Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (29)

28.

Изпод кремавата филцова шапка на сенатор Джеймс Пийви се подаваха кичури бяла коса; сините му, студени като стомана очи не се отделяха от Уолт, докато кръстосваше всекидневната на къщата в ранчото си. Той бе четвърто поколение Пийви начело на овцевъдната семейна ферма с площ от двайсет хиляди акра и изглеждаше точно като такъв — голяма катарама на колана, изгладени сини джинси и обувки „Тони Лама“.

— Ама че въпрос ми задаваш, шерифе — каза той.

— Най-обикновен въпрос, сенаторе. — Човекът не беше сенатор вече двайсет години, но уважението си оставаше.

— Какво прави твоят човек навън? — попита Пийви, застанал с гръб към Уолт и с лице към прозореца.

— Ти каза, че може да огледа наоколо.

— Гази през пасбището ми.

— Старателен е — отвърна Уолт. — Нека не се тревожим за него.

— Винаги използваме услугите на Марк, по-точно на ветеринарната клиника в Сън Вали. Не разбирам защо те изненадва това, че е бил тук по служба.

— Аз пък не разбирам защо не получавам отговор на въпроса си — подчерта Уолт.

— Отглеждаме девет стада овце, Уолт. Това са девет хиляди глави добитък. Имам управител на фермата и отделен надзирател за всяко стадо. Не е нужно да ме уведомяват всеки път, когато се налага да викаме ветеринар.

— Значи не знаеш за какво точно е идвал Марк? Просто и ясно. — Уолт се надигна от дивана. — Имаш ли нещо против да ме представиш на персонала си?

— Седни — рече Пийви. Гласът му прозвуча твърде високо за затвореното пространство на стаята. Премести се до другия прозорец, вторачен в действията на Брандън. — Стига си ме разпитвал какво е правил и какво не е правил Марк Ейкър за нас. Какво значение има? По-важно сега е следващото ти избиране за шериф. Мислех, че това е причината за посещението ти. Изплюй камъчето и ми кажи с какво мога да бъда полезен.

— Винаги си бил повече от щедър, сенаторе. — Пийви подкрепяше шерифите в поне три области, в това число и Блейн.

— Чувам, че този път имаш сериозна конкуренция в лицето на Ричи Дуник.

— Добре организирана кампания, така е.

— Чувам и друго: че не можеш да се концентрираш изцяло върху надпреварата… заради развода си. Дяволски съжалявам да го чуя. Ама че съвпадение.

Уолт стисна разтворените си длани между коленете си и положи усилие, за да не каже нещо грубо относно нетактичността на Пийви.

— Мога да убедя редица високопоставени лица да дадат своя принос за кампанията ти, Уолт. В рамките на позволеното. Говорим за десетина-дванайсет души, които биха се отзовали, ако ги помоля.

— Не мисля, че е редно да коментирам начини, с които бих могъл да заобиколя законното провеждане на изборите, сенаторе.

— Господи! Приличам ли ти на човек, който си пада по задкулисни игри? Просто ти правя предложение. Опитвам се да помогна.

— Оценявам го.

— Ако имаш нужда от финансова помощ, мога да го уредя. Това ти казвам.

— Трябва да разбера причината за посещението на Марк Ейкър в ранчото ти. Искам да съм наясно какво точно е разболяло овцете ти.

— Кой е казал, че овцете ми са болни? Не прибързвай със заключенията, Уолт. Марк идва тук предимно за рутинни ветеринарни процедури — ваксиниране, скопяване, израждане на крави.

— Знаеш ли, че наскоро е посетил две ферми в съседство с твоята?

— Нещо странно ли виждаш в това?

— Нито едно от посещенията му не е документирано на хартия. В клиниката му не знаят нищо за тях. Говорим за педантичен професионалист, диабетик тип А, който — както ме уведомиха — никога не би предприел пътуване на такова разстояние, без да се обади в лечебницата. Да не говорим пък за три такива посещения.

— А ти се интересуваш от това, защото…

— Мога ли да вметна нещо тук, сенаторе? Всеки път, когато задам въпрос или спомена нещо за посещенията на Марк Ейкър, вместо отговор, получавам въпрос. И двамата сме наясно с великолепните ти ораторски умения, но, честно казано, отношението ти към мен никога не е било такова, каквото е днес. Намирам го за обидно. Седя си и се чудя какво, по дяволите, става тук.

Пийви временно заряза наблюдателния си пост до прозорците и се премести в центъра на стаята. Всекидневната беше луксозно обзаведена — с кожени дивани, скулптура на Ремингтън и картини в каубойски стил по стените. Имаше и камина от опушен зидан камък, оградена с метална предпазна решетка. Вътре в нея бе запазена оригиналната кука от ковано желязо за топлене или готвене на храна. Пийви застана на огромния вълнен килим, върху който бе метната щавената кожа на някакво четирикрако същество, което Уолт така и не можа да идентифицира без наличието на глава.

— Чух за Ранди. Той също е идвал тук служебно. Предполагам, че неслучайно си се вдигнал от толкова далеч да разпитваш за Марк и посещението ти има нещо общо с тази трагедия. Но не разбирам какво точно ме питаш, Уолт. Не знаех, че Марк е ходил и в съседните ферми. Може всички да сме извадили лош късмет с дефектна партида ваксина или нещо подобно. Или пък е нещо заразно, за което тепърва ще узнаем. Просто не знам. Ще говоря с моите момчета и ще ти се обадя. Не виждам какво повече мога да направя за теб.

— Така е, спор няма.

— Предложението ми относно предизборната ти кампания е напълно сериозно.

— Много съм ти благодарен.

Уолт се изкушаваше да попита сенатора за качеството на водата в района, но предпочете да замълчи засега.

Пийви пристъпи към шерифа и стисна ръката му за довиждане. Имаше здраво ръкостискане за мъж на неговата възраст. Погледите им се срещнаха и Уолт остана с усещането, че Пийви се кани да добави нещо. Здрависваха се малко по-дълго от обичайно, но Уолт не разбра дали в това имаше някакво послание към него. Гейл с нетърпение щеше да разкаже на всеки, който проявеше желание да я изслуша, че на Уолт му липсваше умението да общува и улавя послания.

Пийви отвори уста. Уолт отново застана в очакване да чуе нещо. Сенаторът поклати глава — едва забележимо, по-скоро като трепване — и издиша дълбоко.

„Какво?“ — искаше да попита Уолт.

Ала домакинът му го остави да гадае и го изпрати до входната врата.

Брандън газеше през снега обратно към къщата и щом видя, че Уолт вече го чака до черокито, незабавно ускори крачка. Наруши мълчанието в колата чак когато фермата остана на няколко километра зад тях.

— Имат пет автоматични поилки в онова пасище. Всичките са зад сеновала в югозападния ъгъл. — Направи пауза, за да намести превръзката си, което — според Уолт — не бе нищо повече от нарочно търсен драматичен ефект. — Нито една от тях не работи.

— Не работят или са изключени?

— Сухи са. Същото се отнася и за три други малко по-нататък, до един от оборите. Исках да вляза в обора да огледам, но един мексиканец буквално ме избута навън, като непрекъснато повтаряше: „Мистър Джим. Мистър Джим“. Тоест Пийви по всяка вероятност. На връщане подминах водопроводен спирателен клапан. Заключен! Представяш ли си?

— Спирателният клапан е бил заключен — повтори Уолт.

Спирателните клапани бяха свободно стоящи водни кранове, които осигуряваха целогодишен достъп до вода.

— Ти си живял в Айдахо десет пъти по-дълго от мен, шерифе, но аз никога, нито един-единствен път, не съм виждал някой от тези кранове заключен. Ако не друго, те са единственият абсолютно сигурен източник на вода през зимата в случай на пожар, тъй като никога не замръзват.

— Сенаторът майсторски се изплъзна от необходимостта да излъже — каза Уолт и стисна по-здраво волана.

В далечината пред тях, но вероятно все още в собствеността на Пийви, се издигаше тъмносив стълб от пушек. Може би работниците от ранчото изгаряха някакви отпадъци — клони, сухи листа или нещо подобно, помисли си Уолт. Зимно време често се палеха такива огньове, тъй като снегът предпазваше горите от пожар. Издигащата се към небето димна спирала изглеждаше красиво на фона на бледата светлина в късния следобед.

— По дяволите! — рече Брандън и отвори прозореца си. — Пак онази отвратителна воня!

Уолт подуши въздуха и веднага разбра, че Брандън е прав — същата остра, задушлива смрад. Подобно нещо не се забравяше. Шерифът завъртя волана и колата поднесе по заледения път. Овладя я и пое в посока към дима. Десетина минути по-късно почистеният участък от пътя свършваше. Брандън погледна в топографската карта и установи, че пътят е отбелязан като черен, тоест през зимата оттам не минаваше снегорин.

Дебелият пръст на Брандън проследи друг път върху картата — също маркиран като черен — който осигуряваше достъп до този район от ранчото на Пийви.

Миризмата бе значително по-силна там, в края на пътя. Очевидно имаше връзка с огъня, макар все още да не разполагаха с убедително доказателство за това.

Двамата мъже излязоха от колата и нагазиха през снега. Уолт напъха ръце в джобовете си в опит да се постопли. Брандън се опита да сгрее вкочанените си пръсти, които стърчаха от превръзката.

Насреща им изникна ограда с предупредителна табела — „Частна собственост. Влизането забранено“.

— Сенаторът не свали поглед от теб през цялото време, докато обикаляше пасбището му.

— Че защо?

— Старателно избягваше да навлиза в подробности, но на мен ми беше по-интересно да наблюдавам самия него.

— Но защо, шерифе? Мислиш ли, че има нещо общо с водата? Това май звучи най-логично, а?

— Така е — съгласи се Уолт.

— Дали ще успеем да открием Ейкър? Жив имам предвид?

— Дяволски силно се надявам.

— Мислиш ли, че би могъл да е тук някъде?

— Нямам ни най-малка представа.

— Дали сенаторът знае?

— Не. Не мисля. Нямах такова усещане.

— Но той е замесен — разпалено каза Брандън.

— В прав текст ми предложи да плати преизбирането ми за шериф — каза Уолт и енергично разтърка дланите си една в друга, за да ги стопли. — Определено е замесен. — После се обърна и обхвана с поглед необятната пустош на долината, наслаждавайки се на гледката. Някой от съседите би могъл да види пушека, но не и да усети миризмата, при тези огромни разстояния между фермите. — Има нещо, което свързва трите ферми. Марк е бил наясно какво е. Това е и причината за отвличането му. Както и за смъртта на брат му. — Той се запъти обратно към колата. — Гладен ли си?

— Мога да изям цял вол — отвърна Брандън.