще изпълня обещанието си. Да или не?

— Да.

— Благодаря ви, мистър Янко… Не! Не мърдайте, господа! След пет минути той ще бъде мъртъв.

— Но вие обещахте…

Не издържах повече. Бутнах стола си назад, станах и се насочих, към Янко. Чух изщракването на зарядния механизъм и резкия, леден глас на фотографа:

— Седнете, мистър Дезмънд.

Фотоапаратът бе насочен към кръста ми. Върнах се бавно до стола и седнах. Базил Янко се бе отпуснал върху масата, мърмореше и клокочеше като пияница. Наблюдавахме в безсилно мълчание, докато той се строполи с главата напред върху масата.

— За Бога! — каза Хърбърт Бахман. — Получихте каквото искахте. Сега да повикаме лекар!

Фотографът се ухили и поклати глава.

— Той няма нужда от лекар. Като се наспи, ще му мине. Това е просто един съвременен вариант на стария „Мики Фин“…^[4] Между другото, господа, по-добре да ви покажа това, в случай че ви призоват да свидетелствате…

Той отвори фотоапарата и ни накара да го разгледаме един след друг.

— Както виждате, това е обикновен фотографски инструмент. Няма нищо смъртоносно. Множете да кажете това на Янко, когато се събуди.

Хърбърт Бахман ни изгледа един по един. Беше шокиран и ядосан.

— Кой организира този… този ужас?

— Аз отвърна: фотографът. — Не беше приятно за гледане, нали? Но е доста разпространен, макар и жесток метод за разпит. Преподават го в полицейските училища и въоръжените сили. Вие плащате за това, мистър Бахман. Вие субсидирате хора, които го преподават на вашите съюзници — някои от които въобще не се нуждаят от уроци. — Той извади листа от джоба си и го подаде на Джордж Арлекин. — Това трябва да стигне до Майло Фром.

— Благодаря. Ще го предам. Кажете на Арон, че ще му се обадя.

— Кой е Арон? — попита Хърбърт Бахман.

— Някой, за когото никога не сте чувал — отвърна фотографът.

Карл Крюгер повдигна отпуснатата ръка на Базил Янко, напипа пулса, след което я остави да тупне на масата.

— Какво ще нравите с него?

— Момчетата ми ще го свалят долу. Шофьорът му ще го откара вкъщи и ще го сложи в леглото. Вих желал да бъда там, когато се събуди. Бих искал да говоря с него.

Всички зададоха въпроси. Реших, че имам правото на последния:

— Ти получи парите му, Джордж. Получи и признание, което съдът няма да уважи, но което ще го компрометира завинаги. Какво друго има да говорим?

— Тази вечер той умря — отвърна мрачно Джордж Арлекин. — Винаги съм се чудил какво ли е изпитал Лазар, когато е излязъл от гроба.

— Аз ще ти кажа, Джордж. Видял е какво си правят хората един на друг и се е помолил да се върне обратно.

Това беше вик на отчаяние, израз на абсолютна духовна самота. Дълго след като Хърбърт и Карл си отидоха, а Янко бе изнесен, думите витаеха из стаята като последното богохулство, за което нямаше да има прошка. Кръгът на моето проклятие се затвори. Бях взел участие в насилие. Бях наблюдавал разрушаването на един живот. Бях убил чрез отричането му като нещо мръсно.

Когато погледнах часовника си, очаквах да открия, че времето е спряло. Останах изненадан от това, че часът е едва седем вечерта, че Сюзън още пише на машината, че Джордж Арлекин разказва приказки на ококореното от учудване дете, че хората още се прибират вкъщи за вечеря. Не можех да понеса чакането. Излязох, минах покрай охраната и забързах слепешком към другия край на града, за да се присъединя към останалите самотни души в бара на Гъли Гордън.

След час или може би два, защото Гъли вече вечеряше, заведението бе полупразно, а аз седях самотен и мрачен, когато влязоха Джордж Арлекин и Сюзън. Седнаха от двете ми страни, така че да не мога да избягам.

Сюзън взе отпуснатата ми ръка в своята и каза:

— Джордж иска да говори с теб, cheri.

— Какво има да говорим? Всичко свърши. Да го забравим.

— Ние се нуждаем и от прошка, cheri.

— Не я заслужаваме. Ние сме същите убийци като Базил Янко… Не ти, ние двамата с Джордж. Това е истината, нали, Джордж?

— За мен да. Не и за теб, Пол. Ти се опита да ме спреш. Никой не можеше да ме удържи. Ти се опитваше до последния момент.

— Какво си ти сега, Джордж — изповедник?

— Не. Опитвам се да се разкая. Не е толкова лесно, колкото ти се струва.

— Очакваше ли да бъде лесно?

— Най-малкото — възможно.

— Джордж, опрощенията и индулгенциите ми свършиха. Нямам дори за себе си.

— Аз имам — каза сериозно Сюзън. — Обичам ви и двамата… Това е последната крачка, Пол. Направи я заради мен.

— Какво друго искаш?

— Всичко, Пол. Това е любовта.

— О, Боже…!

Джордж Арлекин седя дълго време вперил поглед в чашата, след което с мъка започна да допълва признанието си:

— Исках го мъртъв… Исках да го видя треперещ и безпомощен в очакване на екзекуцията. Разговарях с Арон Богданович. Той ми предложи десетина варианта, преди това нямах представа колко прости и хитри начини за убийство съществуват: спрей в лицето, докато слиза по стълбите, убождане с отровна игла, бомба в колата, писмо, което ще експлодира в ръцете му, куршум на снайперист, вирус в чашата… Достави ми удоволствие да ги изучавам, да ги разигравам един след друг като шахматен гамбит. Това е символът, разбира се, шахматната игра. Фигурите са неодушевени. Те са късчета дърво, метал или слонова кост. Имат имена, но са безжизнени, бездушни… Ти разискваш съдбата им като интелектуално упражнение. Разискванията са забележително разумни и Арон Богданович ги изложи до едно. Законът не може да възстанови справедливостта — трябва да действаш извън закона. Политическата система не може да бъде реформирана — трябва да я унищожим, за да построим по-добра. Не можеш да постигнеш идеала си — трябва да се задоволиш с малкото. Палачът триумфира — ти трябва да го елиминираш. Крадецът се наслаждава на плячката — ти трябва да го задавиш с откраднатото злато. Демокрацията е измама, защото хората биват лъгани заради гласовете им и мамени от политика, която не разбират. Всички мъже са предатели и всички жени — курви, стига цената да е достатъчна… Тези разсъждения нямат отговор, освен действие в името на вярата, което вече не мога да направя… Странно! Ти, Сюзи, и ти, Пол, го направихте вместо мен. Вие вярвахте, че съм по-добър, отколкото аз исках да бъда. Не можехте да ме убедите, защото от много отдавна сте ми прекалено близки. Можах да ви заблудя и да заблудя себе си, и да създам илюзии за всички нас… Но не можах да заблудя Богданович и той не ми позволи да се заблудя… Дойде денят, в който трябваше да взема решение. Отидох в цветарския магазин, за да се срещна с него. Той си играеше с едно котенце, помиярче, което бе дошло от улицата. Поиска да кажа точно какво искам. Отвърнах му: парите и живота на Янко за този на Джули. Той не ми възрази. Просто прекърши врата на котето и го сложи на бюрото пред мен. После каза: „Вашето искане означава това, мистър Арлекин. Можете ли да го направите?…“ Знаех, че не мога. Не можех да докосна тялото.

— Но въпреки това можа да наблюдаваш агонията на един човек…

— Да. Това е срамът. Можах и го направих, и вярвах, че така възтържествува справедливостта.

— Продължаваш ли да вярваш?

— Не. Видях терор, сразен от друг терор… Е, това е то! Нищо не се е променило. Реших, че имаш право да знаеш.

Той се опита да стане, но не можа да го направи в тясното сепаре. Хванах го за ръката и го задържах.

— Остани, Джордж!… Извинявай. Аз също не се гордея със себе си. Богданович произнесе присъда и над мен. Каза, че искам почтеност без сила, владение без заплаха, удоволствие без заплащане. Еснафът, който си затваря очите за всяко престъпление по света, за да не си разваля обяда. Ние сме чудесна двойка, нали?

— Имам новини и за двама ви — каза спокойно Сюзън. — Опитахте се да се справите извън закона и ето ви тук, унизени от присъдата на един убиец. Мисля, че трябва да смените компанията.

Разговорът спря на тази горчива забележка, защото Гъли Гордън се върна, приветства ни с поклон и ни помоли да кажем каква музика желаем.

През следващите четиридесет и осем часа не се случи нищо интересно. Сюзън бе заета с уреждането на делата на Арлекин, преди той да замине за Европа. Аз се мотаех из апартамента, досаждах на Такеши, взимах книги и ги захвърлях след първата страница, обърквах сам себе си с планове, проекти, разписания за бъдещето. Четях вестници и се чудех защо не съобщават за арестуването на Янко. Свирех, без да чувам нито нота. Бях като момчето от приказката, което изгубило сянката си и не можело да живее щастливо, докато не я намери.

Бях изгубил нещо повече от сянката си. Бях изгубил частица от самия себе си, която бе останала непокътната след години на странстване и нерешени битки. Бях изгубил един приятел — един от малкото, на които вярвах с цялата си душа. Бях открил жена, която да обичам. Бях загубил уважението, без което любовта не можеше да продължи година. Сега ме очакваше мъчението на една вечеря, давана от човек, когото не бих наскърбил за нищо на света, за да отпразнуваме обещание, което се съмнявах, че някога ще бъде изпълнено. На три пъти вдигах слушалката, за да се откажа. Всеки път губех кураж и частица от собственото си самоуважение. Сюзън бе любяща и внимателна; дори когато й отвръщах със същото, чувствах, че съм неискрен, но бях прекалено страхлив, за да си призная.

Не само моят свят се бе преобърнал. Светът отвъд прозореца ми също бе едно враждебно място. Никога вече не можех да застана срещу него с чиста душа и невъоръжен. Винаги трябваше да нося ризницата на циника, кинжала и пистолетите на пътешественика. Трябваше да захапя всяка монета, преди да я взема, да обвържа всекиго към обещанието му със заплаха, да не се доверявам на жена и да се поглеждам по два мъти в огледалото, за да се уверя, че все още съм самият аз. Така обезверен — нормално за възрастта ми, но не и за мъж, който ще присъства на годежа си — отидох със Сюзън на вечеря с Джордж Арлекин и Франсис Ксавиер Мендоса.

Срещата ни бе на един от онези ъгли в Ню Йорк, все още запазени от варварите — винарска изба на Първо авеню, опасана отгоре до долу с избрани вина, обзаведена с дълга тясна маса, обслужвана от майстор готвач и трима сервитьори, един от които специалист по вината, всичките дълбоко убедени, че храненето и пиенето са свещен ритуал, началото и краят на всеки земен път. Арлекин вече бе там и пиеше арак^[5] с Мендоса, благоговеещ като всеки ученик пред своя гуру.

Мендоса ни приветства като мъченици, избавени от лъвовете. Целуна Сюзън по бузите, стисна ръцете ми, огледа ме от глава до пети и обяви резултата:

— Не е зле! Най-малкото си оцелял! Арлекин ми разказа твоята история. Чудя се как си останал цял-целеничък. Сега нека ти покажа какво сме приготвили… За начало canape с рокфор и орехи, придружени от мое собствено паломино^[6] и приятен разговор. Susana querida, знам! Те не са се отнасяли добре е теб. Тук ти и само ти си от значение. Отворихте ли вече бутилката ми?

— Още не, Франсис. Те не са готови за това.

— Ay de mi! А аз ги взех за цивилизовани хора. Няма значение, двамата ще ги опитомим. Джордж. Знаех, че Пол е вестгот. Очаквах от теб повече.

— Аз съм глупак — каза Джордж Арлекин. — Необходимо е време, за да забравиш.

— Време и вино — имаме достатъчно и от двете. Сега за менюто: мус от сьомга с пино, много сухо, реколта, с която съм извънредно горд… Джордж, никога ли не си се замислял, че ислямът е мъдра религия? Тя обещава това, което разбираме — чиста вода и цветя, вино и любвеобилни жени… Ние, християните, обещавам арфи, на които никой не може да свири, и ангелски гледки, от които никой нищо не разбира.

— Но ние копнеем за това, Франсис. Самото познание, самото удоволствие…

— А! Именно, Джордж! Глупостта — единствената, неизменната. Това е тайната, която научаваме накрая на човешкия си живот.

— И никога не успяваме да разберем.

— Сюзън, защо жените са по-прости от мъжете?

— Такива ли са, Франсис?

— Винаги и навсякъде. Ние, мъжете, сме глупави, сложни. Ние се събуждаме, положили глава на гърдите на жена. Ако имаме късмет, умираме в същата прегръдка. Изминаваме милиони мили, за да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Какво ще кажеш, Пол?

— Паломиното е добро, Франсис.

— Добро, гледай го ти! Оттук до Херес де ла Фронтера няма по-добро — и дори там е трудно да откриеш… А сега, приятели, следва filet de boeuf en croute^[7] със sauce Perigueux и това мое каберне от шейсет и пета… чудесна година, топла зима, идеалното количество валежи, мечтата на винаря! Пием го сега, осем години и половина по-късно, във времето на нашата зрялост. Приятели, няма значение какво се е случило, няма значение какво може да стане утре, ние сме щастливи — щастливи да знаем, щастливи да се наслаждаваме, щастливи да изпитваме благодарност. Ще се присъедините ли към моята молитва?

Станахме, допрели ръце, свели глави, докато той я произнасяше:

— Ние се храним, докато другите гладуват. Смеем се, докато другите са тъжни. Благодарни сме за това, което имаме. Приеми молбата ни да помним, че другите нямат, и където можем, да го възстановим. В името на Отца, Сина и Светия Дух. Амин.

Подкани ни да седнем на местата си: Сюзън — от дясната му страна, Арлекин — от лявата, а аз — срещу него, и каза:

— Никога не съм знаел каква молитва да отправя. Никога не съм разбирал защо Всемогъщият е толкова различен в милостта си.

— Може би защото е сляп — отвърнах непочтително аз.

— Или пък ние сме слепи — обади се Сюзън.

— Или използваме погрешни критерии — каза Джордж Арлекин.

— По-вероятно — изрече Франсис Ксавиер Мендоса. — Добър апетит, приятели!

Ядохме, пихме, говорихме за различни неща — хора, изпитващи краткотрайното щастие от присъствието на един добър човек, който бе като сянката на огромно дърво в изгорено от слънцето поле. Правихме глупави шеги. Смеехме се така, както не го бяхме правили отдавна. После, прекалено бързо за мен, дойде време за тостове, които, както каза Франсис Мендоса, трябваше да бъдат вдигани не с вино от Новия свят, а от Стария — отлежало порто, леко, с цвят на рубин.

Бяхме малка компания, но той настоя да спази формалностите. За Джордж Арлекин, полиглота, той говори на испански, после на френски заради Сюзън и накрая на английски заради мен:

— Скъпи приятели! Това е момент на обещание — обещание между Сюзън и Пол, които откриха късно любовта си сред всички нас, които толкова много се нуждаем един от друг. Ако не можех да разделя това вино с вас, щях да бъда най-самотният човек в света, а виното щеше да загине неотворено в бутилката. Ако не успеете да споделите болката, която сте изпитали, и опрощението, от което всички имаме нужда — ау! — вие също ще живеете и за вас виното на живота ще бъде винаги горчиво. Благослових ви, когато дойдохте. Моля ви, да ме благословите, когато си тръгнете заедно, приятели…

— Така да бъде — каза Сюзън.

Нямах думи. Джордж Арлекин седя дълго време, без да промълви дума, след което стана бавно. Той също говори първо на испански, после на английски:

— Франсис, имахме честта да бъдем поканени на твоята маса и щастието да бъдеш с нас. Всички ние ти благодарим. Благодаря на приятелите си, които бяха до мен в труден период и споделиха болката ми, видяха ме да върша зло под слънцето и въпреки това намериха сили да не ме изоставят и да ми простят. С ваше позволение бих желал да направя един подарък на Пол и Сюзън. Предавам им го с девиза на моя прадядо, който е бил клоун: „Ако се засмеете, ще ям. Ако заплачете, Господ да ми е на помощ!“

Той извади от джоба си един плик и ми го подаде през масата. Взех го в ръка, претеглих го, помолих се да не е това, на което прилича — подарък, дарение. Ако сега се опиташе да ме купи, щях да го намразя завинаги.

— Отвори го, Пол!

Франсис Мендоса ми подаде ножа за сирене. Разрязах плика и го подадох на Сюзън. Тя го погледна, след което изсипа съдържанието му в чинията си — втори плик, пълен с парченца хартия, накъсани и нарязани като конфети. Вперихме погледи в Арлекин. За първи път от цяла вечност видях старата хитра, присмехулна усмивка. Някой трябваше да зададе въпроса. Този някой трябваше да бъде Пол Дезмънд.

— Какво е това, Джордж?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Аз мога — обади се Сюзън.

Бях ви казал, че съм тъпо говедо. Бях забравил, че той е клоун и илюзионист. Не разбрах шегата, докато Сюзън не събра късчетата хартия в една чиния, а Франсис Ксавиер Мендоса не изля върху тях най-хубавото си бренди и не запали самопризнанията на Базил Янко.