Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (8)

7.

Тананикаше си наум мелодия като саундтрак към филм. В реалния живот човек лесно добиваше усещането за филм или телевизионно предаване, но само ако добавеше подходящ саундтрак. В хижата бе тъмно и миришеше на пушек и други трудно разпознаваеми аромати — на бездимен барут, на лекарства, на старо куче.

Настани я в единствения си удобен стол, точно до печката на дърва. Върху него бе метнал одеяло с шарени индиански мотиви, за да скрие прокъсаната тапицерия. Необичайна табуретка — изплетена от камъш, с крачета от еленови рога — подпираше босите й ходила. Завърза китките й за облегалките на стола с найлонови ленти, а краката й остави свободни — по разбираеми причини.

— Добре ли се чувстваш? — попита я той.

Не му пукаше, правеше го от чиста любезност.

Тя се изкиска — влажно, гърлено стенание — част от нея продължаваше да халюцинира, останалата се тресеше от страх. Повдигаше му се от този неин смях. Но после усети познатата възбуда и отново се наложи да прибегне до саундтрака, нещо за разпускане. Избра Satisfaction^[1] на Ролинг Стоунс.

— Чувствам се страхотно — отвърна той вместо нея.

Единият й клепач леко се повдигна. После се ококори. Очната й ябълка се въртеше във всички посоки. Клепачът отново се притвори, после измъчено се надигна.

Момичето огледа обстановката с едно око и се опита да се намести в стола. Лявата й гърда изскочи от прикритието на роклята. Тя сведе поглед надолу; от устата й се проточи лига, плъзна се по разголената й плът и потъна в цепката между гърдите й.

— Упс! — рече той и се изкиска заедно с нея. Познатото дразнещо подобие на смях. — Хей, ама какво става с ръцете ми? — занарежда той нейните реплики. — Нищичко не усещам.

— Не е ли така? — попита я той. — Вцепенена като от новокаин. Добрата новина е, че няма да искаш да си спомняш нищо от това. Добра и за двама ни. Нито пък ще усетиш нещо, но загубата си е за твоя сметка. — Той сложи длан върху чатала си и го разтърка, като същински рапър. — Стария Макс няма търпение да се запознае с теб.

Видът му сигурно я бе уплашил до известна степен — той беше едър кучи син с твърде много коса, която нямаше навика да сресва често.

Чакаше отговора й, но получи единствено примигването на окото й.

Преправи гласа си с една октава по-високо, за да я имитира по-добре:

— Обичам да се забав-ляяя-вам.

— Щом искаш, ще се забавляваме — каза той.

Привидно изпълняваше платена поръчка, ала имаше скрити подбуди, възнамеряваше да я използва и за лични нужди. Ако беше някоя грозотия, досега да е събрал исканите сведения и да е приключил с нея. Но тя беше толкова млада, такава красавица, а кетаминовият коктейл така или иначе щеше да заличи тези безценни часове от съзнанието й. Той умееше да оцелява във всякакви ситуации и знаеше, че нищо не бива да се прахосва, а всяка предоставена възможност трябва да се използва докрай.

— Ами какво чакаме тогава? — попита гласът зад кадър.

Здравото й око гледаше втренчено в печката, сякаш го бе забравила, но това изобщо не го разтревожи. Човек не забравя така лесно исполин като него. Просто избира да не му обръща внимание. Но и това нямаше да продължи дълго. Стария Макс вече беше нащрек.

По тавана пробяга лъч светлина и се спусна надолу по стената като призрак. Отвън се разнесе шум от автомобилен двигател. Вратата на хижата се отвори и в помещението нахлу леден въздух, който накара и двамата да обърнат глави едновременно.

— Чудно — каза посетителят, щом забеляза настръхналата й от студа разголена гръд, и хлопна вратата зад себе си.

— Кой си ти? — попита наум вместо нея мъжът.

— Той е човекът, на когото трябва да благодариш за това — сам си отговори той безмълвно.

Посетителят бе облечен като продавач на обувки. Съблече якето си — черен велур, осеян със ситни капчици разтопен сняг — и пристъпи навътре. Изглеждаше впечатляващо добре, ала лицето му бе неразгадаемо. Нищо чудно да е бил футболен защитник в гимназията или питчър^[2] в университета. Беше от онзи тип мъже, които нямат нужда да дрогират някое момиче, за да им се отвори парашутът.

— Стига си тананикал — каза той.

Огромният мъжага млъкна и се отдръпна встрани. Можеше да повали новодошлия с една ръка, ако пожелаеше, но нямаше да го направи. И двамата го знаеха.

Посетителят пристъпи към печката и протегна ръце, за да ги стопли.

— Кайра, кажи ми дали ме чуваш и разбираш?

— Познавам ли те? — Говореше едва разбираемо. Това бяха първите й думи от напускането на бара насам. — Помогни ми…

— Ще ти помогна. Но първо трябва ти да ми помогнеш. Става ли? — Той изчака. — Ще приема мълчанието ги за съгласие. — Посетителят погледна през рамо и здравенякът му подаде спринцовката от кухненската маса.

— Ти работиш във ветеринарната клиника в Сън Вали — каза той.

— Познавам… ли… те? — повтори тя.

— Ти си секретарката на Марк Ейкър.

— Асистентка. Откъде знаеш… това?

Треперенето на гласа й накара здравеняка да я погледне с други очи. Тя изведнъж му се стори толкова млада и по детински наивна. Просто едно бебче в шаферска рокля.

— Разкажи ми за овцете.

— Какви овце? Кои овце?

— Овцете. Болните овце. Защо овцете са толкова болни?

— Ще се забавляваме ли, или ще си рецитираме детски стихчета? — Тя дрезгаво се изсмя.

— Какво им има на овцете? — попита посетителят. — Какво, според твоя шеф, не е наред с овцете?

— Какви овце? — обади се гласът в главата му. Тя не каза нищо, очевидно беше изгубила съзнание и главата й бе клюмнала на една страна. — Ама нали щяхме да се забавляваме? — чудеше се здравенякът.

Посетителят я хвана за косата и повдигна главата й. Задържа спринцовката пред очите й. Никой не обичаше игли. Момичето се ококори и се сви от уплаха.

— Кайра, ако не ми кажеш за овцете, ще ти инжектирам това. Ефектът няма да ти хареса. Всичко ще стане много по-истинско и по-ясно за теб, след като те боцна с това тук. Изобщо няма да ти е забавно, можеш да си сигурна. Аз и той така или иначе ще се забавляваме с теб, Кайра, но нещо ми подсказва, че на теб няма да ти хареса. Виждаш ли какъв грамаден мъж е? — Посетителят го посочи с пръст. — Понякога става доста груб. Помисли малко върху това. — Той изчака да види някаква реакция от нейна страна. Тя не помръдна. — Трябва да знам какво мисли твоят шеф по въпроса за овцете — каза посетителят. — Трябва да разбера това веднага. Много ще си помогнеш, ако ми кажеш.

Той наистина ли смяташе, че го е чула? Може би виждаше движението на устните му. Може би дори разпознаваше някоя и друга дума. Но беше твърде отпаднала, твърде отнесена, за да го разбере напълно.

— Ти си… като обсебен от тези овце.

Посетителят се извърна рязко и го погледна. Чак тогава мъжът осъзна, че бе изрекъл мисълта си на глас.

— Какво, по дяволите, каза току-що? — попита посетителят.

Тя отново дойде на себе си и взе да блее като овца. Спести му нуждата да отговаря. Момичето се изсмя гърлено.

— Ти нали не си от онзи тип мъже? — Присви устни в опит да сдържи смеха си, ала не успя и той се изля от нея заедно със солидно количество слюнка, която посетителят избърса от ръката си и от изгладения си панталон. — Искаш ли да ти кажа една тайна? — продължи да го дразни тя.

Посетителят се наведе към нея. Стискаше спринцовката както проповедник кръста по време на литургия.

— Ако някой мъж пожелае да ме навести през задната врата, нямам нищо против. Даже може да се каже, че ми харесва. Но ако заобиколи и звънне на входа, трябва да си избърше обувките. — Тя се изкикоти и изправи стола на задните му крака.

— Последен опит, Кайра. — Той размаха спринцовката на милиметри от лицето й.

Тя следеше иглата с поглед. За част от секундата като че ли осъзна положението, в което се намираше.

— Искам да си отида вкъщи — каза тя.

— Овцете, Кайра. Какво не е наред с овцете? — Иглата сочеше в посока юг, точно към ръката й.

— Искам да си отида вкъщи.