Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (52)

51.

Рой Коутс живееше с болката. Докторът бе отмъкнал всички силни лекарства, а аспиринът не му вършеше работа. Най-добре се чувстваше, когато седеше и си почиваше до печката. Същата печка, чието фабрично име бе изписано огледално върху лицето му с гноясали букви. Изобщо не можеше да движи единия си крак; раната му се бе превърнала в зейнала дупка, покрита с инфектирани струпеи. Раната под мишницата му не го тревожеше толкова. Болката се търпеше. Но щом излезеше навън на студа, лицето му пламваше в агония. Затова стоеше и чакаше — свъсил вежди, нетърпелив и сгърчен от болка — готов да откъсне главата на първото живо същество, което прекрачеше прага на хижата.

Очакваното почукване на вратата веднага привлече вниманието му.

Той изръмжа на посетителя си да влиза.

Топката на бравата се завъртя, вратата се открехна и вътре плахо пристъпи Нюбс.

— Тъкмо навреме — рече Коутс.

Дони Нюбъри бе на двайсет и три, но кръглото му лице, обрасло с гъста, неподдържана брада, му придаваше вид на трийсетгодишен. Едрото му телосложение сякаш изпълни цялата хижа.

— Доведох Шайло — вяло рече Нюбъри. Хвърли плах поглед към Коутс, без да помръдва от вратата. — Нося радионашийник и нови батерии, както ми поръча. Ако ми беше казал, щях да взема нещо и за… лицето ти.

Коутс изсумтя. Той приемаше сполетялото го нещастие като изпитание.

— Ами Лейкли?

— Нищо не стана — каза Нюбъри и застана нащрек, в случай че Коутс реагираше непредвидено. — Той отиде в „Мел-Оу-Дий“, както поръча ти. Да се срещне с онова момиче — научната работничка — вместо теб. Да приключи сделката и да вземе бидона с отпадъците. Само че всичко се прецака, Рой. Аз наблюдавах отстрани, както ти ми поръча. От пикапа. Той стоя вътре твърде дълго, разбираш ли? Трябваше да й остави стоката, да вземе нейните ключове и да направят размяната. Обаче всичко се прецака. Работата е там, че той трябваше да огледа колите на паркинга. Не е нужно да си гений, за да забележиш джиповете. Джипове пред „Мел-Оу-Дий“? Стига бе! Нормално е да има пикапи и някой друг стар кадилак, ама чисто нови, лъскави джипове?!

— Давай по същество — прекъсна го Коутс и изпъшка от болка.

— Федерални агенти. Виждах проблясъците в прозорците. Голяма стрелба падна. Явно Лейкли сериозно им се е опънал, защото продължи доста дълго. Когато всичко утихна, пристигна линейката. В Арко имат само една линейка, затова напъхаха два от чувалите за трупове отзад в един пикап. Общо три. Единият е Лейкли, предполагам, така и не го видях да излиза. Мамка му, Рой, ама нашият човек направо им разказа играта, казвам ти. Имаше и доста ранени, освен тримата убити.

Стаята сякаш се завъртя пред очите на Коутс. Кръвта заблъска в слепоочията му, ушите му бучаха. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне всеки момент.

— Бидонът? — процеди той през стиснати зъби.

Двеста и петдесет литра радиоактивни отпадъци. Достатъчно количество за мръсна бомба. Неговата мръсна бомба. Бомбата, която трябваше да привлече вниманието на цялото човечество и да заеме първите страници на вестниците в цял свят. Посланието на Самакините най-после щеше да бъде чуто.

Но сега Рой бе изгубил бидона. Както и Лейкли.

— Момичето?

Нюбъри поклати глава. Беше изгубил и момичето.

— Това, че не съм я видял да излиза, не доказва нищо.

Федералните я бяха прибрали. Какво точно знаеше тя за него? До каква степен се бе разкрил пред нея с тъпите си опити да завърже разговор? И най-важното, беше ли виждала пикапа му? Регистрационните му номера? Ако федералните успееха да се докопат до тази информация, с него бе свършено. Край! Щяха да се стоварят отгоре му като мухи на мед.

Всичко опираше до доктора. Отново. Трябваше да го открият на всяка цена.

— Двамата с Гиърбокс се разделяте. Гиърбокс тръгва с Шайло. Ти поемаш по стария път. Намерете доктора на всяка цена.

Отвън се разнесе бръмченето на моторната шейна. Минута по-късно на вратата се похлопа.

— Да! — изсумтя Коутс.

Гиърбокс пристъпи навътре, полузамръзнал.

— Нюбс ще те въведе в ситуацията — каза Коутс. — Открийте доктора и ми го доведете. Ще го накарам да напише онова писмо. Все още има надежда да успеем. — Той сведе поглед към подутия си крак. Докторът щеше да се погрижи и за раната му. Имаше нужда от някой и друг шев.

Ако Ейкър не го беше намушкал с ножа, сега в торбата за трупове щеше да е той, а не Лейкли. Няма нищо случайно на този свят.

— Какво сте ме зяпнали, по дяволите! — изпъшка той. — Намерете доктора и ми го доведете!

После мярна отражението си в прозореца и разбра защо Нюбс го гледаше така втренчено — мехурите се бяха пукнали и по бузите му течеше гъста жълта течност. Сякаш лицето му се топеше като восък.