Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (19)

18.

Започна като потръпване, като повреда в моторната шейна — скъсан ремък или прегрял лагер. Уолт го усети първо в краката си, после в кръста и най-накрая по гръбначния му стълб плъзна предупредителен сигнал, който стигна до мозъка и му нареди да обърне поглед наляво.

Най-големият му страх бе да умре в пожар, на косъм след него идваше смъртта от задушаване, в това число и удавяне. Но по-силен от удавянето бе страхът му да остане погребан в лавина. Имаше достатъчно планински спасителни операции зад гърба си, някои успешни, други — не, и неведнъж бе ставал пряк свидетел на ужасяващите последици от тази природна стихия. Ако оцелееш от затрупването — а малцина имаха този късмет — се озоваваш в пълен мрак, дезориентиран и погребан жив. Смъртта настъпва бавно: тялото ти постепенно изпада в хипотермия, собственият ти дъх отравя и малкото въздух в ледената ти гробница и започваш да се задушаваш. После идват халюцинациите и чак тогава дробовете ти се пръсват и смъртта те избавя от мъките.

Първото нещо, което изникна в съзнанието му при вида на срутващата се отгоре му планина, не бяха мисли, а образи. Беше вадил от снега вкочанени тела и още виждаше лицата им — сгърчени от ужас маски, запечатали умопомрачаващата паника в последните мигове от живота им.

За част от секундата успя да различи в далечината човешки силует, изправен на билото, точно над свличащия се надолу порой от сняг. Може би беше плод на въображението му или просто така му се искаше — да припише това дяволско дело на човек, вместо на собствения си лош късмет да попадне на грешното място в погрешен момент.

Лавината бе твърде голяма и се движеше прекалено бързо, за да опитва да пресече пътя й. Единствената частица късмет в полза на Уолт се оказваше фактът, че бе намалил скоростта, преди да влезе в завоя, воден от предпазливост да не попадне в обсега на снайперския мерник. Все още не беше влязъл в центъра на лавината, покриваща площ от около двеста метра. Първите късове сняг се стовариха върху пътя, който вече бе затрупан от еднометрова снежна покривка. Уолт стисна ръкохватките на кормилото, изнесе левия си крак встрани, натисна газта и направи обратен завой, за да избегне дълбоката бразда, която заплашваше да погълне машината. Парадоксално, но моторната шейна работеше добре на дълбок сняг само в движение; при спиране или значително намаляване на скоростта започваше да затъва и засядаше.

Изгуби ценно време за маневрата. На пътя продължаваха да се сипят буци сняг с диаметър от половин до един метър; страховитият стържещ тътен го изпълваше с ужас и буквално тресеше моторната шейна под него.

Лавината се спускаше по хълма не като стрела, а като език на змия, който се разцепваше все по-встрани и набираше все по-голяма сила. Отвъд шестте метра ширина на пътя хълмът отново се спускаше отвесно надолу, покрит с дървета и голи скали.

Нямаше да успее да се измъкне: моторната шейна забави ход вследствие на маневрата и прииждащия на талази сняг, който изтласкваше Уолт настрани и убиваше ускорението му. Оставаха му поне петдесет метра, за да вземе завоя, но това просто нямаше как да се случи.

Той стисна ръкохватките и скочи с шейната встрани от пътя. Возилото заора в някаква пряспа и шерифът изхвърча от седалката, но продължаваше да стиска кормилото с всичка сила. Тътенът зад него бе ужасяващ — сякаш гигантско чудовище със зейнала паст го следваше по петите. Успя да измъкне шейната от пряспата, скочи обратно на седалката и даде газ докрай. Лавината вече бе на няколко метра зад него — препускаща надолу грамада от сняг, ледени късове и отломки. Грохотът й се преплиташе с пукота на изтръгнати из корен дървета. Лавината вече се движеше много по-бързо от него — разбра го само с един поглед през рамо.

Нямаше начин да й избяга.

Инерцията го дърпаше с бясна скорост надолу по хълма и той се носеше между скали и дървета като на ски слалом, избягвайки ги на косъм. Опита се да намали ускорението, но се оказа безсмислено. Целият хълм се свличаше пред тази неконтролируема мощ и той се чувстваше като върху килим, който някой непрекъснато дърпаше изпод краката му. Шейната отказваше да му се подчинява, посоката се определяше от движещата се под него снежна маса.

Насреща му изникна група масивни дървета, а вдясно от тях — огромна, покрита със сняг скала.

Даде газ и рязко завъртя кормилото, но не усети промяна. Шейната продължаваше да го носи право към дърветата като по релси.

Уолт скочи от седалката, претърколи се по гръб и трескаво запълзя към убежището зад скалата. Все едно плуваше в пясък. Твърдият лед под пресния пухкав сняг се надигна изпод краката му като океанска вълна и той се озова на колене върху гребена й като сърфист. Прецени разстоянието си до непоклатимо стърчащата скала и се гмурна.

Въпреки че не беше от най-пъргавите, Уолт все пак успя да изпълни скока безупречно и със сетни сили запълзя към скалата.

Моторната шейна се разби в дърветата. Уолт се долепи до каменната стена и здраво се вкопчи в нея. Шестметровата скала разцепваше лавината на две; сняг и лед фучаха покрай него с оглушителен рев, който ужасяваше повече от самата стихия. Няколко отломки прелетяха над главата му, но се приземиха далеч от него и сигурното му убежище. Струваше му се, че бе стоял там повече от час, а всъщност всичко приключи за по-малко от пет минути.

Лавината продължи надолу по хълма и остави от двете му страни петметрови паравани от сняг. Точно когато си мислеше, че ще остане погребан под нея, тя внезапно спря. Напълно.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от добре познатите горски звуци. Някъде проскърца дърво. Обади се катерица. Във въздуха се разнесе сърдитият крясък на сврака.

Уолт приседна върху купчина сняг в заслона на скалата и безмълвно изрече благодарствена молитва.

Изведнъж се чу отчетливо бръмчене на моторна шейна. Отдалечаваше се бързо в обратна посока. После шумът утихна и в ушите му остана да кънти единствено бясното туптене на пулса му.