Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (17)

16.

Уолт вървя по отъпкания сняг само първите петдесет метра, после хвърли последен поглед към Брандън и свърна вдясно между високите борове, опасващи югозападната граница на ловния резерват. Първите си стъпки в ориентирането той направил с групата на бойскаутите, но докато другите деца ритали топка след училище, Уолт предпочитал да броди из гората с наведена глава. Един от работниците във фермата на дядо му по майчина линия — индианец от племето чернокраки на име Джеф Лонгфедър — забелязал увлечението на момчето и се заел да му обяснява за естественото развитие на местната флора и фауна; за различните начини, по които съхне калта; за скритите послания на отпечатъците от стъпки. Разказвал му за едрия дивеч, за това как се хранят, как ходят на водопой и как се размножават. Научил го как да имитира вопъл на лос. Как да си построи скривалище. Как да оцелее в гората в продължение на дни, хранейки се с борови ядки и сладки корени, и как да заравя собствените си изпражнения. Тези ценни уроци накарали Уолт да започне да уважава околната среда по начин, който щял да стане модерен цели двайсет години по-късно, но тази негова почит се оказала доста полезна. Джеф Лонгфедър превърнал невинния бойскаут в изпечен следотърсач, който можел да дебне лос или елен в продължение на дни, без да го усетят. Уолт бързо зарязал групата на бойскаутите и започнал да прекарва уикендите и ваканциите в семейната ферма, а Джеф се превърнал за него в нещо като по-голям брат, духовен съветник и наставник.

Шерифът потъна между дърветата с двойна мисия: да проследи човека, отвлякъл Марк Ейкър — защото само един чифт снегоходки беше минал и в двете посоки — и да се увери, че никой не следи него самия.

Бръщолевенето на Брандън, който се спускаше от хижата на Ейкър към черокито, пукаше в слушалката на ухото му. Сигналът прекъсваше, но гласът му продължаваше да се чува, а това беше най-важното.

Навътре в гората снегът беше доста по-тънък; голяма част от него оставаше по клоните. Уолт се върна обратно, като следваше собствените си стъпки и се катереше по скалите, за да накъса дирята си, в случай че го преследваха. Качваше се по дърветата, наблюдаваше, но без да напуска пределите на гората, дори когато следваната от него диря се отклоняваше към полето. Откри две дървета, които със сигурност бяха използвани за наблюдение на хижата; по тях се бе катерил здрав мъж с широк разкрач — мъж с неподдържана черна коса, съдейки по кичура, залепнал в боровата смола. Върху един от по-горните клони на едното дърво шерифът откри протрит участък, като от пристегнат с ремък предмет — пушка или монокуляр; мястото предоставяше чудесна гледка към верандата на хижата.

Брандън не беше улучен от такава височина, но стрелата от хижата продължаваше да занимава съзнанието на шерифа.

В какво се бе забъркал Марк? Защо някой би искал първо да се опита да убие, а по-късно да отвлече местния ветеринарен лекар? Ако стрелецът е имал намерение да убие Брандън, защо е пощадил Марк Ейкър? И защо е използвал стрелата?

Горе на дървото сигналът се хващаше ясно. Брандън бе успял да стигне до колата и бе намерил сили да се закара до Чалис. Прекратиха връзката, като преди това Томи обеща на Уолт да изпрати възможно най-бързо моторна шейна до Янки Форк Роуд.

Уолт излезе на полето и закрачи успоредно до дирите. Джеф Лонгфедър го бе научил на търпение; на места успяваше да разграничи преплетени в стъпките на стадо лосове следи от снегоходки — мъжът теглеше тежка шейна. Марк? Уолт си го представяше като силен и едър мъж, който със сигурност вече си бе осигурил добра преднина. Освен това боравеше чудесно със снайперска пушка, което караше Уолт да бъде нащрек.

Измина час и половина преди радиото да излае отново. Шерифът на Чалис, заедно с още един полицай чакаха близо до Янки Форк Роуд.

Уолт откри в снега малко пепел от цигара. С филтър или свита на ръка, от нея бяха останали като улика само цилиндрични парченца пепел. Мъжът, теглещ Марк, беше спрял за малко тук и бе направил няколко крачки назад към шейната — може би, за да даде нова доза упойващо или да отправи някакво предупреждение. Уолт продължи по следите и малко след това видя двамата полицаи на моторни шейни.

Ясно се виждаше диря от моторна шейна, влачеща шейна, но не в посока Чалис, както очакваше, а дълбоко навътре в ловния резерват.

Мъжете се представиха. От дрехите на Уолт се вдигаше пара. Двамата го гледаха някак неспокойно; излъчваха лека неприязън, която той не проумяваше.

Бързо щеше да се вкочани от студ на моторната шейна, затова се разсъблече гол до кръста и сложи суха капиленова^[1] долна риза. Нахлузи отново униформата и закопча догоре якето си, потропвайки непрекъснато, за да се стопли. Усети хладния поглед на шерифа от Чалис, с когото имаха сериозно спречкване преди около година заради един убит вълк. Случката отдавна бе минала и заминала, но може би това обясняваше взаимната им неприязън.

Шерифът на Чалис го увери, че по пътя си насам са се старали да не пресичат пресните следи от моторна шейна.

— Човекът е тръгнал обратно натам, откъдето е дошъл.

— Но какво има там? — поинтересува се Уолт.

— Нищо особено. В продължение на километри — отвърна шерифът.

— Сънбийм или Клейтън, предполагам — обади се колегата му с леко остра нотка в гласа. Лицето му почти не се виждаше иззад ниско нахлупената качулка и скиорските очила. — От тук дотам няма нищо, освен купища шибан сняг.

— И някое и друго нелепо лятно ранчо, построено върху наследствена земя — добави шерифът. — Ще стигнем много по-бързо, ако слезем до града и отидем с кола до Клейтън, отколкото оттук по Янки Форк Роуд.

— Но единственият сигурен начин да разберем накъде е тръгнал, е да следваме дирите на моторната шейна — каза Уолт.

— Безспорно е така — отвърна шерифът. — Казвам само, че не са много маршрутите, по които някой може да излезе на магистрала 75, а Клейтън ми се струва най-вероятният от тях.

— Но не единственият — рече Уолт.

— Мисля, че вече изяснихме този въпрос — рязко отвърна шерифът.

— Може ли да взема едната шейна? — попита Уолт.

— Ще проследя дирята, а вие вземете още хора и тръгнете към Клейтън. Няма да е зле, ако се сложи пътна блокада на магистралата при отбивката за Мей.

— Радиостанциите не действат навътре. Може би има покритие около километър-два. Не повече.

Уолт потупа раницата си.

— Сателитен телефон — не му остана длъжен той. Полицейското управление в Чалис не беше много напред в модерните технологии. — Моят човек знае номера.

— Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш по Янки Форк Роуд? — попита полицаят с качулката за последен път. — Нататък няма нищо в продължение на петдесет километра, шерифе.

Уолт побесня от яд. Дразнеше се, когато някой поставяше под въпрос решенията му. През последните шест месеца му се случваше доста често. Всички очакваха от него да уволни Брандън. Майра очакваше от него да изхвърли дрехите на Гейл от къщата.

Няколко минути по-късно вече беше яхнал моторната шейна и се носеше с шейсет километра в час, следвайки дирята пред себе си. Погледна в тресящото се огледало за обратно виждане и чак тогава проумя странното поведение на двамата полицаи — два реда замръзнала слуз от носа му лъщеше над горната му устна; веждите и миглите му бяха бели от скреж, както и влакънцата по врата и ушите; неестествено алени бузи и малко замръзнала слюнка по брадичката — същински дивак от планината.

Избърса лицето си с ръкавицата. Онзи нямаше как да влачи шейната със същата скорост, което значеше, че Уолт успешно скъсяваше дистанцията помежду им. Но пък караше бързо, често на сляпо, по дирите на снайперист, на когото очевидно не му липсваше смелост да стреля по полицаи.

Започна да намалява скоростта при всеки завой, с надеждата да успокои издайническия вой на моторната шейна.