Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (48)

47.

В предишния си живот градската библиотека на Хейли бе изпълнявала ролята на супермаркет. Уолт често идваше тук с момичетата, но все още не можеше да се отърси от спомените си; очакваше да го посрещне аромат на прясно кафе и понички. Подмина рецепцията и масата, на която бяха изложени новите книги. Една от купчините бе посветена изцяло на Хемингуей. За жалост голяма част от славата на градчето се дължеше не на факта, че Хемингуей бе прекарал последните години от живота си в долината, а на това, че бе сложил край на живота си именно тук — нещо, което носеше на местния шериф единствено неприятности. Мнозина идваха тук, за да последват примера на великия писател и да лапнат дулото на пистолета също като него.

Уолт никога досега не бе обръщал внимание на заседателната зала на библиотеката. Вътре имаше овална маса за десет души, която изпълваше почти цялото помещение, и бяла дъска в дъното, на която се виждаха бележки, написани с розов маркер.

Не обичаше да го карат да чака, но гласът на Дани Кътър звучеше отчаяно по телефона, а шерифът се стремеше да поддържа добри отношения с милионерите и техните семейства. Петте минути станаха десет, а той продължаваше да чака.

Най-после вратата се отвори.

Имаше нещо в приятния слънчев загар и цялостното излъчване на Дани Кътър, което мигновено печелеше симпатиите на околните.

Носеше сини джинси, изгладена бяла риза и черно палто с кафява кожена яка.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — каза той и побърза да заключи вратата и да спусне щорите на прозорците. Чак тогава се здрависа с шерифа. — Исках да съм сигурен, че ще дойда тук след теб, в случай че някой ме следи.

— Някой те следи?

Кътър се намръщи.

— Всичко е възможно.

— Сядай — рече Уолт.

Кътър се настани на стола до шерифа и заговори съвсем тихо:

— Става въпрос за случката в хотела. За нарушението на условната ми присъда. Чък Уеб ми каза, че знаеш. Каза също, че можело да е и по-зле, много по-зле, и ти си този, на когото трябва да благодаря за това.

— Нямам представа какво е имал предвид — каза Уолт с каменно изражение на лицето.

— Някой се е обадил в полицейското управление на Сън Вали. Казал е, че съм пиян или дрогиран. Или и двете. Взеха ми кръвна проба, която се оказа положителна за кокаин — кокаин, който нямам спомен да съм употребявал, да уточня. От цялата работа излиза, че съм в нарушение на условната си присъда.

— Чък ми разказа за това — призна Уолт. — Не знаех само за резултата от кръвната проба.

— Знам, че това не те засяга, но последиците са много интересни.

— Какво имаш предвид? — попита Уолт, обзет от внезапна тревога.

Кътър нервно стрелна поглед към заключената врата и продължи да говори още по-тихо, принуждавайки Уолт да напряга слуха си, за да го чува.

— Не е редно да го споделям с теб, знам. Точно с теб, от всички възможни хора. Трудно ми е да ти го кажа, още по-трудно ми е да го скрия. Но работата е там, че ме предупредиха следното — в случай че не спазя споразумението за конфиденциалност, което подписах, ме чакат големи неприятности. Според условната ми присъда обаче ти трябва да си информиран за всякакви нарушения от моя страна, така че поемам огромен риск, шерифе. Наистина огромен.

— Чакай малко. Подписал си споразумение за конфиденциалност?

— Подкупиха ме. Петдесет хиляди долара плюс всички възможни разходи, произтичащи от заразяването. Беше ми заявено, че ако приема парите, обвинението срещу мен във връзка с нарушението на условната присъда ще отпадне, бутилирането на „Трилогия“ ще бъде възобновено в рамките на две седмици и ще бъда обезщетен за всички понесени загуби, в това число оборудване и очаквани приходи за въпросния период. Само трябва да им покажа счетоводните си книги за последните три месеца, за да добият представа за сумата.

Уолт веднага се сети за вонята от горящите овчи трупове и репликата на Пийви относно огромните финансови загуби, в които се измерваше подобно събитие за един фермер.

— Кой ти направи това предложение?

— Нямам представа. Обадиха ми се по телефона. Скрит номер. Опитах се да го проследя. Потърсих дори съдействието на брат ми — той е собственик на мобилния оператор в крайна сметка. Ударих на камък.

— Може да е било шега — предположи Уолт.

— На следващия ден в сметката ми бяха преведени пет хиляди долара. В личната ми банкова сметка, не в тази на компанията. Проверих в банката — парите са внесени в брой, през банкомат. Абсолютно невъзможно да бъдат проследени. — Той хвърли още един поглед към заключената врата. — Последва ново телефонно обаждане, в което ми бе заявено, че петте хиляди са само за доказателство, че офертата е истинска.

— А условията? Какво точно искат от теб?

— Ще ми ги изпратят в писмен вид. Трябва да спазя инструкциите абсолютно точно.

— А проверката от Центъра за контрол на болестите?

— Очевидно докладът на мис Безел ще е направен така, че да съответства на моето изявление, каквото и да е то.

Уолт се опита да смели цялата информация. Кой би могъл да контролира по този начин Центъра за контрол и превенция на болестите?

— Защо ми казваш всичко това, Дани?

— Защо ти го казвам ли? — повтори той и избухна в нервен смях. — Вече съм нарушил условната си присъда — тази работа с кокаина, която, нека повторя, е абсолютно нагласена. Не казвам, че очаквам от теб да ми повярваш, но начинът, по който се случи…

— Вярвам ти — прекъсна го Уолт. — Кажи ми за подкупа.

— Казах ти всичко. Две обаждания. Споразумението за конфиденциалност. Пет хилядарки авансово. Кокаиновата история се заличава.

— Но кой би могъл да ти гарантира подобно нещо? — попита Уолт.

— Точно това се чудя и аз.

— Ти какво отговори?

— Подписах. Шегуваш ли се? Представяш ли си какъв удар бих понесъл иначе? Оборудването на фабриката разрушено. Производствената дейност — спряна. Нямам застраховка за такова нещо. Кой ли пък има? Направо потъвам. Тотално прецакан. И изведнъж получавам това обаждане по телефона. Петдесет хиляди, и то след като покрият всичките ми загуби. Освен това ме уверяват, че ще бъда обезщетен и за периода, в който фабриката ще е затворена.

— Добре… но аз продължавам да не разбирам защо го казваш на мен — повтори Уолт.

— Сигурно нарушавам поне десет закона, нали? Имах възможност да обмисля предложението и реших да говоря с теб. Колкото и примамливо да звучи тази сделка, ако заради нея трябва да прекарам още двайсет месеца в затвора — не, благодаря.

— Това няма нищо общо с управлението, ако изключим нарушението на условната присъда.

— Но точно за това става въпрос, нали? Това е чиста проба нарушение на условната присъда, нали? Приемането на сделката.

— Съучастничество в измама? Да. Отиваш зад решетките. Но от ясно по-ясно е, че онзи, който предлага тази сделка, има доста голямо влияние. И може наистина да ти се размине. И… нека помисля как точно да го формулирам… — Шерифът направи пауза. — Да кажем, че не си единственият, който е получил подобно предложение.

— И с теб ли са се свързали?

— С мен? Не! — Беше ред на Уолт да погледне към вратата; после стана от мястото си и надникна през щорите. Не забеляза нищо подозрително.

— В случая е важно да отбележим, Дани, че предложението е направено от същия човек — или група от хора — който е изфабрикувал и случката с кокаина.

— Знам.

— А това прави нещата доста сериозни, не мислиш ли? Имам предвид, че след това може да ти предложат подкуп, с който да те накарат да избегнеш проверка от Центъра за контрол на болестите или каквото там им хрумне. Стига да поискат.

— Точно затова съм тук, шерифе. Чудя се дали са ме натопили с кокаина просто за да са сигурни, че ще приема тази оферта, или ми готвят нещо много по-мащабно. Някой ми диша във врата и аз съм прецакан и в двата случая.

— Нямам отговор на това.

— По-добре да фалирам, отколкото да се върна в проклетия затвор.

— Но ти си се съгласил да вземеш парите.

— Да, но само петте хиляди. Дойдох при теб, за да сключим сделка. Разкаянието на купувача. Парите не ме интересуват. Казах ти всичко. Повярвай ми, напълно откровен съм. Ще запазя парите като допълнителна гаранция. Няма да пипна и цент от тях. Готов съм да нося микрофон, да подслушвате телефоните ми — съгласен съм на всичко. Не искам да се забърквам в нищо незаконно. Наясно съм, че вече съм успял да го направя — бързо добави той, — но в момента се опитвам да поправя грешката си.

— Ако тези хора са в състояние да изпълнят обещанието си, тогава нямаш нужда от мен — призна Уолт.

— Сигурно са от правителството, нали? Кой друг би могъл да дава подобни гаранции?

— Или хора от големия бизнес — каза Уолт, споделяйки на глас мислите си. Лош навик.

Кътър се облегна на стола си.

— Ти знаеш кой е — каза той, неспособен да скрие изненадата си.

— Не знам.

— Имаш някакво предположение.

— Предполагам, че ти също — отвърна шерифът.

— Нямам! Единственото ми предположение е за човек от правителството, както казах. Една частна компания, независимо от мащаба й, не може да свали повдигнато срещу някого обвинение. Кой от правителството ще го е грижа дали моята компания ще фалира или не? Този човек обеща, че нарушението на гаранцията ми ще бъде заличено. Споразумението за конфиденциалност не ми дава никаква насока за това кой стои зад цялата тази работа. Нямам никаква представа. Честно.

— Мисля, че е време да приключим с този разговор, Дани. Ще е по-добре и за двама ни.

— Да приключим? Но аз не съм приключил.

— Благодарен съм ти за тази информация. Колкото до сделката, нищо не мога да ти обещая без съдебно разпореждане, а ако тръгна да търся съдебно разпореждане и опра до онзи, който ти е направил предложението, това няма да е добре за никого. — Уолт се замисли и закрачи от единия до другия ъгъл на стаята. — Бих искал да ми се обадиш, ако решат да установят контакт с теб. Ако имаш готовност да станеш информатор, това трябва да мине през Министерството на правосъдието. Мога да ти съдействам за процедурата. Но ако нещо се обърка и твоят тайнствен благодетел разбере, че играеш двойна игра, бъди сигурен, че ще оттегли предложението си и ти ще се върнеш в затвора. Сценарият с кокаина е целял твоето злепоставяне, Дани. Така са те подредили, че от тук нататък всяко твое публично изказване може лесно да бъде заклеймено като голословно обвинение, изречено от отчаян човек. Много добре обмислен ход от тяхна страна.

— Аха — саркастично отвърна Дани. — Да им се възхити човек.

— Не исках да прозвучи така.

— И откога в правителството работят такива умници?

Уолт се подсмихна под мустак. После стана от стола си и каза:

— Успех, Дани.

— Дойдох при теб с добри намерения, шерифе. Не можеш да тръгнеш просто ей така.

— Имам куп други проблеми на главата си, Дани. Нямам друг избор. Изчакал си прекалено дълго. Трябваше да ме запознаеш със ситуацията, преди да подпишеш споразумението и преди да приемеш парите.

Кътър изглеждаше отчаян.

Уолт откъсна лист от бележника си и надраска някакво име.

— Анди Хамилтън, прокурор от Сиатъл. Анди е неподкупен. — Той подаде листчето на Кътър. — Можеш да споменеш името ми.

— Благодаря, шерифе.

— Стъпвай внимателно, Дани. И не казвай и дума по този въпрос на мис Безел. Не бих се изненадал, ако и тя е забъркана в това.

Кътър го погледна така, сякаш шерифът му бе ударил шамар.

— Всъщност сигурни ли сме, че тя изобщо работи към Центъра за контрол и превенция на болестите? — попита Уолт. — Аз така и не погледнах документите й за самоличност.

— Мили боже!

— Не се доверявай на никого, Дани — каза Уолт и довърши мисълта си наум: Дори и на мен.