Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (64)

63.

Уолт се натъкна на дирята от моторна шейна в същия момент, когато до ушите му стигна единичен изстрел от мощна пушка. Този звук винаги го зареждаше с огромна доза адреналин. Стисна дръжката на пистолета си и тръгна в посока на гърмежа.

В далечината проблеснаха фарове. Все още не можеше да прецени какво точно ставаше, но искрено се надяваше, че не Брандън е бил под прицела на пушката. Щом чу гласа му в слушалките си, страховете му мигом се разсеяха.

— Местоположението ти? — попита Брандън.

— Следвам диря от моторна шейна на север от хижата. Изстрелът дойде от североизток, на неколкостотин метра от мен. Имам топлинна сигнатура в полезрението си, вероятно от моторната шейна. Остани в позиция.

— Аха…

Уолт познаваше този тон.

— Местоположението ти?

— Ами не съм съвсем в позиция. Почти до самата хижа съм.

— Това беше заповед!

— Не можех да те оставя сам, шерифе! Освен това нали предварително преговорихме всичко? Задачата ми е да пресека всякакви опити за измъкване от хижата.

— Това беше, преди да настъпиш жицата.

— Станалото — станало. По теб ли стреляха?

— Съмнявам се.

— Нито пък по мен — каза Брандън.

— Сега ме чуй много внимателно: остани в позиция! След малко ще ти се обадя.

— Край.

Уолт забеляза още една светлина, още по-ярка, през очилата за нощно виждане. А щом чу и звука от запалването на моторна шейна, мигновено разбра какво трябва да се направи. Пристъпи встрани от пътеката, хвърли раницата си на земята и разкопча прикрепеното към нея трийсетметрово алпинистко въже. Размота го и метна единия му край от другата страна на дирята. Пипаше внимателно и с вещина; живееше за тези моменти. Заемеше ли се с подобна задача, мигом изпразваше съзнанието си от всичко останало; точно в този момент мислеше само за това как да спре моторната шейна. Приемаше полицейската работа като занаят, като комбинация от цел и експедитивност, и влагаше огромно старание в детайлите. Въжето беше сиво с червена спираловидна шарка, затова се налагаше да го прикрие. Завърза здраво края му за едно от дърветата, опъна го през пътеката и го засипа със сняг.

Шейната бързо приближаваше. Не биваше да пропуска момента. Прехвърли свободния край на въжето около дебелия дънер на друго дърво, издигащо се на около метър от пътеката.

Фарът на шейната обля в светлина околните клони. Уолт едва си поемаше въздух от вълнение. Устата му беше пресъхнала, очите му пареха. Ярката светлина го заслепяваше и той внимателно повдигна очилата за нощно виждане. Отне му няколко секунди да се адаптира.

Нямаше време за мислене; доверяваше се изцяло на интуицията си.

Стисна края на въжето и зачака. Надяваше се да улучи по-скоро шофьора, отколкото возилото.

Бялата светлина се процеди надолу по клоните и се утаи в долната част на дърветата; воят на двуцилиндровия мотор ставаше все по-силен.

Най-после шейната се появи в полезрението му.

Уолт не виждаше добре шофьора, нито пък самата шейна, а само ослепителната светлина от фара й, която всеки момент щеше да го подмине.

Той изчака… и после рязко дръпна въжето с две ръце.

Въжето подскочи изпод снега и се опъна като тетива между двете дървета.

Плексигласовият щит на машината се удари в него и то се плъзна към гърлото на водача. Шейната полетя към дърветата, а шофьорът се превъртя във въздуха, приземи се на глава и потъна до раменете в отъпкания сняг на пътеката.

Уолт извади пистолета си и хукна към мъжа. Издърпа го и установи, че вратът му е счупен; главата му остана килната встрани под неестествен ъгъл. Най-много го изненада количеството лепкава кръв по тялото му. Шерифът включи фенерчето си и едва тогава забеляза разкъсванията по рамото и гърдите му. От пума? Или пък мечка? Дълбоки рани; плътта от гърдите му бе откъсната чак до ребрата. Фактът, че мъжът бе успял да докара шейната дотук в подобно състояние, не само впечатли Уолт, но и му даде да разбере, че Коутс и бандата му бяха доста издръжливи мъжаги.

Шерифът изтича до моторната шейна, огледа я и остана доволен. Издърпа я от пряспата и я възседна.

Включи радиостанцията и направи опит да се свърже с Брандън.

— Аз съм на моторната шейна. Повтарям, аз карам моторната шейна и идвам към хижата.

Зачака потвърждение, но никой не му отговори. Изчака още малко.

— Брандън? Чуваш ли ме?… Брандън?

Никакъв отговор.

— Алфа — извика Уолт.

— Алфа — отвърна мъжки глас, който принадлежеше на Анди Каргил.

— Дайте ми пет минути. Ако не се обадя дотогава, свържете се с Бета и Делта и тръгвайте към къщата.

Водачът на групата потвърди.

Сега единственото, което делеше Уолт от хижата, бяха няколкостотин метра разстояние.