Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (43)

42.

Разкъсван от чувство за вина, Уолт описа в доклада си срещата с Крабтрий. Хлапето вече бе на осемнайсет и шерифът не можеше повече да покровителства досието му.

Хапна една поничка, за да успокои раздразнения си стомах, ала хладкото кафе само засили неразположението му. Сред множеството телефонни съобщения имаше няколко, които нямаше как да подмине: две от конгресмен Макмилиън относно участието на Уолт в Националната полицейска конференция и едно от Джеймс Пийви. Трябваше да им се обади. Шерифът бе длъжностно лице и се нуждаеше от подкрепата на партията си, особено сега, когато предстояха избори за поста му.

— На Макмилиън ли да звънна първо? — попита Нанси.

— Чакай малко. Обаждал ли се е някой от Ядрената лаборатория на Айдахо?

Вероятността водата в района да е радиоактивна бе накарала Уолт да позвъни в ядрената лаборатория, която се простираше върху площ от хиляда и четиристотин квадратни километра в централната част на щата и стопанисваше повече от трийсет реактора — както действащи, така и спрени от експлоатация.

— Обаждах се на няколко души от лабораторията. Всички до един отказаха среща. Бяха достатъчно любезни, но не мисля, че ще се получи.

— Добре, за последен път тогава. Свържи ме с директора им.

— Сега?

— Сега.

Нанси набра номера. Отсреща я помолиха да изчака. Няколко пъти. Накрая тя благодари и затвори.

— Зает е. Ще се обади при първа възможност.

Уолт се замисли. Най-разумно от тяхна страна би било да се съгласят на разговор или среща и да дадат гласност на серия от опровержения. Но фактът, че отказваха какъвто и да било контакт с него, караше шерифа да смята, че имаха нужда да обмислят становището си, а това му даваше чудесна възможност за атака.

— Обади се на Фиона. Виж дали е свободна по-късно днес. Може да се наложи да прави нощни снимки. Кажи й да си приготви нужната апаратура и да се облече топло.

— Да уведомя ли шерифа на окръг Бют, че отиваш?

— Не. Обади се на авиационната служба в Сън Вали и се опитай да ми запазиш час за самолет буксировчик.

Нанси се ококори изненадано:

— Ще пилотираш безмоторен самолет?

Уолт се усмихна. За пръв път през този ден.

* * *

Уолт и пилотът на буксировчика внимателно се отделиха един от друг. Едномоторната „Чесна“ направи плавен вираж надясно и се спусна встрани, а Уолт вдигна носа на безмоторника нагоре и леко наляво.

— По-шумно е, отколкото си представях — обади се Фиона зад него.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — отвърна тя. — Казах ти, че нямам проблем с малки самолети.

Уолт пилотираше безмоторни самолети от двайсетгодишна възраст. Интересът му към тях се дължеше на благородната завист, която изпитваше към орлите и ястребите, както и на липсата на достатъчно средства за учебни часове по управление на едномоторна летателна машина.

Планерът внезапно попадна на вертикално въздушно течение от подножието на планината и в рамките на няколко секунди се вдигна трийсетина метра по-високо, оставяйки и у двамата усещането, че стомасите им залепват за плексигласовия капак на кабината.

— Все още ли си добре? — попита Уолт.

— Започвам да свиквам.

Уолт вече виждаше буксировчика. Чесната бе направила пълен завой и се подготвяше за кацане на бетонната писта в Арко. Според уговорката помежду им самолетът щеше да ги чака там, вместо да се връща в Хейли.

— Достигнахме ли необходимата височина? — обади се Фиона, опитвайки се да надвика рева на вятъра покрай крилете на порещия небето безмоторен самолет.

— Работя по въпроса.

Уолт умело насочи планера в широка спираловидна траектория към безоблачната синева, носен от топлите планински въздушни течения. Убийствена гледка, помисли си той. Вдясно от тях, като езеро сред пустиня, се простираше необятната централна равнина на Айдахо, тук-там осеяна с конусите на притихнали в хилядолетен сън вулкани, които приличаха на изкуствени. Видяха постройки, подобни на бункери, опасани със сложни плетеници от тръби и площадки за обслужване на товарни самолети. Толкова секретна бе дейността, която се извършваше тук, и така важна за националната сигурност, че на всички сателитни карти в интернет този район фигурираше като сиво петно. Теренът дори не бе отбелязан правилно на картата — а интересът на Уолт бе насочен именно към него.

От планините извираха реки и потоци и лъкатушеха от запад на изток. Теорията на Уолт за наличие на зараза имаше тежест единствено ако съществуваше подпочвена вода, течаща в северозападна посока от Ядрената лаборатория на Айдахо. Според предварителните му проучвания еднородният водоносен хоризонт на Роки Маунтин, простиращ се от Канада до Мексико, също бе ориентиран основно на юг и съвсем леко на изток. Шерифът искаше да добие представа от птичи поглед, с цел да потвърди или отхвърли теорията си, но достъпът до въздушното пространство над ядрената лаборатория бе ограничен и наложената забрана се спазваше изключително строго.

Уолт реши да нахлуе в забранената територия и да оправдае действията си с „неволна, но неизбежна пилотска грешка“. Надяваше се, че вечерните въздушни течения ще задържат планера във въздуха достатъчно дълго, за да успее да направи нужните маневри и да заеме позиция. В стремежа си да набере още височина, той продължи да се изкачва по изящната, широка около километър траектория на въздушната спирала. Достигна 3300 метра над морското равнище — 1800 метра над земята — и задържа планера. По-нагоре щяха да са им нужни кислородни бутилки.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Да. Можем да действаме.

— Нямам никаква представа какво ще предприемат, когато навлезем във въздушното им пространство, но не вярвам да започнат да стрелят по нас.

— Звучи обнадеждаващо.

— Снимай всичко, което можеш, както се разбрахме.

— Добре.

— А ако ни свалят принудително, в никакъв случай не им давай апаратурата си. Не сваляй фотоапарата от врата си при никакви обстоятелства. Ще се позоват на какви ли не права, но едва ли ще прибегнат до насилствено отнемане на апарата.

— Ами ако грешиш?

— Ще отнесем въпроса до адвокат.

— Ами ако адвокатът се провали?

Уолт мълчеше.

— Уолт? — настоятелно го погледна Фиона. После получи внезапно прозрение. — О, не! По дяволите! Кажи ми, че не си способен на подобна низост… Не би ме използвал така!

— Как?

— Именно ти ми каза, че компанията на Роджър „Семпер Груп“ има договор с държавата за стопанисване на атомни електроцентрали, освен всичко останало. Ядрената лаборатория на Айдахо се обслужва от „Семпер“, нали?

— Да, обаче…

— Ти действително ли смяташе, че ако сега ни свалят принудително, аз ще се обадя на Роджър? Това ли е причината да ме вземеш със себе си? Аз ли съм твоят спасителен пояс? И това ако не е егоизъм!

— Дори през ум не ми е минавало. Просто ми трябват снимки.

— Но не беше задължително да ги правя аз.

— Напротив.

— Разчиташ на това, че познанството ми с Роджър ще те измъкне от тази каша. Що за отчаян ход!

— Мисля, че малко преиграваш. — Уолт насочи планера към равнината. Кървавочервеното слънце почти докосваше линията на западния хоризонт. — А аз реших, че тук горе ще ти хареса.

Последва неловко мълчание. Беше толкова шумно, че Уолт изобщо не чуваше как Фиона подготвя апаратурата си.

— Странно, обаче наистина ми харесва.

Уолт се усмихна на себе си и плъзна напред лоста за управление. Планерът бързо набра скорост и се гмурна в забранената територия.