Метаданни
Данни
- Серия
- Уолт Флеминг (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killer View, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Калина Иванова Кирякова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2014)
Издание:
Ридли Пиърсън. Смъртоносна гледка
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2009
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Невена Здравкова
ISBN: 978-954-260-755-7
История
- —Добавяне
36.
Марти — четиригодишният голдън ретривър на Уолт — профуча покрай предпазната решетка на камината и запрати в жаравата една от ръкавиците на Емили. Влажната вълна започна да дими и малко след това стаята се изпълни с отвратителна, задушлива смрад.
Уолт дотърча от кухнята, привлечен от лошата миризма. Близначките, които много добре знаеха, че могат да играят на „донеси“ с кучето само на двора, бяха шокирани от изражението му. По лицето му се четеше не гняв, а любопитство. Момичетата хукнаха да се крият зад дивана, заливайки се от смях, ала забележка от баща им така и не последва.
Вместо това минута по-късно го чуха да разговаря по телефона с Лиза и погрешно сметнаха, че излиза, защото им е сърдит.
— Можеш ли да дойдеш до вкъщи и да сложиш момичетата по леглата? — попита той. — Изникна нещо спешно.
* * *
— Миризмата? — попита Брандън, докато наместваше превръзката на рамото си, настанен на предната седалка в черокито.
— От вълнената ръкавица. Да. Първо се ядосах на момичетата. Нищо ново под слънцето. Но после веднага разпознах миризмата; сетих се за нея. От ранчото на Лон Бърни. Помниш ли как смърдеше?
— Такова нещо не се забравя.
— Пърлена вълна — каза Уолт. — Ето на какво миришеше там. На пърлена вълна.
* * *
Уолт угаси фаровете и продължи да шофира по почистения от снега двулентов път, облян от бледото сияние на кръглата месечина. Спряха колата на по-малко от километър разстояние от алеята за автомобили в ранчото на Лон Бърни и тръгнаха пеша. И двамата носеха раници, 9-милиметровите си берети и джобни фенери, които се разгъваха като полицейски палки.
Сенките на двамата мъже изглеждаха почти комично една до друга на бледата лунна светлина. Уолт, с ръста си под 180 см дори с ботуши, се бе постарал да надвие орисията на гените си във фитнес залата, постигайки ширина на раменете почти колкото височината си. Брандън пък, който не се побираше в дрехи със стандартна номерация, се клатеше тромаво в опит да запази равновесие с помощта на единствената си здрава ръка.
Вървяха от лявата страна на пътя, под прикритието на оградата, опасваща стопанството на Лон Бърни.
— Не те ли притеснява фактът, че нямаме никакви правомощия в този район? — Думите на Брандън излизаха от устата му заедно с облачета сива мъгла.
— Не бих казал никакви, но положението действително е малко деликатно.
— Деликатно? Ако не му е чиста работата, първо ще ни застреля като кучета, пък после ще пита кой е. Добре дошъл в окръг Леми.
— Наясно съм с това — каза Уолт.
— Не забравяй и друго. Човекът не беше очарован и от предишното ни посещение, посред бял ден.
— Схващам мисълта ти.
— Да не би да целиш да ме убият при изпълнение на служебния дълг?
Въпросът му остана без отговор.
— Полунощ е, шерифе. Не може ли да…
— Ако бяхме дошли през деня — прекъсна го Уолт, — щяхме единствено да затвърдим подозрението му, че проявяваме интерес към ямата му за изгаряне на отпадъци. Щеше да я затрупа за нула време и да ни остави да чакаме април или май, докато пръстта се отпусне достатъчно, та да успеем да изкопаем някакво доказателство. — Уолт дръпна униформеното яке на Брандън и му даде знак да се сниши. Приближаваха портала на ранчото. — Трябва да е сега, за да можем добре да огледаме терена. Дължим го на Марк.
Вятърът обърна посоката си и отвратителната воня ги връхлетя едновременно.
— По дяволите! — изпъшка Брандън.
Ниско приведени, двамата се промъкнаха в ранчото. Ямата за изгаряне на отпадъци се намираше в най-отдалечения край на имота, поради което се налагаше да прекосят целия двор и да минат покрай допълнителните постройки, за да стигнат до нея. Уолт предполагаше, че има кучета — във фермите винаги имаше кучета — затова трябваше да се движат бързо и да се придържат към сенките.
Беше много студено, вероятно доста под нулата. Дори най-лекото подухване на вятъра ги пронизваше до кости и щипеше лицата им. Двамата бързаха с наведени глави през сухия, хрупкав сняг. От къщата вдясно от тях се разнесе кучешки лай. Уолт и Брандън пресякоха почистената алея и се скриха в дълбокия сняг зад близката плевня. Ако Лон Бърни се събудеше от лая, можеше да сметне, че в двора му е влязъл лос или елен, и да стреля с пушката направо от прозореца на спалнята си.
Мъжете зачакаха. Брандън взе да трепери, но не пророни и дума.
Най-после кучетата спряха да вдигат шум. Уолт нареди на Брандън да изчакат още няколко минути — безкрайно дълги минути — подозирайки, че Бърни може да се мести от прозорец на прозорец с надеждата да забележи някое заблудено диво животно. После се изправиха, върнаха се обратно на алеята и се запътиха към бараката за инструменти. Подминаха я, заобиколиха един хамбар и стигнаха до главния обор. Там Уолт забеляза дири от трактор с двойни гуми, като всяка от тях бе широка около метър и нещо. Вървяха успоредно на обора и изчезваха в мрака като железопътни релси. Двамата с Брандън ги последваха, стараейки се да стоят встрани от светлината на живачната лампа. След малко потънаха в тъмната прегръдка на нощта; дори луната не се виждаше, скрита зад плътните облаци, а тежката смрад ставаше все по-силна с всяка измината крачка. Не посмяха да включат фенерите си, от страх да не ги забележат. От време на време спираха и изчакваха луната да надникне зад облаците. Обгръщаше ги толкова плътен мрак и такава дълбока тишина, че ако не усещаше биенето на сърцето си и щипещия студ, сковал пръстите на краката му, Уолт можеше да помисли, че е умрял.
Отне им цяла вечност да стигнат до ямата. Почти час бе изминал от момента, когато оставиха черокито край пътя. Най-после дирите на трактора свършиха и се сляха с добре отъпкана площ в гладката кадифена повърхност на полето, а тежката смрад достигна неописуеми величини. Ямата изникна пред тях като квадратна черна сянка насред бялата снежна глазура. От лявата й страна беше струпана огромна купчина отпадъци, висока над три метра. Самата яма бе грубо изкопана в земята няколко години по-рано и служеше за изхвърляне на горими отпадъци, които в едно ранчо включваха всичко — от пластмасови контейнери за пестициди и празни чували за тор до хартиени домакински боклуци и старо моторно масло. Уолт коленичи, затули с длани фенерчето, за да притъпи светлината, и насочи лъча към дъното на ямата.
Брандън внезапно повърна в дупката, залитна и отстъпи встрани. По принцип беше корав мъж, но реакцията му най-точно отразяваше ужаса там долу: глави, отделни крайници и цели трупове на десетки овце, целите почернели, с белеща се на люспи обгорена кожа; покрити със струпеи безжизнени очи — изпъкнали от орбитите или напълно липсващи, изтекли от горещината. Всичко бе залято с гориво и подпалено, което допълнително бе почернило кожата и остатъците от вълна, оставяйки купчина от преплетени крайници и подпухнала плът, разцепена от разложението и осеяна със замръзнали розови ивици. Планина от овъглени мъртви животни.
Вонята бе смесица от възможно най-лошите миризми на света — изпражнения, опърлени косми, изгубен живот.
Уолт бръкна в раницата си и извади оттам детектора за гама-лъчи и лаптоп „Дел“, взет от мобилния команден център на управлението.
— Господи — рече Брандън, опитвайки се да дойде на себе си. — Съжалявам за този залп, шерифе.
— Гледката не е много приятна — каза Уолт.
— Меко казано.
— Приготви въжето.
Брандън свали раницата си.
— Нали не си мислиш онова, което аз мисля, че си мислиш?
— Твърде много мислиш.
— Сигурно се шегуваш.
Уолт включи детектора за гама-лъчи към лаптопа.
— Кабелът е твърде къс.
— Шерифе…
— Трябва да сляза долу. Потърси нещо здраво, на което да стъпя. Например онзи стълб от оградата.
— Шерифе…
— Фермерите гледат овце, за да продават месото им, а не за да ги изгарят. Единствената причина, поради която не биха продали месото, е, ако това месо е заразено. Масов гроб като този! Представяш ли си? Друго обяснение няма. Но трябва да имаме доказателство, че тук има нещо гнило. Ти си ранен, Томи. Не можеш да слезеш долу и не можеш да ме издърпаш. Размотай въжето. Обаче побързай — спокойно рече той. — Май имаме компания.
Брандън се обърна. Между допълнителните постройки се появи проблясваща светлина. Мощен лъч от фенер.
— Може би кучетата са се разлаяли — каза Уолт. — Когато човек като Лон Бърни има нещо за криене, сънят му едва ли е спокоен.
— Обърни екрана на лаптопа нататък, за да не се вижда — обади се Брандън.
Уолт го послуша. Беше свалил ръкавиците и едва движеше вкочанените си пръсти. Съмняваше се, че екранът можеше да се види от такова голямо разстояние, още повече че стояха зад прикритието на високите преспи от разчистения сняг, но малко допълнителна предпазливост нямаше да е излишна. Един фермер на среднощна обиколка все още не бе повод за тревога. Причината можеше да е всякаква — от болно животно, нуждаещо се от грижи, до рутинна проверка на нагревателите в оборите преди лягане. Дори и чувството за вина на Лон Бърни да бе взело връх, нямаше причина той да стига по-далеч от пристройките по време на среднощната си разходка. Уолт тревожно се сети за дирите, оставени в снега от огромните двойни гуми на трактора. Двамата с Брандън ги бяха проследили дотук и при всички положения бяха оставили в снега отпечатъци от собствените си подметки.
— Не бива да спираме — каза той.
— Въжето е готово.
Нямаше начин Уолт да се спусне по въжето с лаптопа в ръка, затова той го пъхна обратно в раницата си, но без да го затваря напълно, за да остане включен. После заслиза надолу по стената на адската дупка. Брандън му светеше с фенера. Уолт стъпи на дъното, в празното пространство между стената и купчината полуразложени трупове. Въпреки минусовите температури, вонята долу беше неописуема. Уолт дръпна ципа на якето си догоре и покри устата и носа си с яката му. Закачи презрамките на раницата през свивката на лакътя си, измъкна отвътре лаптопа и го подпря на лявата си ръка като сервитьорски поднос, а с дясната държеше детектора за гама-лъчи. Насочи го към най-близкия подпухнал труп. Дигиталният дисплей отчете радиация в допустимите граници. Доста по-ниско от очакванията му.
Давейки се от задушливата смрад, той насочи апарата към гнилата, обгоряла глава. Почернялата кожа на животното се бе разцепила от подпухването и точно там показателите леко се покачиха — над замръзналата оголена плът.
Вода, помисли си Уолт.
— Шерифе! Имаме компания! — извика Брандън отгоре, прилепил длан до устата си толкова плътно, че Уолт едва го разбираше. — Виждам два малки фара. Четириколесен мотоциклет може би.
Уолт остави детектора върху клавиатурата на компютъра, бръкна в раницата със свободната си ръка и измъкна оттам ловджийски нож с петнайсетсантиметрово назъбено острие от въглеродна стомана. Поколеба се само за миг, преди да го забие. Подутият труп се спука и избълва със съскане облак газове, който блъсна Уолт в лицето и той едва се сдържа да не повърне.
— Исусе всемогъщи! — изпъшка Брандън, усещайки вонята чак горе.
Показателите върху екрана на радиационния дозиметър скочиха значително, този път до опасно високо ниво.
— Светлина! — извика Уолт.
Вперил поглед в приближаващото се превозно средство, Брандън бе занемарил основната си задача. Лъчът отново се върна върху шерифа и той незабавно погледна към биосензора, закопчан предишния ден към джоба на униформата му. Същият участък бе променил цвета си до тъмен пурпурен оттенък, което свидетелстваше за допълнително облъчване с радиация.
— Провери и твоя индикатор! — извика Уолт от ямата.
— Мамка му! — обади се Брандън секунди по-късно. — Направо ще се подпали.
Воят на мотоциклета се чуваше все по-ясно.
— Близо ли е? — извика Уолт.
— Минута. Може и по-малко.
— Зарови въжето в снега. Скрий се в камарата с отпадъци.
— Да се скрия?
— Веднага, Томи. Това е заповед.
Уолт се чувстваше също като Брандън. Не беше в природата му да се крие. Но ако на един фермер му се налагаше да изгори толкова много овце — да хвърли на вятъра толкова много пари — значи ставаше дума за твърде висок залог. Достатъчно висок, за да прибегне до отвличане или убийство? Лон Бърни определено приличаше на човек, който първо натиска спусъка, а после задава въпросите, но Уолт не изгаряше от желание да проверява дали преценката му за фермера е правилна. Ако човекът разбереше, че обгорените трупове на овцете му са били открити, двамата с Брандън спокойно можеха да намерят смъртта си редом с тях.
Уолт затвори лаптопа и го прибра в раницата заедно с детектора за радиация. Сложи раницата пред гърдите си и се сгуши с наведена глава до овчите трупове. Ревът на мотоциклета се чуваше все по-ясно, като жужене на пчела. Студът пронизваше Уолт до костите. От тялото му се виждаше единствено задната част на якето му. Лон Бърни трябваше да насочи фенера си право към него и да се вгледа добре, за да го забележи.
Мотоциклетът пристигна и ревът на мотора му утихна. С ъгълчето на окото си Уолт забеляза, че шофьорът го бе насочил така, че фаровете му да осветяват ръба на ямата.
Шерифът предположи, че след като бе открил дирите от ботушите им в снега, Лон Бърни ги бе проследил до дупката. И сега очевидно се чудеше дали отпечатъците са пресни, или са били оставени от собствените му работници. Зимата не бе най-подходящият сезон за придвижване пеша из ранчото. Но Бърни — или който и да шофираше мотоциклета — нямаше друг избор, освен да се примири с положението.
Уолт долови хрущене на стъпки в сухия сняг. Шофьорът вървеше към ямата. Настъпи тишина. Шерифът си представи как човекът внимателно оглежда купчината подпухнали трупове, опитвайки се да установи какво не е наред. Познато усещане за Уолт, който неведнъж бе разчитал повече на шестото си чувство, отколкото на голите факти.
Тогава чу нещо неочаквано: струя вода. Лон Бърни или който стоеше там горе уринираше в ямата — не особено приятно преживяване при тези температури. Но секунди след това обонянието му безпогрешно разпозна миризмата. Не урина, а дизелово гориво.
Уолт изтръпна от ужас.
Шофьорът на мотоциклета не търсеше тях; бе дошъл тук, за да полее дупката с нафта и да я запали под прикритието на нощта. Трапът бе достатъчно дълбок и огънят едва забележимо щеше да проблясва в тъмното, а черният пушек щеше да се слее с мрака и никой от отдалечените съседни ферми нямаше да го види. На сутринта от него щеше да е останала само тънка струйка дим. Изгарянето на отпадъци и сухи клони се практикуваше целогодишно във всяко ранчо. Малко пушек нямаше да учуди никого. Четириколесният мотоциклет бе докарал бидон с гориво. Шофьорът го изпомпваше на ръка и поливаше с него мъртвите животни. Не успя да улучи Уолт; струята падаше в центъра на огромната купчина, но не спираше да се сипе, литър след литър, и само миризмата й бе достатъчна да докара шерифа до задушаване.
Минути по-късно се чу драсването на кибрита.
Огънят се появи внезапно. Нафтата е бавно горяща запалителна течност и не предизвика експлозия, нито дори лумване. Пламъкът просто тръгна през камарата, облизвайки разлятото гориво. Горещината ставаше все по-осезаема. Мъртвата плът започна да пука.
Уолт беше сигурен, че Брандън се тревожи и можеше да провали всичко, ако хукне да го спасява. Ала точно тогава моторът отново запали и бързо утихна в далечината.
Въжето тупна върху гърба на Уолт.
— Божичко, шерифе!
Пламъците все още бяха далеч от Уолт, но горещината ставаше нетърпима и огънят се разрастваше. Шерифът стисна въжето, заби пети в стената и започна да се изтегля към ръба, където го чакаше Брандън, протегнал към него здравата си ръка.
Стоповете на мотоциклета потънаха в мрака.
— Ти не си с всичкия си — рече Брандън с озарено от огъня лице. Кожата му блестеше, мокра от пот. Очите му хвърляха искри. Беше бесен.
— Ако имах нужда от помощ, щях да извикам — безцеремонно отвърна Уолт.
— Господи! Как е възможно целият този риск да си струва, шерифе? — Възмутен. — Как изобщо е възможно…
Уолт потупа раницата си.
— Струваше си, Томи. Определено.
Обърна се и хвърли поглед към горящата камара от мъртва плът, пукаща и клокочеща. Мислеше си за Марк Ейкър и за изминалото време от отвличането му. Мислеше си как в този студ огънят свързваше един човек с друг, една ферма с друга, един живот с друг и искрено се надяваше, че в момента Марк Ейкър се намира близо до някой огън, също като него. Шансът на Уолт да открие и спаси Марк вече беше реален; едно число върху екрана на гайгеров брояч бе на път да се превърне в неоспоримо доказателство и да разкрие поредица от улики, които да свържат промяната в цвета на биосензора с изчезналия ветеринарен лекар.
Вече знаеше къде е началото на тази поредица, а само ако се повдигнеше на пръсти, можеше дори да зърне следващата й брънка в пелената от мрак, простираща се в продължение на километри в тази почти необитаема долина.
Някъде там се намираше ранчото на сенатор Джеймс Пийви.