Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (2)

1.

Виждаше себе си като през обектив на видеокамера и често мислеше за собствената си персона в трето лице, сякаш някакво всевиждащо око следеше отвисоко заниманията му. Така бе и през онази нощ в навечерието на Вси светии, докато приготвяше спринцовките. Говореше си сам — на глас — описвайки внимателно всяко свое действие, все едно четеше реплики от сценарий. Представяше си се като някой от онези телевизионни водещи по канал „Дискавъри“ или „А & Е“.

— Той извършва приготовленията си с изключително внимателни движения — като ловец, владеещ до съвършенство тънкостите на преследването…

Навън се сипеше гъста пелена от сняг и тази гледка разкривяваше неприветливото му лице в подобие на усмивка. Девствен сняг — схващаше иронията, въпреки че имаше само основно образование и иронията като понятие му беше непозната. Пресният сняг заличаваше следите. Никой не знаеше това по-добре от един следотърсач, а според гласа зад кадър той бе един от най-добрите следотърсачи в цял Айдахо, във всички западни щати дори, без Монтана, защото някои от момчетата там можеха да преследват вълци в продължение на петстотин километра — пеша и без кучета. Не и той. Той използваше кучетата си и техните радионашийници всеки път, когато някой имаше нужда от услугите му.

— Заключителните приготовления са към края си. Той очаква предстоящите в близките часове събития и изпипва всеки детайл с почти военна прецизност…

Тази нощ планираше да гръмне с един куршум два заека — трудна работа, особено в тази буря. Именно поради това възнамеряваше да започне по-рано от предвиденото; гласът в главата му отново му припомни важността на прецизното планиране и педантичното изпълнение.

Подготви петте стрели и двете спринцовки, като методично провери дозировката им, и ги прибра в две метални кутии за обяд — някога и той бе носил такава в училище, а преди него и баща му бе носил подобна в мината. Само че тези тук бяха подплатени с порест каучук, а не с бяла платнена кърпа или хартиена салфетка. Увери се, че тейзърът^[1] е зареден, и се изкуши да го изпробва на някое от кучетата, както правеше понякога. Ала сега, когато Пепър тъкмо се бе окучила, не му се рискуваше да вади от строя още едно от тях.

Бе ред на огнестрелното оръжие: пушката 22-ри калибър с упойващи стрели; компактният картечен пистолет МАК-10 и рязаната надцевка, която щеше да стои под седалката на пикапа. Постара се да сложи светлинно-звуковите патрони далеч от 12-калибровото оръжие. Те действаха като шокови гранати, но можеха да се изстрелят от ловджийската пушка. Държеше дясната й цев заредена с един такъв, в случай на внезапна среща с полицай; щеше да зашемети копелето, после да му инжектира малко кетамин и да го остави край пътя. Нямаше да помни дори кой ден е, камо ли модела и номера на пикапа, който е отбил за проверка.

Прикрепи магнитните регистрационни номера върху оригиналните — рутинно действие за него, като миенето на зъби — необходима предпазна мярка, когато работеше за частните си клиенти. Регистрацията се водеше на подобен пикап от окръг Банок.

Натъпка малко пресен тютюн за дъвчене зад кътниците си и се изхрачи върху мръсния под на гаража. Въпреки че от шест месеца не беше докосвал кристален метамфетамин, в моменти като този трудно устояваше на изкушението да го направи.

Провери каишите на телените клетки за кучетата. Снегът нямаше да им навреди, но искаше час по-скоро да ги замени с пластмасови, които бяха много по-подходящи при лошо време. Сложи само една от водоустойчивите клетки в открития багажник отзад, най-голямата, с която разполагаше. Три пъти провери електрическата й подложка от плътна гума, свързана с кабел към 12-волтов извод, инсталиран в страничния панел на каросерията; беше топла на пипане — добър знак.

Специално оборудваната клетка бе достатъчно голяма да побере мастиф, бернско планинско куче или овца.

Под наболата четина на брадичката си имаше продълговат розов белег, последица от изплъзването на кука за месо, докато прехвърляше една дива котка от пикапа в бараката. Почеса го — упорит навик, останал му от дългите часове скука. Прекарваше твърде голяма част от живота си в чакане на другите — неприятната страна на това да си нечий наемен работник.

Но сега имаше цел, призвание свише.

Време беше да сложи нещата в ред. Във Вашингтон имаше достатъчно задници да напълнят цяла помийна яма. Дошъл бе моментът да им припомни за себе си и за всички, които вярваха в своята родина.