Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (58)

57.

Фиона Кеншоу позвъни на входната врата на семейство Тулевич. Посрещнаха я с известна доза подозрителност. Някой — вероятно от болницата — бе уведомил местната преса, че шерифът е разпитвал дъщеря им Кайра във връзка с изчезването на Марк Ейкър, и в продължение на цяла седмица семейството бе атакувано от куп нежелани посетители.

Служебната значка, която Фиона използваше в качеството си на криминален фотограф, бързо стопи съмненията им и й издейства покана да влезе. Няколко минути по-късно тя вече седеше на кожения диван срещу камината и чакаше Кайра. Момичето изглеждаше свито и срамежливо, а от раните й нямаше и следа.

Упойващият коктейл бил изтрил изнасилването от паметта й, обясни тя, въпреки че все още изпитвала болки навсякъде и имала усещането, че обитава нечие чуждо тяло. Предстояли й още медицински прегледи, препоръчали й и консултации с психолог, които според нея били излишни, тъй като не помнела абсолютно нищо от случилото се.

Въпреки твърденията й, че не си спомня нищо, Кайра изглеждаше потисната и с отнесен поглед.

— Няма да ти отнема много време — каза Фиона. — Искам да подчертая, че не съм тук в качеството си на служебно лице. Просто исках да разбера как се чувстваш и да ти пожелая бързо възстановяване. А шерифът ме помоли да ти предам, че си изиграла важна роля в едно разследване на много високо ниво.

— Наистина ли? — престори се на заинтригувана тя.

— Едва ли е някаква утеха за теб, но случилото се с теб даде отговори на някои много важни въпроси.

— Важни за други хора, това имаш предвид, нали? — отбеляза Кайра с ледено изражение на лицето.

— Съзнавам, че това едва ли ти е от полза.

— Какво се очаква от мен да кажа? Радвам се, че успях да помогна?

В стаята влезе майка й, опитвайки се — неуспешно — да изглежда гостоприемна.

— Всичко е наред, мамо — отряза я Кайра. — Предпочитаме да говорим насаме.

Жената стисна устни и се оттегли.

Фиона усети напрежението между майка и дъщеря.

Всяка жертва е като хвърлено в езеро камъче, осъзна тя; вълните, които то образуваше около себе си, стигаха доста надалеч.

— Дори зъбите си не мога да измия без някой от тях да ми виси на главата — прошепна Кайра. — Сякаш дебнат дали няма да ми хрумне да посегна на живота си.

Може би точно това правят, помисли си Фиона.

— Ти всъщност затова ли дойде? За да ме похвалиш за случилото се? — изненадано попита Кайра.

— Не, разбира се! В никакъв случай. Дойдох, за да ти покажа това — каза тя и й подаде пет снимки от сватбата.

Момичето ги прехвърли набързо и на лицето й се появи мимолетна усмивка, която бързо угасна.

— Древна история — измърмори тя. — Колко странно. Имам чувството, че се е случило преди година.

— Това е добро начало.

Кайра задъвка устната си и се вгледа по-внимателно в снимките.

— Тази тук, с букета…

— Тази не съм я правила аз.

— Това си ти.

— Да.

— Не помня да съм те виждала на тържеството.

— Защото присъствах като фотограф. Не съм подходящо облечена за повода, както е видно.

— Хванала си букета.

— Технически погледнато, не. Само така изглежда.

Още една усмивка. Още една малка победа.

— Мога ли да ги задържа?

— Разбира се. Те са за теб.

— Благодаря — каза Кайра и погледна Фиона в очите.

— Има и още нещо. Не съм сигурна дали е редно да ти го казвам, но ми се иска да го знаеш — каза Фиона и сбърчи вежди. — Всъщност изобщо не ми е работа, знам го. Но семейството ти очевидно е заможно и… така де… просто се чувствам длъжна да ти го кажа, въпреки всичко. Познато ли ти е това усещане?

Кайра кимна.

— Добре. — Фиона замълча, за да събере мислите си. — Има едно момче на име Тейлър Крабтрий.

— Този пропаднал тип?

— Значи го познаваш.

— Знам кой е. Не го познавам лично.

— Точно за това става въпрос. Той е човекът, който те е измъкнал оттам. — Тя изчака момичето да проумее думите й. — От хижата. Той те е закарал до болницата.

— Този глупак?

— Същият.

— Но защо? Как?

— Видял е… къде са те отвели. Съумял е да те измъкне. Никой не знае за това между другото. Момчето може да си навлече големи неприятности — може дори да го убият — ако се разчуе. Надявам се, че ще си остане между нас.

Кайра кимна.

— Разбирам. Обещавам да не казвам на никого. — Момичето отмести поглед встрани. — Само че просто не мога да го проумея. Тейлър Крабтрий?

— Животът му изобщо не е лесен. Расъл е в лоша семейна среда, при доста тежки условия. Забърквал се е в много неприятности.

— Знам за това. Един мой приятел беше негов съученик в Алтернативното училище.

— В момента работи при Елби, в Хейли.

— Намекваш за някакво парично възнаграждение, нали?

— Не точно. Писмена препоръка от баща ти би му помогнала много. Нова работа — нещо по-добро от това да сменя гуми. Малко подкрепа да се измъкне от това положение. Но пак казвам, не е задължително, дори не съм сигурна дали е редно. Просто се почувствах длъжна да те уведомя за това. Но може би не трябваше. Нека спрем дотук.

— Нямам никакво намерение да му пиша благодарствено писмо.

— Направи каквото намериш за добре.

— Значи той лично ме е измъкнал от мястото, където съм била отведена?

— Точно така.

— И сте сигурни, че не той е човекът, който…

— Сигурни сме — отвърна Фиона.

— Съвсем сам?

— Да.

— Тейлър Крабтрий?

— Думата герой се употребява за щяло и нещяло. А често става така, че истинските герои са точно онези, които най-малко очакваме.

— Той е спасил живота ми.

— Няма как да сме сигурни в това.

— Божичко!

— Както и да е… трябва да тръгвам. Радвам се, че се възстановяваш бързо.

— Правиш това, защото го съжаляваш.

— Правя това, защото смятам, че е редно. Защото момчета като Тейлър Крабтрий много често остават неразбрани. Лично моето мнение за него се промени доста, когато научих как е постъпил. Имах съвсем друго впечатление за него от един предишен случай…

— Онази работа с уебкамерите?

— Не, доста преди тях всъщност. Градът е малък и нещата бързо се разчуват… Човек като теб лесно би могъл да промени репутацията му — сред приятелите му имам предвид. Не точно сега, разбира се, но може би по-късно, когато всичко това приключи.

— А кога ще приключи?

Фиона не отговори.

— За мен това никога няма да приключи — каза Кайра. — Поне така се чувствам.

— Все още е твърде рано. Честно казано, консултациите с психолог помагат много в случаи като твоя.

— На чужд гръб лесно се дават съвети — рязко отвърна Кайра.

Фиона търпеливо изчака, докато момичето се осмели да я погледне в очите.

После започна да говори, също толкова твърдо:

— Имам зад гърба си една разрушителна връзка, точно преди да се преместя тук. Преживях голяма част от нещата, които се случиха с теб, само че без упойващите медикаменти. Една от причините да дойда днес при теб е тази, че при мен никой никога не дойде да си поговорим. Никой не знаеше какво преживявах. Никой не знаеше какво се случваше. Имах нужда да кажа на някого, но бях твърде уплашена. Мислех си, че това ще промени мнението на хората за мен, че ще загубя приятелите си, че ще разбие живота ми. Докато един ден не осъзнах, че животът ми вече бе разбит много повече, отколкото нечие мнение за мен би могло да го стори. Тогава реших да се взема в ръце и да се оттласна от дъното. Обещах си, че ако някога дори ми се стори, че някой преживява онова, което преживях и аз, ще се намеся на всяка цена. Няма да стоя със скръстени ръце, а ще действам. Не знам защо дойдох при теб. Ти нямаш нужда от мен. Но може би аз имам нужда от теб. Имах нужда да ти кажа, че времето лекува. Че с всеки изминал ден ще се чувстваш мъничко по-добре. — Кайра плачеше с наведена глава. — Имаш чувството, че случилото се е по твоя вина. Че си го предизвикала сама по някакъв начин. С нещо в поведението си, в облеклото си. Но това са пълни глупости. И аз съм тук, за да те уверя, че ти не си виновна. Изгони тези гласове от главата си.

Кайра жално хлипаше.

— Чувствам се толкова… мръсна.

— Поговори с някого, Кайра. Ще се почувстваш много по-добре, ако просто си поговориш с някого.

Момичето кимна.

Фиона си пое дълбоко въздух; Кайра бе първият човек, с когото споделяше тези неща. Почувства огромно облекчение и сковаващ страх едновременно. Някои тайни бяха много по-опасни от други.

— Защо чак сега ми го каза — попита Кайра. — Защо не започна с това?

— Все още изпитвам страх. От него. От истината. От мъжете. Не си мисли, че ще успееш да се справиш сама. Независимо дали помниш какво е станало или не, ще се съвземеш много по-бързо, ако го споделиш с някого.

Фиона се изправи.

— Ще дойдеш ли пак? — попита момичето.

— Стига да искаш.

Кайра вдигна към нея мокрото си от сълзи лице.

— Бих се радвала.

Фиона се насили да се усмихне.

— И аз. Значи ще се видим скоро.