Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (25)

24.

Лон Бърни посрещна черокито с четири кучета до себе си. Наближаваше шейсетте, с червендалести бузи и меки, сиви очи; носеше мръсни дочени дрехи, каубойска шапка — цялата в лекета — и големи гумирани ръкавици. На носа си имаше яркорозов сърповиден белег, голям колкото нокът на палец. Един от предните му зъби беше нащърбен — спомен от участието на деветнайсетгодишния Бърни в шампионат по обяздване на бикове. Все още слагаше колана с огромна сребърна катарама, когато ходеше на танци в „Грейндж Хол“ в събота вечер след сочна пържола в „Лоудинг Шуут“.

— Видях, че насам идва полицейска кола, и очаквах да е Нед — каза фермерът, свали ръкавицата от мазолестата си ръка и се здрависа и с двамата. Гласът му бе дрезгав като мотор на трактор. — Отдалеч идвате.

— Няколко въпроса само, ако имаш време — каза Уолт.

Брандън се местеше от крак на крак, за да раздвижи кръвта си. Леденият вятър ги пронизваше. По това време на годината време колкото искаш.

Лон Бърни погледна над главата на Уолт — без да се надига на пръсти, човекът беше грамаден — за да инспектира животните си. Имаше прилика с Хос Картрайт^[1]. Уолт долавяше у него някаква предпазливост, граничеща с неприязън. За момент му се стори, че фермерът обмисля дали да не ги покани да влязат, или да го придружат в обора, докато си върши работата. Нещо трепна в сивите очи на Лон Бърни и той пое дълбоко въздух през зъби.

— Разбира се — рече той.

Уолт хвърли бърз поглед към Брандън и той веднага спря да потропва.

— Марк Ейкър, от ветеринарната клиника в Сън Вали, е идвал неотдавна тук по работа.

Сивите очи на Лон Бърни се вледениха. Друга промяна в иначе приятното изражение на лицето му не се забеляза. При всяко издишване от устата му излизаше пара. Лон Бърни — парната машина.

— Една от кравите ми се беше подула — отвърна фермерът. Студът сякаш не му правеше впечатление. Уолт обаче замръзваше. — Мел Хикънботъм беше на повикване в Чалис. Обикновено се обаждам на него. Замести го този човек, Ейкър. В подобни случаи няма време за губене.

— Чудесно, а помниш ли как му плати?

Лон Бърни изгуби самообладание за момент.

— Добре му платих, това ще ви кажа. Пътят дотук е дълъг, а тарифата му е почасова. Всъщност защо толкова ви интересува моят добитък, шерифе? Мога ли да знам?

— Братът на ветеринаря беше убит преди два дни. Сега и той самият е в неизвестност. Последният ангажимент на Марк го е довел в този район. — Лицето на Лон Бърни остана безизразно. — По принцип Марк не се занимава с едри животни. Това беше работа на брат му. Очевидно е направил изключение. Искам да разбера защо. В книгата за служебните ангажименти е отбелязано, че в клиниката се е обадил Мел Хикънботъм. Съобщил е, че овцете ти са болни. Овцете, а не кравите. Нищо не се споменава за подуване.

— Може и тъй да е — каза Лон Бърни, без да трепне. — Може и да е било точно както казвате. Може Мел да се е погрижил за подуването, а ветеринарят от Глитър^[2] Гълч — за овцете.

Уолт не за пръв път чуваше този прякор на Сън Вали. Богатството и блясъкът, с които се славеше долината, обиждаха хора като Лон Бърни и по този въпрос нищо не можеше да се направи. Голяма част от неговата неприязън се дължеше на завист и невежество и следователно беше незаслужена. Голяма част, но не цялата. Лон Бърни ги уведомяваше, че ги смята за нежелани натрапници, независимо дали идваха по работа или не.

— Последно, кравите или овцете? — остро попита Уолт.

— Вече казах, че една от кравите ми се беше подула. Тук непрекъснато има по някое животно, което е болно.

— От какво точно страдаха овцете?

— Ако знаех от какво — каза Лон Бърни, — нямаше да ми трябва ветеринарен доктор, не е ли тъй?

— Той не каза ли? Не постави ли диагноза?

— Ти имаш ли представа от овце, шерифе? — Фермерът погледна вдясно към стотиците скупчени едно в друго животни. — Тъпи като галоши. Погледнеш ли ги накриво, и се разболяват. Понякога им скимва да скочат в напоителния канал, руното им натежава и се давят в половин метър вода. Оставям ветеринаря да се оправя с тях. Някоя и друга инжекция и веднага се изправят на крака. Плащам си сметките редовно и друго не ме интересува. Не питам за диагноза, а гледам резултата.

— Значи овцете вече са здрави, нали така? Марк Ейкър успя ли да ги излекува? Или той всъщност се е занимавал с кравите?

Погледът на Лон Бърни стана леденостуден. В ъгълчетата на напуканите му устни трепна ехидна усмивка.

— Ето какво може да е станало — предположи Уолт. — Мел се е обадил на Марк за овцете, но когато Марк е пристигнал, се е оказало, че Мел нещо се е объркал и проблем са имали не овцете, а кравите.

— Мислиш, че мога да се объркам кои от животните ми са болни, така ли, шерифе? Случайно да имаш куче? А котка? Трудно ли ги различаваш? Е, с мен не е така. Една от кравите се беше подула. Това е всичко.

— Брат ми имаше крава — обади се Брандън, — която веднъж се беше подула. Заби швейцарското си ножче в нея и от търбуха й излезе най-кошмарната воня, която някога съм подушвал. Но пет минути по-късно същата тази крава се вдигна на крака и отиде да си пасе. Изобщо не се е налагало да вика ветеринар.

— Кравите имат три стомаха, синко. Зависи кой точно се е подул. Аз прободох с нож нашата крава три пъти. Надупчих я като шибан игленик. Нищо! Тогава звъннах на Мел. Мислех, че аз съм се обадил на вашия човек от Глитър Гълч, но може и да си прав, сигурно Мел му е звъннал. Не разбирам какво значение може да има.

— Мел се е оправил с подуването. Марк се е погрижил за овцете. — Уолт направи обобщение, не задаваше въпрос.

— По дяволите, мина месец и повече оттогава, шерифе. Как мога да помня?

— Чувал ли си за болен добитък в съседните ферми? Овце или крави?

— Не, сър. Не съм.

Твърде прибързан и рязък отговор. Очакваше този въпрос.

— Намира ли ти се някоя сметка, издадена от ветеринарната клиника? — попита Уолт. — Дали бихме могли да я погледнем?

— Плащам ги и ги изхвърлям, синко.

— Обръщай се към нас с „шерифе“ и „помощник-шерифе“, не със „синко“ — каза Брандън, без дори да направи опит да прикрие раздразнението си. — Ветеринарят, Хикънботъм, дали пази някаква документация?

— Може и да пази. Питайте него.

— Обезателно. — Брандън извади бележник и си записа нещо.

— Не виждам за какво е цялата тази тревога — каза Лон Бърни.

— Един човек е мъртъв — припомни му Уолт. — За нас е достатъчна причина за тревога.

Вятърът се усили. При определена температура човек имаше чувството, че няма как да стане по-студено, но се оказваше, че винаги може и още. Лон Бърни продължаваше да не го усеща.

— В този край имали ли сте случаи на луда крава? — попита Уолт, надявайки се да долови промяна в изражението на Бърни.

— Тази болест не е излизала извън Канада, доколкото знам.

— Кога долу-горе си се обаждал за последно на някой от двамата ветеринари?

— Отдавна — отвърна Лон Бърни и навири нос.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Тук при нас дните си приличат. Особено по това време на годината.

— Кравите се подуват от преяждане със зелена трева — каза Уолт.

— Допреди месец имахме зелена трева. Зимата подрани. Могат да се подуят и от мухлясало сено. Накъде биеш, шерифе? Какво точно очакваш да чуеш? — Той погледна към Уолт, после към Брандън.

— Ще ти кажа какво очаквам да чуя. Истината, господин Бърни. Но ми се струва, че сме далеч от нея.

— Лъжец ли ме нарече, шерифе? По нашия край това клони към обида. Вижте какво, чака ме работа. — Погледът му остана вперен в Уолт, без да трепне.

После се обърна и тръгна към обора.

Тежката воня почти не се усещаше, докато бяха извън автомобила, но щом се отдалечиха от ранчото, задушливата смрад отново изпълни колата. Брандън изпъшка и отвори прозореца.

Това само влоши положението.

Миришеше на пърлена коса.