Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (41)

40.

— Облаци, махайте се — повтаряше си Уолт, докато гледаше нагоре през предното стъкло на черокито.

За район с около триста слънчеви дни годишно небето бе избрало точно този ноемврийски понеделник, за да се мръщи. За капак на всичко, температурите бяха малко над нулата — и то точно когато той си бе поставил за задача да търси стара кал.

Помнеше времето — не много отдавна — когато към сметището се отиваше по неподдържан черен път, водещ право към огромна, неохраняема дупка в земята. Сега пътят бе асфалтиран, а множеството изкопи бяха оградени с телена мрежа и се наблюдаваха от служител, който дежуреше в кабинка на входа.

— Здрасти, Джини — каза Уолт, подпрял лакът на отворения си прозорец.

Черокито стоеше върху огромна бетонна плоча — автомобилна везна, достатъчно голяма, за да побере трактор с ремарке.

— Уолт.

— Просто исках да поогледам наоколо.

— Ще хвърляш ли нещо?

— Не.

— Как са момичетата?

— Щуреят. Влизат в пубертета.

— Съчувствам ти.

— Майка ти как е? — попита той.

— Все така. Ще надживее всички ни.

— Радвам се да го чуя.

— Втори злокачествен тумор за последните две години, а все още си пазарува сама.

— Така и трябва.

— Надявам се и аз да съм така жилава, като стана на осемдесет. Има ли новини за Марк Ейкър?

— Работим по въпроса. Цялото управление е на крак.

— Това ли те води насам?

— Не. Просто разглеждам.

— Да. Неподправена красота. А и миризмата си я бива.

— Свят да ти се завие. Може ли да мина?

— Заповядай.

Жената натисна бутона, който вдигаше боядисаната в червено-бели ивици бариера, и Уолт насочи автомобила по черния път. Беше покрит с натрошен гранит като почти всички пътища в областта; дребни камъчета и пясък, смесени със солидно количество пръст с цвят на кафе със сметана. Не беше голям познавач, дори се смяташе за далтонист, но сухата кал по обувките на Кайра бе с бледокафяв към сивкав оттенък. Калта, която виждаше тук, нямаше нищо общо с цвета й.

Ямите в сметището непрекъснато се дълбаеха, зариваха, после отново се разкопаваха и на повърхността постоянно излизаха най-различни ненужни вещи. Уолт се озова на открито поле, покрито с пръст и купчини боклуци. В единия му край бе монтирана наклонена рампа, по която огромни трактори и багери „Катерпилар“ се спускаха надолу към петнайсетметров трап и разтоварваха боклука на дъното му.

Предното стъкло внезапно се покри със ситни капчици дъжд и шерифът ядосано изруга на глас.

* * *

Уолт пое на север от Охайо Гълч и след няколко километра стигна разклонението за Ийст Форк — каньон в долината, простиращ се на изток от магистралата и успоредно на едноименната река. Ийст Форк символизираше границата, разцепваща долината надве; кръстопътят, където се срещаха и разделяха работническата общност на Трайъмф, разположен върху територията на изоставена мина, и именията на стойност милиони долари, разпръснати покрай брега на реката. Мината бе изкопана и изчерпана век по-рано, оставяйки след себе си огромна площ от отровени с химикали остатъци от пръст и чакъл, толкова токсични, че там не вирееше нищичко — дори стръкче трева. Пустеещите скални плочи — всяка с размерите на няколко футболни игрища — се издигаха на три последователни нива с височина десетина-дванайсет метра веднага щом Ийст Форк Роуд напуснеше очертанията на богаташките квартали.

В края на 60-те на миналия век в Трайъмф се бе заселила хипарска комуна, поела риска да обитава най-горния пласт на отровния рудник. В продължение на трийсет години този район фигурираше сред петте най-токсични обекта в списъка на Агенцията за опазване на околната среда, очакващи финансиране от фонда за борба с химическото замърсяване. Но до този момент пари така и не бяха отпускани. Въпреки предупрежденията, че районът е опасен за здравето, жителите му отказваха да го напуснат. Когато цените на земята се повишиха рязко, на мястото на порутените бараки се появиха фургони и каравани, както и някоя и друга дървена къщичка. В резултат на това се оформи селище с разнородни постройки за живеене, чиито обитатели се славеха като ексцентрици, ренегати, а в някои случаи дори престъпници.

Предупреждението на сенатор Джеймс Пийви кънтеше в ушите на Уолт, и то все по-логично: хората ковяха свои собствени закони. В тази държава имаше райони, в които полицейската значка се възприемаше по-скоро като мишена, отколкото като отличителен белег на органите на властта. Трайъмф бе един от тях.

Последната отсечка от пътя ставаше все по-стръмна. Останки от старите минни съоръжения стърчаха наоколо като древни паметници. Пътят водеше към струпани едно до друго жилища в окаяно състояние — тъжна гледка на фона на впечатляващия пейзаж в западна посока.

Докато шофираше, Уолт забеляза, че всяка от каменните тераси е покрита с пръст в различен цвят. Най-долната изглеждаше черно-сива, средната — сиво-зелена, а най-горната — сиво-жълта. И макар да бе наполовина далтонист, шерифът веднага забеляза приликата с изсъхналата кал по обувките на Кайра Тулевич.

Намали скоростта и бавно започна да обикаля квартала. Не беше идвал тук отдавна и с изненада забеляза няколкото съвсем прилични къщи, издигащи се между караваните. От комините излизаше пушек. Наоколо сновяха кучета.

До разнебитена каравана бе паркирано очукано субару, което Уолт разпозна като собственост на Тейлър Крабтрий. Колата бе конфискувана от полицията два пъти. Калта от едната й страна се виждаше отдалеч.

Нещата започваха да се навързват — Крабтрий, непълнолетен престъпник, рецидивист; разбитата му физиономия; а сега и кал по колата му. Уолт паркира точно до нея. Калта имаше същия сивкаво-жълтеникав оттенък като онази от обувките на Кайра Тулевич.

Шерифът видя собственото си отражение в страничния прозорец на субаруто, докато надничаше вътре. Тъмният му „скиорски“ тен прикриваше всички издайнически следи от умора и загриженост по лицето му, а очилата маскираха очите му. Единствено напуканите му устни и наболата му брада загатваха за напрежението от последните няколко дни.

Шерифът присви очи и се наведе още по-близо към прозореца. На таблото до волана имаше лепенка с надпис „Кей Би — Бърза закуска“. Единствената оскъдна информация, която им бе предоставила Кайра Тулевич в болницата, бе точно това име — „Кей Би“.

Уолт отчупи парченце кал от колата, прибра го в торбичка и измъкна беретата от кобура си. Приклекна встрани до субаруто и натисна три пъти бутона на радиостанцията, закрепена на пагона на якето му. Този безмълвен начин за комуникация с централата означаваше, че служителят там трябва да му отговори по същия начин. Уолт съобщи шепнешком местоположението си и поиска подкрепление, пояснявайки чрез съответния радиосигнал, че изпратената полицейска кола не бива да използва лампа или сирена. Свали пръста си от копчето за микрофона и зачака.

Две изщраквания. Подкреплението беше на път към него.

Две минути по-късно шерифът изгуби търпение да ги чака. Напомни си, че Крабтрий е просто едно хлапе.

Заобиколи колата, запъти се към караваната и долепи ухо до вратата. Ако момчето се измъкнеше през прозореца от другата страна или през люка на покрива, Уолт щеше да съжалява, че не е изчакал. Но въпреки това похлопа на вратата.

— Крабтрий! Шериф Флеминг е. Отвори вратата, ако обичаш!

Караваната се размърда леко и ресорите й проскърцаха.

— Крабтрий! — извика високо Уолт. — Не бъди глупав!

Вратата се отвори.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Крабтрий носеше сини джинси и същата дочена риза, с която беше облечен и в гаража на Елби. По ръцете си имаше мазни черни петна, а косата му бе в пълен безпорядък. В насинените му очи се четеше презрение и недоверие.

— Какво има?

— Излез навън — каза Уолт и отстъпи назад. — Добре… Сега застани с гръб към мен и подпри ръце върху караваната. — Шерифът сръчно го претърси за оръжие. — Добре. — Той прибра обратно беретата в кобура си и накара Крабтрий да се обърне с лице към него.

— Не знам нищо за никакви хора, които се опитват да вербуват други хора за нещо си.

— Не става въпрос за това — каза Уолт.

Крабтрий сви рамене.

— Познаваш ли едно момиче — млада жена — на име Кайра Тулевич?

— Аха.

Признанието му изненада Уолт. Крабтрий бе от ония хлапета, които отричаха всичко.

— Откъде я познаваш?

— От училище. От улицата.

Отново запръска дъжд. Уолт не му обърна внимание. Крабтрий погледна на два пъти към небето и шерифът успя да огледа обезобразеното му лице.

— Добре я познаваш, така ли?

— А, не! Просто знам коя е. Нямам допирни точки с такива като нея.

— Като нея? Какво искаш да кажеш, че е по-голяма, че е твърде красива, какво?

— Богата — отвърна той. — В училище е така: ние и те. Сещаш се.

— Кога я видя за последен път?

Крабтрий се поколеба, преди да отговори:

— Не знам.

— Знаеш ли какво ще направим, Тейлър? Ще извикаме екип криминалисти от Бойси да огледат колата ти. Гледал ли си „От местопрестъплението“? Нещо такова. Пускат прахосмукачка в колата. Вземат отпечатъци. Правят снимки. Търсят косми и влакна, които да се свържат с Кайра Тулевич. Включително и калта по колата. Всички тези улики — някои от които дори не се виждат с просто око — ще се стоварят отгоре ти като цял тон тухли. Това ли искаш?

Крабтрий не го слушаше. Уолт проследи погледа му: по Ийст Форк Роуд насам се движеха два пикапа, а далеч зад тях, на около километър и половина разстояние от караваната — полицейска кола. Подкреплението му.

Уолт реши да се възползва.

— Времето ти изтича. Кога за последен път видя Кайра Тулевич?

Крабтрий върна погледа си върху суровото лице на Уолт.

— Когато я видях за последно, едва я познах. Никога не бях я виждал толкова издокарана. — Очите на момчето отново се стрелнаха към приближаващата се патрулна кола.

— Не й обръщай внимание — рече Уолт и даде инструкции на колегите си да спрат.

Колата отби встрани от пътя.

— Значи си я видял?

— Нали това казах, пак ли да повтарям? — Крабтрий звучеше изнервено. — Вървеше… край пътя…

— Вървеше? По кой път?

— И аз спрях да… е, сещаш се…

— Нека приемем, че не се сещам — каза Уолт.

— Качи се. Обаче беше много зле.

— Ти как разбра?

— Ами просто беше зле. По дяволите, шерифе. Не знаеш ли какво значи зле?

— В какъв смисъл зле?

— Надрусана. Яко надрусана. Едва ме позна. Почти не можеше да стои на краката си. В такъв смисъл зле. Брутално зле.

— Пияна ли беше?

— Не. По-зле. Надрусана. И пияна също, но тотално гипсирана. Изобщо не знаеше къде се намира. И аз й викам: „Качвай се“. И тя се качва, ама така, сякаш се кефи. Разбираш ли? Че ме вижда. И аз направо не мога да повярвам, че се случва. Питам я: „Къде да те карам?“. А е късно… и аз не знам колко късно, по среднощ.

— По кой път вървеше? — попита Уолт.

Крабтрий стреснато го погледна.

— По този път — каза той и посочи с ръка. — Ийст Форк. В посока към магистралата.

— А ти къде беше тръгнал по това време? По среднощ?

— Не знам. Не помня. За цигари, предполагам. От „Маунтин Вю“. — Имаше предвид магазинчето на бензиностанцията.

— Добре.

— Та влиза тя в колата и аз направо се уплаших! Роклята й е парцал. Лицето й е подпухнало, като размазано от бой. Лявата й гърда се показва от роклята, обаче на нея почти не й прави впечатление. Напъхва я обратно и ме поглежда с празен поглед, тръпки да те побият. Тогава започвам да си мисля, че е замаяна, защото някой я е ударил лошо по главата или нещо подобно. Преживял съм го с майка ми… Затова се отказвам да питам накъде да карам и поемам направо към болницата.

— Ти си я закарал до болницата?

— Оставих я отпред, да. Мислех да вляза с нея, ама какво щеше да стане с мен, а? Щеше да започнеш да ме разпитваш. Което и правиш в момента. И никой нямаше да ми повярва, както и ти не ми вярваш. Такава ми е орисията. Никой не ми вярва, така че си казах, майната му. Оставям я отпред и да се оправя.

— Ти си идвал до къщата ми онази вечер, нали? — каза Уолт. — На задната веранда.

— Не съм бил аз. — Твърде бърз отговор, с вперени в земята очи.

— Искаше да ми кажеш за Кайра ли?

Момчето беше готово да говори. Изгаряше от желание да каже всичко и да му олекне. На по-спокойно място, при други обстоятелства. Крабтрий вдигна поглед към патрулната кола и искрата в погледа му угасна. Запали цигара. Моментът беше отминал.

— Не ми оставяш избор, Тейлър — каза Уолт.

— Заклевам се, не съм аз. Не съм я пипнал с пръст, шерифе.

— Не е казано, че ще обвинят теб за това. Обаче ми трябва още информация. Каза ли ти нещо? Някакво име?

Крабтрий смръщи поглед. Дръпна дълбоко от цигарата и димът потъна в дробовете му.

— Изглеждаш уплашен, Тейлър. Много уплашен. От мен? От вероятността да влезеш в затвора? Или от нещо друго?

Крабтрий дълго мълча, преди да отговори:

— От нещо друго.

— Обвинение в изнасилване оставя петно за цял живот. Хората ще лепят плакати по стълбовете около къщата ти и ще те избягват като чумав.

Крабтрий трепна при споменаването на думата „изнасилване“. Очите му се присвиха; той нямаше представа за това. Уолт усети невероятно облекчение. По лицето му плъзна неволна усмивка, но той побърза да я прикрие с опакото на ръката си.

— Дрън-дрън. — Крабтрий отново зашари с поглед наоколо. Или се страхуваше да погледне Уолт в очите, или се чудеше как да избяга.

— Не си го и помисляй! — каза шерифът.

— Кое?

— Каквото и да си си наумил.

— Е, ще ми слагаш ли белезници или не? — Той протегна ръце напред.

— Съдействай ми, Тейлър.

Крабтрий впери поглед в Уолт.

— Да ти го начукам! И на теб, и на скапаните плакати!

— Моля те! — настоя шерифът.

— Хайде, върши си работата — каза Крабтрий.