Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (70)

69.

Докато петнайсетте полицаи от екипа издирваха Марк Ейкър под дърво и камък, той се появи в лагера съвсем сам.

Мълвата стигна до Уолт, докато обработваха раните му в хижата.

— Шерифе! — подаде се Брандън на вратата. Настоятелната нотка в гласа му накара Уолт да подскочи от мястото си и да зареже лекаря, който се занимаваше с ръката му. Брандън го отведе зад ъгъла на къщата и прошепна: — Той просто… си стоеше ей тук.

Марк Ейкър стърчеше неподвижно в дълбокия около половин метър сняг между бараката и купчината дърва. Стискаше краката на някакво животно, преметнато около врата му. Куче, отбеляза Уолт след по-внимателно взиране.

— Приближих се — информира го Брандън, — но той отстъпи назад. Повтаряше името ти непрекъснато. В шок е, а може и по-зле да е.

— Марк — извика Уолт. — Аз съм.

— Шериф Уолт Флеминг — за пореден път каза Ейкър, сякаш не го чуваше, и отстъпи още една крачка назад.

— Извади фенерчето си — обърна се Уолт към Брандън — и го насочи към мен.

Светлината обля Уолт — целия в белези и кръв — и Ейкър тръгна към него. Уолт даде знак на Брандън да не мърда от мястото си. Марк очевидно бе в състояние на шок или хипотермия и беше изплашен и непредсказуем.

Ейкър падна на колене на няколко метра от Уолт. Така поне си помисли шерифът. Всъщност Ейкър бе коленичил, за да свали кучето от раменете си. После го взе на ръце, изправи се с мъка и подаде животното на Брандън.

Едва тогава се обърна с лице към Уолт и каза:

— Защо се забави толкова?

— В хижата е топло. Имаме и лекар. — Уолт кимна в посока към къщата.

— Коутс?

— Мъртъв е.

— Намери ли епруветката? — Ейкър вече пристъпваше към хижата.

Брандън стоеше с кучето на ръце и се чудеше какво да го прави.

— Можеше да напишеш и бележка — каза Уолт.

— Опитвах се да си спечеля време. — Гласът му едва се чуваше.

Уолт осъзна, че състоянието му се влошаваше.

Веднага щом го въведоха в хижата, Ейкър започна да се тресе неконтролируемо. Лекарят незабавно му сложи инжекция, разсъблякоха го и го увиха във вълнени одеяла. Четиридесет минути по-късно двамата с Уолт бяха откарани в Бойси с хеликоптер. Ейкър изгуби съзнание още по пътя и изпадна в кома. Три дни по-късно, като по чудо — според лекарите — той просто се надигна в леглото си, свеж и напълно възстановен.

Уолт стоеше до леглото му неотлъчно. Държеше връзка с кабинета си по телефона и пишеше докладите си от стая 317.

Чак когато Ейкър дойде в съзнание, успяха да установят контакт със семейството му. Намираха се в хотел „Холидей Ин“ в Огден, щата Юта, по нареждане на Марк.

Те вероятно щяха да пристигнат и по-рано, ако пресата се бе докопала до историята, само че за събитията от последните няколко седмици нямаше да се напише и дума — нито сега, нито когато и да било. Екип от федерални агенти се бе погрижил всички замесени в случая, включително и целият екип на Уолт, да подпишат споразумения за конфиденциалност.

Правата на малцина за добруването на всички, помисли си Уолт.

Бе сътворен сценарий за първа страница на вестниците, в който се споменаваше за проблем със сърцето, от който уж страдал бащата на Марк, и за желанието на семейството му да бъде оставено на спокойствие. Усърдната работа на правителството изненада всички замесени; успяха да запушат устата дори на Дани Кътър — доста трудна задача. Уолт предполагаше, че мълчанието на Кътър е струвало доста скъпо.

* * *

Три седмици по-късно първите слухове плъзнаха из долината. Уолт отказваше да коментира, но знаеше, че историите са спомогнали за преизбирането му.

В навечерието на Вси светии Уолт придружи Гейл и момичетата в обиколката им по домовете из мразовитите улици на Хейли. Докато дъщерите им чакаха на опашка пред една от къщите, Гейл му проговори за пръв път от доста време насам.

— Ако ги искаш обратно…

— Разбира се, че ги искам — каза той.

Знаеше, че ще се стигне дотук; майчинството така и не успя да докосне сърцето на Гейл. После дойде ред на извиненията.

— Може би реагирах твърде прибързано и емоционално — каза тя.

Момичетата дотичаха обратно, натоварени с лакомства; Емили гордо стискаше в ръка шоколадово зайче. Уолт се усъмни, че е изостанало в шкафовете на хората от Великден, и поиска да го види.

Вървяха като семейство до следващата къща и Уолт се изненада колко неловко се чувстваше в компанията на Гейл. Момичетата изтичаха да позвънят на вратата.

— Промяната в теб не ми харесва — каза той.

— Знам.

— Не искам разводът да навреди на момичетата.

— Аз, изглежда, им вредя, дори без да полагам усилие. Не знам защо не ми се получава, просто нямам представа — каза тя и сведе поглед надолу.

— Странна двойка сме ние с теб.

— Ние не сме двойка — поправи го тя. После се извини.

— Те имат нужда и от двама ни — рече Уолт. — Трябва да се разберем някак по този въпрос.

— Не знам какво очакваш да ти кажа.

— Предпочитам да го обсъдим на четири очи, отколкото да разговаряме чрез адвокати. Не искам съдът да решава кое е най-доброто за децата ни.

Гейл не каза нищо; пристигането на момичетата отново я спаси от мъчението да търси отговор. Разходката им продължи още почти час, през който си размениха няколко откъслечни реплики, но нищо съществено. Споменаването на адвокатите бе разрушило магията или пък просто нямаха какво повече да си кажат след десетте години, прекарани заедно.

Момичетата тъжно погледнаха към баща си и последваха Гейл към колата й. Ала тя ги спря, измъкна отвътре малък сак и го подаде на Уолт. Очите на Емили грейнаха, а Ники го улови за ръката. Гейл отегчено погледна и тримата, насили се да се усмихне и след като целуна набързо момичетата, се настани зад волана.

Уолт заведе децата си вкъщи, помогна им да си легнат и им почете по-дълго от обикновено. Нямаше никакво желание да угася лампата.

После влезе в своята спалня, спря по средата и се огледа. Отвори нейния гардероб и го изпразни на земята. Напълни четири найлонови торби за боклук с дрехи и ги изнесе на задната веранда — малка част от багажа й. Свали венчалната си халка и я прибра в едно чекмедже, заедно с чифт копчета за ръкавели, които никога не използваше. Изпи две бири пред телевизора и заспа на фотьойла.