Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (35)

34.

— Уолт, мисля, че ще искаш да чуеш това.

Уолт тъкмо хапваше пица в „Смоуки“ на Сън Вали Роуд заедно с дъщерите си и Лиза, детегледачката им. Веднага пусна парчето в чинията си.

— Кое, Чък? — Незабавно разпозна дрезгавия глас в слушалката: Чък Уеб, шеф на охраната в хотел „Сън Вали Лодж“.

— На рецепцията е постъпило анонимно обаждане, че един от гостите ни може би има нужда от медицинска помощ. Съобщили са и номера на стаята. Веднага я проверих. Става въпрос за Дани Кътър, гипсиран до безсъзнание. Току-що звъннах в полицейското управление на Сън Вали, такова е изискването. Но знам, че ти и господин Кътър си имате стара история, условната му присъда и прочие, затова реших да ти звънна.

— Кътър е при теб?

— Аз съм при него, в стаята му.

— Мога ли да го чуя?

— Не е на себе си, Уолт. Периодично губи съзнание.

— Някакви наркотици наоколо?

— Открих пакетче бял прах, около трийсетина грама, залепено с тиксо под мивката.

— Трийсетина? — Ако тестовете докажеха, че прахът е наркотик, Кътър щеше да получи двайсет години зад решетките заради настоящата си условна присъда. Уолт усети присвиване под лъжичката.

— Имаш ли запис от телефонния разговор с рецепцията?

— Не.

— Анонимно обаждане.

— Аха.

— Някой, който е бил разтревожен за състоянието на Кътър, така ли?

— Според обаждането, да. Но нещо не е наред. Той не е просто пиян или дрогиран. Абсолютно гипсиран е. — Чък замълча. — Какво прави Дани Кътър в хотела ми, след като живее в града?

— На чие име е резервацията?

— Някой си Джон Грейдън. Платено е в брой.

— В какво състояние е стаята?

— Леглото не е докосвано. Има нещо гнило в цялата работа. Знам, че е имал вземане-даване с наркотици, Уолт, но тук нещо не е наред.

— Да… Добре. — Уолт вдигна поглед и срещна очите на момичетата, изпълнени с тъжно очакване. Познаваха го и знаеха много добре какво се случваше след подобни телефонни разговори. — Идвам веднага — рече той в слушалката, опитвайки се да намери някакви нови думи, с които да каже на децата си онова, което бяха чували толкова много пъти досега.

* * *

Новите разкрития все повече объркваха разследването. Уолт се опитваше да се придържа към фактите. Ала колкото повече нишки се появяваха, толкова по-заплетено ставаше всичко. Ранди Ейкър бе упоен със стрела и бе загинал, най-вероятно по погрешка, вместо брат си. Марк се бе опитал да се скрие, но бе открит и отвлечен. На верандата си бе намерил епруветка с радиоактивна вода. Центърът за контрол и превенция на болестите провеждаше разследване в бутилиращата фабрика на Дани Кътър. А сега, след две години безупречно поведение, Дани Кътър го грозеше арест заради наркотици.

И като капак на всичко, самият той трябваше да пропътува четири хиляди километра, за да присъства на конференция.

Уолт крачеше по коридора към стая 223, намираща се на втория етаж на хотела. Установи, че неволно се опитва да намери оправдание за Дани поради липса на доказателства. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. По стените висяха черно-бели фотографии на Гари Купър, Кларк Гейбъл, Джейми Лий Къртис и Клинт Истууд.

Снимките на знаменитостите му припомниха, че работи за два коренно различни свята: на неприлично богатите жители на Кечъм/Сън Вали и на обикновените местни граждани, които ги обслужваха. Като в средновековно общество, в което той се намираше по средата между две касти и се грижеше за реда. „Сън Вали Лодж“ беше замъкът.

Почука и секунди по-късно му отвориха. Дани Кътър лежеше по гръб на малка кушетка, със затворени очи и възглавница под главата. По горната му устна имаше следи от бял прах; косата му — в пълен безпорядък. Носеше сини джинси, кожени мокасини и тъмночервен кашмирен пуловер. Чък показа на Уолт находката под мивката. Залепеното с тиксо пакетче, пълно с бяла субстанция.

— Хероин? — предположи Уолт.

— Обаче залепен под мивката? Какво е това, епизод от криминален сериал?

— Господи — рече Уолт, докато оглеждаше стаята. — Какъв е този шум долу? Безплатни питиета в лоби бара?

— Да, свирят трио „Макарони“. — Имаше предвид джаз формацията на Джо Макарило.

— Обади ли се в управлението? — попита Уолт.

— Всеки момент трябва да са тук.

— Всичко ли им каза? — Уолт с изненада установи, че се изкушава да отстрани важна улика, и тъй като му се случваше за пръв път през цялата му полицейска практика, се запита кое точно го подтикваше към това. Нищо не дължеше на Дани Кътър; по-скоро беше точно обратното.

— Казах им, че един от гостите на хотела има нужда от медицинска помощ и че може би се касае за наркотици. Нищо повече.

— Не мога да отстраня пакетчето — каза Уолт, — дори и да исках.

— Никой не е казал, че трябва да го правиш.

Уолт впери поглед в Уеб и застина. Никой от двамата не помръдваше. Без да докосва телефона си, Уолт каза:

— Телефонът ми губи сигнал тук. Ще пробвам да звънна от коридора. — Не отделяше поглед от него. — И друг път си помагал на ваши гости, нали? Затваряш си очите за някоя и друга изневяра, предполагам.

— Това е сериозен проблем — каза Уеб и кимна към банята.

Уолт не каза нищо, но продължи да го гледа право в очите.

— Преди време една проститутка ми разказа следната случка — каза Уеб. — Това става в Портланд, тогава работех там. Тя и сводникът й решават да баламосат някой наивник, да го качат в стаята и да му свият парите. Сводникът изчезва с портфейла му, а момичето стисва носа на човечеца и притиска устата му с длан, докато онзи едва не се задушава. После изсипва бързо една лъжица кокаин върху ноздрите му и пуска носа му. Човекът вдишва рязко и поема сериозно количество от праха. Ако викне полиция, ще е вътре с двата крака. Правели този номер редовно и никой не се осмелявал да ги изпее на ченгетата.

— Тоест в нашия случай, ако случайно пропуснем да забележим праха под носа му, за всеки случай оставят и торбичката под мивката.

— Не знам. Доста скъпичък начин на действие. Защо не една-две дози марихуана?

— Защото трябва да изпъква. Защото трябва да е нещо, което няма да ни убегне. И трябва да изглежда впечатляващо — точно в стила на Дани Кътър.

— Ами ако са предвидили всичко? Я си представи, че са сложили камера.

— Тогава ще си навлечем сериозна беля — съгласи се Уолт.

— В днешно време камерите са големи колкото копче на риза.

— Така си е.

— По пакетчето сигурно има негови отпечатъци — каза Уеб.

— Естествено.

— И човекът отива в затвора заради това.

— Няма да му се размине — каза Уолт.

— И от нас какво се очаква? Да седим със скръстени ръце и да позволим това да се случи?

Уолт сви рамене.

— Може изобщо да не сме прави.

— Обаче сме. — Уеб надникна в банята. — Ако лампата в банята е угасена и вратата е затворена, камерата няма да има какво да снима. — Той замълча. — Ти нямаше ли да се обаждаш по телефона?

— Не можеш да разчиташ на подкрепа от моя страна за това — предупреди го Уолт.

— Голямо момче съм. Отивай да търсиш обхват.

— Чък, не забравяй: ако се окаже, че Дани е виновен, той ще си понесе наказанието, затова по пакетчето не бива да има твои отпечатъци. Чуваш ли? И го дръж някъде подръка. Може да ми потрябва.

— Изчезвай — каза Уеб. — Преди да ми се е изпарил куражът.