Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (32)

31.

Широките рамене на Рой Коутс изпълваха единия край на масичката в мрачното сепаре в ъгъла на закусвалня „Мел-Оу-Дий“ в Арко, Айдахо.

Вратата се отвори и вътре влезе жена, която раздвижи задимения въздух в помещението. За дванайсетте месеца, откакто работеше за него, се бе състарила с петнайсет години. Метамфетаминът не прощаваше — сини кръгове под някога красивите й очи, разядени венци и посивяла кожа. Единствено стегнатото й тяло подсказваше, че е малко над трийсетте.

Тя нямаше вина, че походката й е предизвикателна, и малцина бяха мъжете, които не обърнаха глави след нея. Ако имаше и лице, което да подхожда на тялото й, нямаше да й се налага да влиза в това заведение. Но метамфетаминът бе оставил отпечатъка си върху малката й глава, изострената брадичка, развалените зъби, изтънелия нос и повехналата й, бледа кожа. Имаше евтиното, грубо излъчване на проститутка. Човек никога не би помислил, че по професия всъщност е атомен физик.

— Добър вечер — поздрави той. — Да ти взема ли питие?

Жената сви рамене.

Рой махна на сервитьорката — шейсетгодишна бивша родео кралица с бирено шкембе. Без да се консултира с гостенката си, той й поръча двойна водка с лед и резен лимон, а на себе си — студена наливна бира.

— У теб ли е? — обади се той.

— Не още. Но няма да е проблем. — Тя замълча, после попита: — А моето у теб ли е?

— Бавиш се вече две седмици.

— Осъди ме тогава. Да не мислиш, че е лесно. Наблюдават ни като под лупа. Вината е изцяло твоя.

— Трябва ми. И то скоро — добави той.

— Аха. А на мен ми трябва веднага — рече тя и заби поглед в него. Помежду им се настани едва прикрита неприязън.

— Трябва по-добре да се грижиш за себе си — каза той, без изобщо да му пука за здравето й в дългосрочен план. — Ще те разкрият. Не изглеждаш много добре.

— Когато някой ме пита — а това се случва рядко — отговарям, че ме мъчи упорита настинка. Мога и сама да се грижа за себе си. — Дясната й ръка взе да трепери и тя я свали под масата.

И двамата замълчаха, докато старата кранта сервира напитките им. Попита дали младата дама иска да погледне менюто и младата дама се изсмя. Храната не я интересуваше. Вече не. Старата кранта се оттегли.

— Виж какво, трябва да имам резервен план. Ако пропуснем тази възможност, никой няма да ни обърне внимание — рече Коутс.

— Вече ти казах. Не знам.

— Ще ми е неприятно, ако се наложи да пропусна следващата си доставка за теб — каза той.

Ръката й здраво стисна чашата и ноктите й побеляха. Лицето й остана безизразно.

— Няма да посмееш.

— Не ме предизвиквай.

— Правя каквото мога. Не е лесно. — Тя се наведе към него и разби на пух и прах мита, че миризмата на водка не се усеща. — Това е лаборатория за атомни изследвания, момченце. Ти какво очакваш?

— Доставка — отвърна той със същия спокоен тон. Ненавиждаше обръщението й, ненавиждаше зависимостта й, ненавиждаше почти всичко у нея, с изключение на тялото й. Дрезгавият й глас го възбуждаше. — Язък за научната ти степен…

Погледът й се отмести някъде над него. Той се зачуди какво ли ставаше в главата й. Само ако можеше да се види отстрани на какво бе заприличала под въздействието на метамфетамина. Нае я още когато беше самотна, отегчена, преуспяваща в професията си жена и я превърна в наркоманка с изпито лице, която не изпитваше никакви угризения от това, че нарушава клаузата за конфиденциалност в договора си. Може би причината не се криеше в него или в каузата му, а в нейния професионален живот насред огромна пустиня, изискващ пълна секретност. Държавният предприемач ежедневно превозваше с автобуси от Покатело три хиляди специалисти като нея — умници с лаптопи — а в онзи мормонски град представата за вълнуващи вечерни забавления се ограничаваше до чаша безкофеиново кафе в „Старбъкс“. Еднообразието започна да я съсипва още на шестия месец от четиригодишния й договор по този проект и тя копнееше в живота й да се появи някой като него.

Рой й подаде хартиения плик под масата. Пари не й вземаше. Не искаше да я кара да мисли за това, за да не започне да се колебае. Никога не я бе карал да плаща за метамфетамина. Много добре разбираше начина на мислене на хората със зависимости. Дори да не заставаше изцяло зад каузата му, със сигурност бе пристрастена към дозите, които той й осигуряваше. Ръцете им се докоснаха под масата и пликът смени собственика си, което върна живеца в унилите й, пожълтели очи.

— Мога да взема стая в „Лейзи Хорс“ — каза той. — Ако го пушиш в колата, рискуваме да те арестуват.

Тя вече не пътуваше с автобуса от Покатело. Живееше в двойна каравана близо до Мур, на няколко километра по-надолу по пътя. Така щеше да е по-далеч от колегите си и доста по-близо до бурния нощен живот на Арко, Айдахо, с население от сто и петдесет хиляди души. Всеки петък в местния кинотеатър имаше цели две вечерни представления.

— Мисля, че ще издържа до вкъщи, Рой, само няколко километра са.

Той не беше толкова сигурен.

— Защо да се мъчиш — каза той. — Мога да взема стая.

— Какво друго искаш от мен?

Той се усмихна.

— Ох, Рой, какво да те правя, кажи ми?

— Каквото си поискаш — отвърна той.

Тя обърна водката си на екс, наведе се към него през масата и прошепна:

— Ужасяваш ме. Всеки път, когато те видя, си тръгвам разтреперана и със свит стомах. Плашиш ме до смърт, Рой. Плашиш всеки, когото срещнеш.

Той чу всяка нейна дума, но не успя да реагира, тъй като тя стана и се запъти към изхода. Следващия път нямаше да има хартиен плик. Следващия път щеше да я накаже заради голямата й уста.