Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (24)

23.

Два от планинските проходи, които Уолт често използваше през летните месеци, бяха затрупани от снега зимно време, което го принуди да поеме на югоизток, заобикаляйки три планински вериги, разперени като пръсти навътре в обширната безплодна равнина на Централно Айдахо. Двамата с Брандън почти не си говореха по време на двучасовото им пътуване през Кери, после Арко и накрая малкото градче Хауи, състоящо се от Църква на светците от последния ден, пощенска станция и магазин за смесени стоки. Оттам шерифът пое в посока североизток, към Пахсимерой Вали. С типичните за този район дълги и студени зими и оскъдните водоизточници, едва поддържащи съществуването на десетина ферми, в Пахсимерой сякаш времето бе спряло цяло хилядолетие назад. Величествени планини опасваха тучна долина, покрита с килим от пача трева и пелин. Покрай бреговете на бистри потоци се извисяваха канадски тополи и трепетлики. Стада от антилопи тичаха на воля като питомни зайци, а червеноопашати ястреби се рееха с разперени криле, носени от силните ветрове, които правеха това място така неприветливо за хората.

Прав път с две платна разделяше снежната долина надве като с нож. Една от най-живописните гледки в Айдахо, която Уолт винаги попиваше с удоволствие.

— Дойде ли човек тук, все едно е в друг свят — обади се Брандън.

— Баща ми обичаше да идва на лов тук.

— Ти не ходиш на лов — каза Брандън така, сякаш едва сега осъзнаваше този факт.

— Не.

Томи следеше екрана на портативно GPS устройство и малко непохватно — заради превръзката — сверяваше показателите с разгъната в скута си топографска карта. От време на време поглеждаше вдясно, където според очакванията му трябваше да се появи първата от трите ферми, отбелязани от Марк.

— Мислиш си, че съм луд да обикаляме тук — обади се Уолт.

— Казал ли съм нещо?

— Това е единствената ни сламка: три точки върху карта.

— Може пък да е достатъчно — отвърна Брандън.

Уолт стисна здраво волана и това нямаше нищо общо със заледения път, по който се движеха.

— Имаше един период, в който исках тя да се върне — каза той.

Брандън насочи вниманието си върху GPS устройството и после за стотен път зарея поглед през прозореца.

— Ако те уволня, ще изляза злопаметен. Може да решиш и да ме съдиш.

Брандън посегна към дръжката на вратата.

— Ако искаш, мога да сляза и тук. Ще повървя до вкъщи; едва ли са повече от двеста-триста километра.

— Говоря за момичетата — каза Уолт. — На първо място, преди всичко друго, стоят момичетата.

— По дяволите — прошепна Брандън. — Нека прекратим този разговор!

— Ако искаш да чукаш жена ми, твоя си работа. Не мога да ти се бъркам. Но покрай нея клатиш и мен. Ето затова трябваше да се сетиш. — Той обърна поглед към Брандън.

— Мислиш, че не съм ли?

— В полицията на Кечъм има вакантно място. В Белвю също, доколкото знам.

Предложението увисна в препускащия по пустия път автомобил. Уолт се почувства дребен и жалък.

— Струва ми се — каза Брандън високо, сякаш последната им размяна на реплики беше минала покрай ушите му, — че няма да успеем да стигнем дотам. Не ми се вярва пътят да е почистен.

— Почистен ще е — отвърна Уолт. Брандън го погледна изненадано. — Марк е ходил там на повикване. А в тази долина няма какво друго да е било, освен овце или крави. Със сигурност чистят пътя, за да могат да ги хранят. Сателитните изображения показаха четири или пет кръга, струпани някъде тук. Със сигурност е ферма. — Още щом каза това, във високата пряспа край пътя неколкостотин метра по-нататък се появи процеп. Уолт намали скоростта. — Готов съм да се обзаложа, че роптае — каза той. — Че караваната ти е твърде тясна, че работиш прекалено много.

— Затова ли ме помоли да те придружа, шерифе? Стараеш се да ограничиш свободното ми време?

— Аха.

Брандън се намръщи. Не очакваше да чуе истината.

Не го показваше, но чувството за вина го изгаряше отвътре, а Уолт не спираше да човърка с пръст раната му.

— Уведоми ли шерифа на Леми? — попита Брандън.

— Може и да съм забравил — отвърна Уолт.

— Защото…

— Леми е малко по-особен окръг. Тук не можеш да хвърлиш камък, без да улучиш нечий братовчед или племенник. Всички са твърде близки помежду си. Не исках да им давам възможност да репетират каквото и да било предварително.

— Какво да репетират?

— Откъде да знам.

— Защо тогава го казваш?

— Има причина за смъртта на Ранди. Може да е заради бракониерството, но аз не съм толкова убеден. Мисля си, че е заради якето, което носеше. Якето на Марк. Сега пък Марк е отвлечен, а освен това се оказа, че в кръвта на Ранди е имало същата комбинация от сънотворни. Предполагам, че смъртта на Ранди е била случайност и че всичко се върти около Марк и онова, което е криел в хижата си — каквото и да е било то. Тоест някоя или всички от тези ферми са замесени.

— Не думай!

— Кое би могло да вкара ветеринар в беля? Една мисъл ми се върти в главата непрекъснато — луда крава. Това е нещото, което всеки фермер — какво остава пък за старата гвардия в този район — би се постарал всячески да запази в тайна.

Брандън спря да обръща внимание на картата в скута си. Беше се наклонил към Уолт и поглъщаше всяка негова дума.

— Питаш какво биха могли да репетират? — продължи шерифът. — Например някоя измишльотина, с която да се опитат да ни баламосат защо Марк е посещавал този район и защо е забучвал шибани знаци върху карта, за да отбележи местоположението на чифлиците им. Някоя история, която няма да има нищо общо с истинската причина, поради която са го викали тук.

— Луда крава.

— Трябва да е нещо такова. Нещо голямо. Нещо, което да обясни защо истината има такава висока цена.

— Но защо да си усложняват живота с отвличане? Старата гвардия борави чудесно с пушката. Подобни сантиментални похвати не им отиват особено.

— Кой знае? Може да са искали да разберат дали е споделял нещо с някого и доколко е бил наясно с цялостната ситуация. Може да не са се отказали да го убиват. А може и вече да е мъртъв.

Искаше му се да си вземе думите обратно. Изричането на такива неща на глас им придаваше тежест. Насочи колата към отворените порти на оградената с телена мрежа ферма и гумите на черокито разтресоха ограничителната решетка за добитък. Тракането й можеше да вдигне умрял от гроба. От лявата му страна се издигаха два метални хамбара, които приличаха на забучени в снега сиви шапки. Минаха покрай огромна ливада, която лятно време сигурно бе засята с висока до колене люцерна. Дири от копита криволичеха като черни вени през дълбокия сняг. Седемдесет-осемдесет глави добитък стояха струпани с гръб към вятъра в югозападния край на поляната.

Уолт насочи черокито към житниците, подмина два дървени обора и стигна до двуетажна къща с дървена ламперия и бели первази. Огледа кравите за признаци на заболяване, но нямаше представа какво точно търси — на него всичките му приличаха на луди.

На поляната отсреща имаше стадо овце, които неспокойно потропваха на място. Поклащаща се напред-назад къделя от бяла вълна, осеяна с черни глави и крака. Като марионетки на невидими конци.

— Онова, с което никога няма да свикна, ако живея в такава ферма — рече Брандън, душейки въздуха, — е вонята.

— През зимата обикновено не смърди чак толкова — каза Уолт. — Но трябва да призная, че вони ужасно. — Наоколо се носеше остра, задушаваща смрад, която сякаш се просмукваше в порите им и ставаше все по-силна с приближаването им до сградите.

— При миризма като тази — обади се Брандън — изобщо не се изненадвам, че са извикали ветеринар.