Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (53)

52.

Уолт следваше лъскавата плешивина върху темето на колегата си Джими Магна, когото всички наричаха Магнум. Четиридесет и пет годишната сграда на общинския затвор не изглеждаше особено приветливо. Вратите му с дебелина седемдесет сантиметра изглеждаха като люкове на подводница и бяха толкова тесни, че носилката с легналия върху нея Тейлър Крабтрий трябваше да се наклони на една страна, за да се събере през отвора. Дясното рамо на младежа бе шинирано и превързано, липсваха му и два предни зъба, но като цяло бе извадил късмет. Затворниците не гледаха с добро око на обвинените в задиряне на момичета на възрастта на дъщерите им.

— Добре ли си? — обърна се Уолт към Крабтрий, когато носилката се наклони отново, за да премине през втората врата.

Щеше му се да можеше някак да върне времето назад и да предотврати жестокия побой над момчето. Изрично бе предупредил тъмничарите, че Крабтрий е в опасност, и място не можеше да си намери от яд заради проявената небрежност от тяхна страна.

— Искам да се махна оттук — прошепна Крабтрий през подутите си устни.

— Ще измислим нещо. Първо ще те закараме до болницата. Може би ще имаш нужда и от зъболекар. — Уолт нямаше търпение да разпита момчето.

Надяваше се Крабтрий да му разкаже нещо за Шон Лън, да намери начин да притисне Хилабранд. Ала хлапето имаше спешна нужда от лекарска помощ и Уолт възнамеряваше да му я осигури възможно най-бързо.

— Няма да се върна тук — рече момчето.

— Не става така — отвърна Уолт. — Ще те изолираме по някакъв начин.

— Моля те — прошепна младежът.

В думите му имаше нещо повече от молба; извинение, изповед, искреност, каквато не бе проявявал към никого от години.

Уолт виждаше пред себе си един разкаял се Тейлър Крабтрий. Винаги се бе надявал, че момчето е способно да изпита това чувство, и съзнаваше колко важен и крехък е този момент. Но ако не уважеше правото му да получи незабавна медицинска помощ, Тейлър би могъл да подаде оплакване, а Уолт щеше да си има неприятности. Ала предоставената възможност си струваше риска.

— Щом излезем оттук — поръча Уолт на подчинените си, — веднага го развържете. Искам да го заведем в оперативната стая и да сложим малко лед на устната му. Помолете линейката да изчака.

— Нямам нужда от линейка — възропта Крабтрий.

— Такава е процедурата — обясни Уолт. — Вече си в системата. Има правила, които трябва да се спазват.

— Дреме ми за системата!

— Точно така се влиза тук — каза шерифът, — но доста по-трудно се излиза.

* * *

Оперативната стая миришеше на пот, кафе и понички. Точно както спортистът разпознаваше специфичния мирис на съблекалнята, така и полицаят се чувстваше в свои води сред тази комбинация от аромати.

Крабтрий седеше на един от столовете, притиснал торбичка с лед върху устните си.

— Подобни случаи не са практика в моя затвор — каза Уолт.

— Какво ще стане, ако променя решението си и се съглася да говоря с теб?

— Бих могъл да ти кажа, че това ще промени нещата в твоя полза, но честно казано, Тейлър, не искам да те лъжа. Нямам никаква представа какво би помогнало в твоята ситуация и дали изобщо има такава възможност. Досието ти е доста дебело. Всеки съдия, у когото попадне, ще се запознае подробно с него. Ще гледат на теб като на ония младежи, които не могат да влязат в правия път.

— Но аз мога. Питай Елби.

— Аз ти вярвам. И с открито сърце бих се застъпил за теб. Но системата е строга и не прощава. Мисля си, че ако успеем да те върнем в Алтернативното училище и ти действително си стоиш на задника там — никакви уебкамери, никакви глупости — съдията може и да прояви снизходителност.

— Можеш ли да попиташ господин Леви дали е съгласен да ми даде още един шанс?

— Ако той те приеме обратно в училището, каква е гаранцията, че няма да прекрачиш отново границата?

— Попитай Елби. На мен може да се разчита. Никога не закъснявам. Не хитрувам с обедните почивки, спазвам ги до минута.

— Ще говоря с Бардж.

Крабтрий кимна и внимателно намести торбичката с лед.

— Излъгах за Кайра.

Започна се.

— Преди да затънеш още по-дълбоко — прекъсна го Уолт, — нека ти кажа какво знам аз. Първо: не си прибирал Кайра Тулевич от пътя. Второ: знам, че е била в колата ти и си я оставил пред болницата, точно както ми каза. Трето: синините по лицето ти — те все още се забелязват — не са дело на Кайра, нито са вследствие на злополука със сноуборд. Няма индикации, че момичето се е съпротивлявало.

Крабтрий се ококори от изненада. Или пък от тревога, че не му е останало почти нищо ново за споделяне.

— Нямаме улики, които да свързват Кайра с караваната ти. Вътре не открихме никакви опиати. Очевидно е, че не ти си човекът, който я е упоил. Така че за мен остава мистерия какво й се е случило и къде, но знам защо, а може би знам и поне една от замесените страни. Така че, Тейлър, не си и помисляй да ме лъжеш, защото най-вероятно ще те хвана, а това няма да е от полза за никого. — Уолт млъкна, за да предостави на момчето няколко секунди за размисъл. — Няма да е проблем, ако решиш да не говориш. По-добре да мълчиш, отколкото да се опиташ да ме изпързаляш. Ясен ли бях?

Момчето кимна.

— Е, да се обаждам ли на екипа от линейката?

Крабтрий поклати глава.

— Страхуваш се. — Беше изписано върху лицето му. — От какво? Отмъщение? От кого?

Крабтрий впери поглед в шерифа.

— От кого?

Момчето не отговори.

— Съвсем нормално е за младеж в твоето положение да гравитира около установена група. Някоя банда? Мексиканците?

— Да бе — изсмя се той.

— Самакините?

Лицето на Крабтрий замръзна.

— Искам много добре да си помислиш, Краб — рече Уолт, усещайки, че е на прав път. — Само по себе си общуването със Самакините не е престъпление. Участието в определени техни действия би могло да бъде, но ако решиш да…

— Мамка му, ти май изобщо не проумяваш, а?

— Помогни ми, Краб, хайде, искам да го проумея.

— По дяволите!

— Синините. Онези, с които беше нашарено лицето ти, когато те видях при Елби.

— Не съм причинявал нищо лошо на Кайра.

— Но и не си се обезобразил така, докато си карал сноуборд.

— Аз я спасих. — Кървясалият му поглед пронизваше шерифа. — Схващаш всичко наопаки, шерифе! Аз съм този, който я спаси.

— Добре тогава. От кого?

— От тях. От Коутс и онзи другия. — Той отмести поглед встрани. — Той живее наблизо. Около Трайъмф. Говоря за Коутс. Заедно с кучетата си. Шибаните кучета лаят денонощно. Обаче ще посмее ли някой да се оплаче от тях? Едва ли…

— Рой Коутс — повтори Уолт.

Коутс бе един от последните истински планинари, останали в района. Следотърсач. Нелегален, според мнозина. Неведнъж бе обвиняван, че слага радионашийници на кучетата си и ги пуска по следите на пуми за негови анонимни клиенти. Уолт се сети за слуховете около Ранди Ейкър и бракониерството. Коутс? Отделът за защита на рибата и дивеча се бяха опитали да повдигнат обвинения срещу Коутс преди няколко години. Оттогава не беше чувал името му.

— Видях го да измъква Кайра от клетка за кучета. От каросерията на пикапа си. Беше много късно през нощта. Валеше силно, а той я натикал в клетка за кучета.

Уолт се огледа наоколо. Много му се искаше да запише разговора на лента, но се страхуваше да не подплаши момчето. Измъкна бележника от джоба на ризата си и каза:

— Ще си записвам.

Крабтрий кимна.

— После я завлече вътре.

— Домът му близо ли е до караваната ти?

Покрай племенника си Кевин Уолт безпогрешно се бе научил да разпознава кога един тийнейджър започва да преминава в отстъпление. Крабтрий заби поглед в прогореното от цигара петно до ръба на масата. Раменете му се прегърбиха. Нетърпението на Уолт и липсата на сън заплашваха да вземат връх. Шерифът едва се сдържаше да не заобиколи масата, да сграбчи Тейлър за ризата и да му налее малко разум в главата. Но той отдавна бе овладял изкуството на самоконтрола и се бе научил да не приема тези разпити твърде лично. Крабтрий желаеше да оправи както настоящото си положение, така и бъдещето си. Уолт можеше да му помогне, но само ако успееше да се отърве от завладялото го чувство на безсилие.

— Къщата му вижда ли се от караваната ти? — спокойно повтори той.

— Нищо няма да кажа.

— Тейлър… опитай да си помогнеш сам. Можеш да го направиш. Това е верният път. Спри да мислиш за себе си за момент. Помисли за Кайра. Сега помагаш на Кайра. Искаш да й помогнеш, нали?

Лицето на момчето изразяваше яд, примесен с безсилие. Уолт добре познаваше тези две състояния.

— Каза ли нещо? — попита той.

— Не мога да ти кажа.

— Трябва да ми кажеш.

— Обаче не мога.

— Добре тогава. Предлагам ти следното. Засичаме по часовник. Всичко, което ми кажеш през следващите пет минути, ще си остане неофициално. Не се е случило. Изобщо не съм го чул.

— Това е полицейска хитрост. Гледал съм го в „Закон и ред“. Всички полицейски номера са ми ясни.

— Четири минути — каза Уолт, загледан в циферблата на часовника си. — Никакви номера. Имаш думата ми.

Крабтрий огледа шерифа от глава до пети. Усещаше, че може да му се вярва.

— Коутс рядко си стои вкъщи. Мисля, че ходи на лов с кучетата. Може да има и друг дом някъде. Почти не се вясва наоколо. Обаче кучетата… повечето от тях са там непрекъснато. Има едно момиче… идва да наглежда къщата. Грижи се за кучетата. Страшно парче. — Крабтрий погледна към Уолт, който се опита да остане безразличен към изразните му средства. Момчето явно нямаше намерение да говори повече.

— Хубаво момиче — каза шерифът.

— Веднъж ме помоли да се погрижа за кучетата вместо нея. Майка й била много болна и не можеше да остане. Казах й, че няма проблем. Тогава тя ми остави ключ.

И отново млъкна. Сякаш отново нямаше намерение да продължи.

— Ключ за дома на Коутс.

— Точно така.

— И ти нахрани кучетата вместо нея. Това има ли връзка с Кайра, Тейлър? Малко ме притиска времето.

— Монтирах две уебкамери вътре — каза той и наведе засрамено глава.

— Вътре в къщата.

— В хижата му, да. В банята и в спалнята.

Уолт зяпна от изненада. Потисна удивлението си, прокашля се и се опита да прозвучи възможно най-спокойно. Ала вътрешно кипеше от смесени чувства — възмущение заради нарушаването на нечие лично пространство, а от друга — еуфория от вероятността Крабтрий да е видял престъплението с очите си. Ако изобщо успееше да открие Марк Ейкър, състоянието му вероятно щеше да е безпомощно и доказването на отвличането нямаше да е лесна работа. Но ако разполагаше със свидетел на изнасилване, извършено в област Блейн, Уолт можеше да изпрати Коутс зад решетките за доста дълъг период от време. Не таеше големи надежди, че би могъл да използва това в полза на Крабтрий, но поне беше нещо.

— Тейлър, разбирам те. Страхуваш се от обвинение във връзка с уебкамерите. Тревогата ти е основателна, като се има предвид, че те изгониха от Алтернативното училище заради същото нарушение. Ако срещу теб бъде повдигнато такова обвинение, съдията изобщо няма да е доволен. Но аз ти гарантирам — гарантирам, Тейлър — че това няма да се случи. Ако си станал свидетел на онова, за което аз си мисля, срещу теб никога няма да бъде повдигнато такова обвинение. Нещо повече, възможно е другите ти обвинения да бъдат напълно заличени. Искам от теб да ми разкажеш всичко, без да увърташ. Разбираш ли? Абсолютно всичко, така както е било. И най-малкото несъответствие може да провали цялата работа.

Момчето кимна.

— Имам десетки часове филм на DVD — каза той.

— На?

— Момичето. В банята. Как се облича. Как се съблича. В леглото. Имаше си един приятел, който… сещаш се. Идваше често при нея в хижата. И те… сещаш се какво правеха.

— Ти си го записал — каза Уолт с леко треперещ глас. Едва контролираше вълнението си. — Изнасилването, Тейлър? Краб? Записа ли изнасилването?

— Не съм го пекъл, ако това имаш предвид.

— Не съм много навътре с терминологията, помогни ми.

— Не съм го записвал на DVD. В компютъра ми е. Имам около петнайсет часа на твърдия диск.

Петнайсет часа.

— Включително и изнасилването — каза Уолт.

Крабтрий кимна, силно засрамен.

— Как иначе щях да я измъкна оттам? Да не мислиш, че съм възнамерявал да се бия с онези мъже? — Уолт отбеляза множественото число. — Просто решиха да си починат малко. Господи… какво й причиниха само! Горкичката Кайра. Но аз успях да я измъкна оттам и я качих в колата си. Толкова много бързах, че си ударих лицето във вратата, докато я отварях. Носех Кайра на ръце и си фраснах лицето във вратата. — Той протегна ръка и докосна белезите си. — Здравата се бях подредил. Самият аз имах нужда от лекар. Карах като луд. Закарах я до болницата. Никой не разбра, че аз съм й помогнал. Вчера, когато ти дойде в караваната ми, не се уплаших от полицейската ти кола, а…

— От двата пикапа. — Уолт веднага се сети за тях.

Хлапето отново кимна.

— Непрекъснато имам чувството, че някой ще почука на вратата ми и ще ми разбие главата. Коутс е абсолютна откачалка. Ще ми свети маслото, ако разбере, че съм бил аз. Единственото, което искам, е да разкарам камерите оттам. Те все още са там. Разбираш ли? Рано или късно той ще ги открие и с мен е свършено.

— Смятам, че мога да ти помогна за това — каза Уолт. Свят му се виеше от цялата тази информация. — В нощта на изнасилването Коутс е имал компания, така ли?

— Аха.

— Черен кадилак „Ескалейд“? Мъж на около 35–40 години. Добре сложен. Изтупан.

Момчето го погледна изумено.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата, Тейлър — рече Уолт, а после измърмори на себе си: — Това ми е работата.