Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (28)

27.

Рой Коутс влезе обратно в хижата, целият плувнал в пот, с опръскани в кръв ботуши и престилка. Ейкър спеше завързан на стола, с клюмнала напред глава. Дишаше остро и измъчено. Коутс хлопна вратата и Ейкър вдигна кървясалия си поглед към него. Кожата му имаше жълтеникав оттенък.

Коутс вдигна победоносно в ръка голям прозрачен плик с цип. На дъното му като умряла риба се плъзгаше панкреасът на нероденото теле на Бес.

— Е, какво ще кажеш? — рече той.

Ейкър забели очи.

Коутс се завтече припряно към него, улови го за брадичката и повдигна лицето му.

— Не смей да ми припадаш точно сега! Аз изпълних моята част от задачата. Сега ти трябва да кажеш какво следва. Чуваш ли ме? — Вече крещеше. — Докторе! Чуваш ли ме!?

Ейкър повърна в скута си.

Коутс отстъпи назад.

— Господи!

— Не се чувствам добре — успя да пророни Ейкър.

— Мамка му!

— Течности — промърмори ветеринарят.

Коутс го развърза и му наля чаша вода. Ейкър се насили да я изпие. Подаде му празната чаша и поклати глава.

— От тук нататък започвам да се обезводнявам. Ще повръщам, няма да мога да задържа водата. По някое време ще изпадна в кома. Бъди готов за това. Ще трябва да свършиш всичко сам, Коутс. Подготви си малко подсладена вода или сок, защото едва ли ще успееш да улучиш дозата. — Ейкър с мъка държеше очите си отворени. — Запомни ли всичко?

— Трябва да останеш в съзнание, докторе.

— Опитвам се.

— Да го смеля ли? — попита Коутс и кимна към плика на масата.

— Суров и счукан. В голяма чаша за кафе. С дръжката на отвертка, но първо трябва да я стерилизираш. Десет минути. Имаш ли физиологичен разтвор или нещо подобно?

— Разтвор за контактни лещи.

— Ще свърши работа. Може да ти потрябва. Не много, колкото да стане на каша. После изтегли екстракта в спринцовка.

— Значи счуквам го и добавям разтвор. Колко да ти инжектирам?

Коутс вече стоеше до печката. Пусна една отвертка във врящия чайник, който къкреше там постоянно, за да овлажнява въздуха. Избра голяма керамична чаша, изплакна я с малко вряла вода и изсипа в нея съдържанието на плика. Приличаше на парче дроб, но всъщност беше панкреас.

Ейкър измърмори нещо. Коутс изтича към него и доближи ухо до напуканите му устни.

— Ако започна да се потя и треперя… говоря за след инжекцията… значи си ми дал твърде голяма доза. Ще ми трябва… — Ейкър повърна и се отпусна безжизнено.

Коутс го разклати, ала безуспешно: човекът беше в безсъзнание.

— Ще ти трябва какво? — крещеше Коутс в лицето му.

Не можеше да чака десет минути, за да стерилизира отвертката. Измъкна я от врящата вода с помощта на щипки за барбекю, подсуши я с чиста хавлия и започна да мачка панкреаса с дръжката. За няколко минути го превърна на каша. Добави малко количество от разтвора за контактни лещи, после наклони чашата и изтегли екстракта със същата спринцовка, с която първоначално възнамеряваше да принуди Ейкър да му съдейства.

Течността изглеждаше отвратително. Не можеше да си представи как това нещо би могло да спаси нечий живот. Но друг избор нямаше. Смъкна панталоните на Ейкър и заби спринцовката в хълбока му. Инжектира му 20 кубика.

Ветеринарят реагира неочаквано бързо. След по-малко от две минути отвори очи, надигна глава и се огледа. Лицето му взе да възвръща цвета си.

— Интересно — рече той.

— Потиш се.

— Сок — каза Ейкър и стисна с треперещи ръце облегалките на стола. — Дай сока, идиот такъв! — кресна той.

Целият стол вече се тресеше, сякаш танцуваше по пода.

Коутс бе пропуснал да го приготви предварително. Разполагаше единствено със замразен портокалов сок. Сложи кутията в мивката и пусна водата да тече върху нея. Ейкър се тресеше неудържимо. Столът се наклони на една страна и се прекатури на пода. Коутс грабна една чаша, сипа вътре захар и я напълни с вода. Разбърка я и разплиска половината, докато дотърчи до Ейкър. Изправи го да седне и го накара да пие.

Ейкър дойде на себе си и тъй като нямаше как да измери нивото на кръвната си захар, се налагаше да преценява състоянието си на око. Пет минути след тежкия пристъп вече седеше спокойно на стола.

— Трябва да сме готови за вторични проблеми, Коутс — каза Ейкър.

— Какви по-точно?

— Екстрактът има кратко действие. Ще имам нужда от доза през няколко часа. Засега имаме достатъчно. Проблемът очевидно е в дозирането. Ще има предупредителни симптоми и аз ще усетя кога имам нужда от още. По-големият проблем е евентуална алергична реакция към екстракта. Вероятна инфекция около мястото на инжектирането. Но при тези обстоятелства това е нормално. Реакцията може да се прояви по различен начин — от леко неразположение като кожен обрив до нещо много по-тежко. Ще разберем, като се случи. А то ще се случи. Не трябва да ме изпускаш от поглед; аз също ще се постарая да наблюдавам състоянието си, доколкото ми е възможно. Кажи на твоя човек, че ми трябва „Лантус“. Една доза действа в продължение на двайсет и четири часа. Не можем да напуснем хижата, преди да е дошло лекарството. Още не.

Коутс шумно се изсмя. Върху брадата му полепна слюнка и той я избърса с ръка.

— Нещо смешно ли казах? — попита Ейкър.

— Докторе, намираме се толкова навътре в гората, че само армия може да ни открие. — Той продължи да се киска. — Много голяма армия.

— Намери ми чиста риза — нареди му Ейкър. Искаше да изпробва надмощието си върху него. — Моята смърди.

Коутс се поколеба за момент; нямаше представа как да реагира. После тръгна към раклата до единственото легло в помещението и взе да рови вътре.

Марк Ейкър не позволи на похитителя си да види усмивката, която се прокрадна на устните му. Беше го накарал да му се подчини.

Все още имаше надежда.