Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (23)

22.

— Много е просто всъщност — каза мъжът.

Дървата в печката пукаха. Ейкър седеше на дървен стол, завързан за облегалката и с черна качулка на главата. На малка масичка до него имаше емайлиран поднос с наредени върху него шишенца и спринцовка. До печката лежеше свито на кълбо куче. За таван служеше самият покрив на хижата, укрепен с кръстосани дървени подпори. Във въздуха се носеше силен аромат на кафе, както и лекият, но непогрешим мирис на аптека.

— Искаме да напишеш доклад относно разкритията си — продължи той.

— Какви разкрития? — попита Марк Ейкър през тъканта на качулката.

— Относно овцете. Не ми се прави на глупак.

— Писането на доклад изисква лабораторна работа, проучване, търпение и много време — отвърна той.

— Всичко това вече си го свършил.

— Отчасти, да. Така е. Но ми трябва още време. Ако ме пуснете…

— Аз имам предвид разкритието на конкретни факти.

— Далеч съм от този етап. Това е истината, всичко е само теории. Ако искаш да прекратя разследването, ще го направя. Просто спирам да задавам въпроси.

— Тъкмо напротив. Искам научно да потвърдиш онова, което аз вече знам. Тук ми е нужна именно твоята помощ. Искам да разгласиш разкритията си, а не да ги криеш. — Той направи пауза. — Мислиш си, че те занасям, нали? Напълно откровен съм! Искам да ги публикуваш.

— Щом искаш, ще го направя. Но първо трябва да ме оставиш близо до някоя болница и това трябва да стане съвсем скоро, ако не искаш да те грози обвинение в непредумишлено убийство.

— Няма да те убивам. Успокой се. Не искам да спирам разследването ти; искам да го публикуваш. Явно не ме разбираш. Публикувай разкритията си и ще те пуснем.

— Явно ти не разбираш, задник такъв. Виж сега, аз съм инсулинозависим диабетик. След два часа, ако не и по-рано, пулсът ми ще се ускори, дишането ми ще се учести и ще загубя съзнание. Ще изпадна в шок. А ако не получа медицинска помощ навреме, ще умра. Колкото до искания от теб доклад — няма да доживея да напиша и един параграф от него. Закарай ме до болница и ще направя каквото искаш.

В главата му свиреше погребалният марш. Първите акорди прозвучаха още при споменаването на думата диабет. Мъжът развърза краката на Ейкър и издърпа съпротивляващия се пленник от мястото му. Столът се прекатури встрани и се строши на пода. Ейкър замахна с крак и успя да улучи лявото ухо на противника си, преди онзи да успее да го удържи. Мъжът разкопча колана на Ейкър и смъкна панталона му надолу.

Лявата част на седалището му бе надупчена като решето от инсулиновите инжекции.

— Мамка му! — изкрещя мъжът. Изсумтя и ядосано взе да кръстосва тясното помещение.

— Имам нужда от инсулин, Коутс — обади се Ейкър.

В суматохата качулката се беше изхлузила от главата му.

Рой Коутс чу името си и изненадано се втренчи в заложника си.

Как, по дяволите…?

— Р. Коутс, нали така? — каза Ейкър. — А тя трябва да е Димпълс — рече той и кимна към свитото до печката куче. — Предната й дясна лапа беше ухапана от гърмяща змия… преди колко… две години? Дължиш ми сто и осемдесет долара за това, Коутс. Трудно забравям клиентите, които не плащат.

— Я си затваряй устата!

— Какво планираш, да ме убиеш? — развесели се Ейкър. — Ще умра пред очите ти, Коутс. И нека ти кажа, гледката няма да е приятна.

— Няма да умреш. Имаш да пишеш доклад.

— Щях, ако можех, обаче не ми се вярва. Не помня как си ме докарал дотук. Даже не помня кога си се появил. Кетамин? — попита той. — Главоболието ми подсказва, че е кетамин. Отвън не се чува нищо. Дори самолети не прелитат. Значи сме доста далеч от където и да било. А това не вещае нищо добро за мен. Чалис? Салмън? Пахсимерой? Стенли? Няма шанс да успееш да доставиш инсулина навреме.

Коутс крачеше с наведена глава от печката до стената и обратно, подръпвайки с пръсти кичур от брадата си. После спря и се обърна към Ейкър, който продължаваше да лежи на пода.

— Островчетата на Лангерханс^[1] — каза Коутс.

Ейкър не успя да прикрие удивлението си.

— Майка ми беше инсулинозависим диабетик — обясни Коутс. — Знам всичко за ацидозата.

Ейкър огледа стените на хижата, покрити с рафтове книги, от пода до тавана. Стотици, може би хиляди.

— Завръщането на Тед Казински^[2]?

— Ако бях на твое място, щях да си меря приказките. — Коутс трескаво търсеше определено заглавие между книгите по лавиците. — Отзад в двора има крава, две прасета и няколко пилета.

— Вече съм твърде голям да си играя с животни. Благодаря.

— За последен път те предупреждавам да си държиш устата затворена.

— С какво точно си мислиш, че ме заплашваш, Коутс? Без инсулин съм пътник така или иначе.

— Десетилетия наред животът на диабетиците се е поддържал с инсулин от говеда и прасета. Производството на синтетичен инсулин е започнало едва през 50-те на миналия век.

— Кажи ми, че се шегуваш! — възкликна Ейкър. — Чакай малко, вече ми е ясно. Ти си Фредерик Бантинг^[3], а не Тед Казински.

— И прасето, и кравата имат панкреас. Друго не ни трябва. — Коутс измъкна от рафта една книга, върна я и избра друга. — Единствената ми задача е да те опазя жив до следващата проверка по радиостанцията. За по-сигурно ги държим изключени. Проверката се прави веднъж дневно. Ти си ветеринарят. Ако искаш да живееш, докторе, ще трябва да си заслужиш вечерята.