Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (16)

15.

Голият снежен хълм се издигаше стръмно отвъд заключената порта като купчина пяна за бръснене. По планинския склон криволичеше тесен път, открояващ се като дълбока бръчка. Уолт различи нещо като дири — от хора или дивеч — но заради обилното снегонавяване нямаше как да е сигурен.

Горната част от имота на Марк Ейкър граничеше със западния край на Ловния резерват на Чалис. На половин километър оттам минаваше Янки Форк Роуд — черен път, затрупан от сняг през зимата, който свързваше градчето Чалис с изоставеното миньорско селище Сънбийм. На изток се ширеха няколко скотовъдни ферми. Това бе Божия земя. Тук се намираха последните останки от цивилизацията, а нататък, върху площ от стотици квадратни километри на север и изток, се ширеше държавното горско стопанство.

— Не виждам признаци тази врата да е била отваряна скоро — недоволно отбеляза Брандън. — Още ли ти се занимава с това?

Разнесе се отчетлив, но далечен изстрел от пушка. Малък калибър, помисли си Уолт, и веднага го сравни със звука, който чуха в нощта на издирването: като от счупване на клон. Дивият запад се намираше точно в Чалис, щата Айдахо; изстрелите от пушка, дори извън ловния сезон, не правеха впечатление на никого. Кънтящото ехо попречи на Уолт да определи откъде точно идваше, но близостта му до хижата на Ейкър изправи шерифа на нокти.

— Побързай! — Пропиля цялата сутрин в подканяне на Брандън и в тричасово шофиране дотук.

Пушечният изстрел само засили раздразнителността му. Стори му се логично, че Марк е избрал това място да скрие семейството си, ако такова е било намерението му — имотът се водеше на моминското име на Франсин и шансът някой да го свърже с Марк бе минимален — но може би шерифът не бе единственият, стигнал до този извод.

Прескочиха оградата. Уолт нахлузи снегоходките си и още ги закопчаваше, когато Брандън го изпревари със своите и пое нагоре по непочистения път.

Уолт побърза да го настигне; започваше да му става навик. По-едрият и по-тежък Брандън потъваше по-дълбоко и не съумяваше да постигне ритъм в придвижването си. Само за минута-две Уолт успя да го подмине. Брандън се приведе напред и впрегна всичките си сили, за да навакса и да се изравни с шерифа. Уолт осъзнаваше, че се държаха като ученици, но никой от двамата не отстъпваше на другия.

След половин километър катерене, когато плувналите в пот мъже тъкмо превземаха третия стръмен завой, катарамата от снегоходката на Уолт изхвърча и той се простря по очи на земята.

Брандън хвърли поглед през рамо, но не забави крачка.

Уолт седна на пътя, опитвайки се да проумее повредата в екипировката. Не успя да открие катарамата. Завърза ремъците възможно най-стегнато и направи няколко крачки. Държаха.

Далеч пред него Брандън приближаваше хижата. Покрита веранда опасваше две от стените й. От покрива стърчеше комин, но не се виждаше пушек. Завесата на единствения прозорец от тази страна беше спусната.

— Спри! — извика той на Брандън.

По устав бяха длъжни да приближат къщата заедно, за да може единият да пази гърба на другия.

Ала помощник-шерифът прие това като опит от страна на Уолт да навакса в надпреварата и продължи напред.

— Спри на място! — пробва отново Уолт.

Брандън извърна глава, ухилен до уши, и се наведе да разкопчае снегоходките си. Изхлузи ги набързо и изкачи стълбите на верандата, докосвайки неволно с рамо висящите там камбанки. Металът проблесна на слънцето и звънтенето им се понесе от вятъра.

От рамото на Брандън рукна струя кръв, а от стената на хижата се разхвърчаха трески. Той залитна с протегната за опора ръка и повлече камбанките със себе си.

— Томи! — Уолт залегна в снега, завъртя се по гръб и хвърли ръкавиците си, за да разкара по-лесно снегоходките. Ремъците го затрудниха, но успя да се справи и ги изрита встрани. Стиснал в ръка беретата си, шерифът запълзя по корем към хижата. — Не се надигай! — изкрещя той. — И недей да мърдаш!

Хвърли бърз поглед към гората. Ако съдеше по пресните дири по хълма в тази посока, изстрелът най-вероятно бе дошъл оттам. Наведе глава и продължи да лази по корем, стараейки се да стои под нивото на снега. Пълзеше… спираше… ослушваше се. Имаше чувството, че хижата се отдалечава от него; сякаш тъпчеше на едно място, независимо от усилията си.

— Мамка му! — изстена Брандън от верандата.

— Не се надигай! — извика Уолт.

— Ранен съм.

— Стой легнал и не мърдай.

— Млъкни, по дяволите! Ранен съм.

— Идвам.

— Много умно, няма що. Да улучи и теб.

Изстрелът беше само един. Имаше две възможности — стрелецът или беше избягал, или щеше да дебне до смърт.

Уолт се нуждаеше от прикритие. Огледа се и веднага разбра как да действа. Скочи на верандата, завъртя се с гръб към къщата, с ръце на очите и свит на кълбо, и се хвърли назад през прозореца. Засипа го дъжд от натрошени стъкла. Удари се в някаква маса и закачи с крак настолната лампа до нея, събаряйки и двете върху себе си. Отдръпна се от стъклата, изправи се на крака и се втурна към входната врата.

Другият прозорец също бе счупен, строшените стъкла лежаха от вътрешната страна. Зачуди се дали е станало в момента, когато бе улучен Брандън. Не си спомняше да е чул звук от счупване на стъкло, само звънтенето на камбанките. Стигна до отворения прозорец и надникна през разкривената рамка.

Брандън лежеше точно под него, по гръб. Притискаше силно подгизнала в кръв ръкавица върху лявото си рамо.

— Добре ли си?

— Направо екстра — отвърна смръщено Брандън.

— Ще отворя вратата. Трябва да сме бързи. На три. Готов ли си?

— Три — каза Брандън и започна да се плъзга по гръб към вратата.

Уолт изруга, дръпна рязко вратата, протегна се и улови Брандън за дясното рамо. Повлече го през прага — тежичък беше — и хлопна вратата.

— Мамка му, как боли! — изпъшка Брандън. — По дяволите! — Изреди всички ругатни от репертоара си, докато Уолт се опитваше да измъкне лявата му ръка от якето.

Доста неприятна рана, както можеше да се очаква. На пръв поглед куршумът бе пощадил костта, но изходната рана беше два пъти по-голяма от входната, оставяйки дупка с размерите на топка за голф. Кървеше обилно, най-вероятно артериално. Раната не беше смъртоносна, но кръвозагубата можеше да се окаже фатална. Докато Брандън притискаше рамото си, Уолт издърпа едната връзка от обувките му.

— Не — отсече Брандън.

— Ще я стегна.

— Не си познал — отряза го Брандън. — Направим ли го, няма връщане назад. Махнем ли я, токсините ще ме убият, не я ли махнем, ще ми отрежат ръката. Остави. Засега ще притискам. Ще сложиш турникет само ако припадна и прецениш, че няма друг избор.

— Друг избор няма.

— Няма да си изгубя ръката, шерифе. Добър опит от твоя страна.

— Томи!

— И дума… да не става… мамка му! Минавал съм по този път, шерифе. Не си давам ръката, освен ако няма как иначе.

Уолт се огледа наоколо, сякаш очакваше някой да му се притече на помощ.

— Трябва да тръгнеш след него — каза Брандън.

— Как пък не.

— Да, трябва. — Брандън не можеше да посочи с ръка, затова кимна с глава към вратата.

Уолт погледна нататък и чак тогава видя пластмасовата стрела, забита в ъгъла между стената и пода.

— Отвлекли са го, шерифе. Веднага след изстрела, който чухме. Минали са… колко… петнайсет-двайсет минути?

Уолт се опитваше да проумее думите на Брандън и онова, което виждаше с очите си.

— Да го улучат със стрела вътре в хижата? Не вярвам.

— Защо пък не? Това очевидно е стрела, а ако не се лъжа, домакинът не си е вкъщи.

— Не мога да те оставя тук, плувнал в кръв.

— Мога да сляза надолу по хълма. По-лесно ще е от изкачването.

— Глупости.

— Дай ми ключовете.

— Няма да стане, Томи. Идвам с теб.

— Ще използваме радиостанциите — каза Брандън. — Няма да спирам да говоря. Ще вървиш след тях, докато не изгубя съзнание. Ако млъкна, няма проблем, върни се и се направи на герой.

— Успокой се малко. Има си устав, Томи. Длъжен съм да евакуирам ранения.

— По устав трябва да последваш заложника. През първите дванайсет часа, шерифе. Сякаш не знаеш.

— Ако някой е взел Марк за заложник, със сигурност се придвижва с моторна шейна. А аз съм пеша, Томи.

— Когато сляза в града, ще изпратя полицай с моторна шейна до Янки Форк Роуд да те търси.

— Всичко си планирал, а?

— Да, сър, така е.

— Марк е ветеринарен лекар. Стрелата може да е негова — каза Уолт.

— Може. — Брандън притисна здраво ръката си. — Ще имам нужда от помощ за снегоходките, а на теб ти трябват чифт ръкавици.

— Първо ще почистим и превържем раната — каза Уолт. — Трябва здраво да я стегнем.

— Тръгвай, по дяволите! — рече Брандън. — Достатъчно закъсняхме.

Уолт му подаде ключовете.