Ридли Пиърсън
Смъртоносна гледка (14)

13.

Уолт обичаше технологиите. Не че особено много ги разбираше, но хубавото на модерните технологии бе това, че не беше нужно да ги разбира. Просто ги използваше.

В момента неговите подчинени се възползваха от спокойствието на обстановката и периодично проверяваха футболния резултат на честотата на полицейското радио, въобразявайки си, че шефът им не е в ефир, иначе не биха се осмелили. Всъщност Уолт симпатизираше на Морските ястреби, така че в колата на път към къщи той също слушаше срещата с гузна наслада.

Лиза бе така добра да остане с момичетата, докато Уолт остави Фиона обратно до колата й. След това шерифът прекара половин час в разговори с персонала от ветеринарната клиника на Марк и Ранди Ейкър.

Джилиан Дейвис беше старша сестра при Марк и бивша счетоводителка. Тя въведе Уолт в „семейната стая“, където — срещу допълнително заплащане — приеманите за лечение животинки получаваха „домашна обстановка“, включваща две канапета, няколко килимчета и непрекъснато включен телевизор. Клиентите обожаваха тази стая — показателен признак за разточителството, присъщо на Сън Вали. Марк бе превърнал богаташкото чувство за вина в извор на финансови постъпления за клиниката.

Джилиан упорито се стараеше да запази самообладание. Беше твърда жена, прехвърлила четиридесетте, с топъл поглед и сурово чело, облечена в синя медицинска униформа и вълнена жилетка. Хващаше я в края на един несъмнено дълъг и тежък ден. Уолт я предупреди, че не смята да увърта, за да не губи времето и на двама им, и я помоли да запази разговора им в тайна. Тя се съгласи и увеличи звука на телевизора, за да не ги чуват отвън.

— Разполагам с косвени улики, че Ранди е бил замесен в бракониерство — каза той. — Става дума за много пари. Вероятно се касае за планински козел, пума, мечка. Тук коментирало ли се е нещо по този въпрос?

Тя кимна неохотно.

— Само това: коментари. Започнаха, когато приключи инвентаризацията. Оказа се, че липсват лекарства, които рядко използваме.

— Значи Марк е знаел. — Каза го като констатация.

— Сигурна съм, че е подозирал, също като мен. Никой друг не се усъмни, доколкото ми е известно. И за да изпреваря въпроса ти — нямам представа дали Марк и Ранди са имали конфликт по този повод.

— Мислиш ли, че за Марк цялата тази работа с незаконния лов и приемането на пари е била свързана с политиката? Дали е гледал на това по този начин?

— Чувала съм и двамата да говорят за детството си, когато не е имало ограничения за лова. Сигурно е имало някакви, но не толкова строго контролирани от държавата.

— Марк говори ли с теб за политика?

— Не. Само за работа. Много сме заети — непрекъснато, особено напоследък.

— А занимавал ли се е с нещо, свързано с политика? Доброволна дейност? Набиране на средства?

— Нямам представа.

— Забелязала ли си някой — или нещо, каквото и да е — да притеснява Ранди? Да му създава неприятности? Неочаквани посетители? Телефонни обаждания?

— Не. Нищо такова. Всички обичахме Ранди. Беше страхотен човек. Великолепно се справяше с животните.

— Имали ли са проблеми в работата си — Марк или Ранди? Заплахи? Съдебни дела?

— Нищо извън рамките на нормалното. Бизнесът на Ранди западаше.

Беше изписано на лицето й — нещо недоизказано.

— Но? — помогна й Уолт. Тя се колебаеше. — С този разговор му помагаш, Джилиан. Бъди сигурна в това.

— Нещо мъчи Марк напоследък. Забъркал се е в нещо. — Звучеше като на изповед; наведе глава, сякаш се срамуваше от себе си. — Потаен е. Често изпада в мрачни настроения. Знаеш колко ведър човек е по принцип, а напоследък е изгубил усмивката си някъде.

— Семейни проблеми?

— Не. Поне на мен не ми е известно. Оставаше често в клиниката след работно време. И не за да обучава кучетата, нито пък да наваксва с писмена работа. Веднъж минах да проверя как е и го открих в лабораторията. Развика ми се, задето съм го изненадала така.

— Имаш ли представа…

— Не. Точно в това е проблемът — прекъсна го тя. — Нямам никаква представа. Често ходеше в хижата им в Чалис. Прекарваше доста време там напоследък. Понякога е оставал да нощува. Дали е следил Ранди? Не знам. Някои от доставките за клиниката… товареше ги направо в пикапа си. Това ставаше винаги когато тръгваше на север за ден-два.

— Знаеш ли какво е имало в кашоните?

— Нямам никаква представа.

— Има ли квитанции за тях?

— Ще проверя при Сали, счетоводителката ни. Може да има някакви документи.

Уолт бе забравил за хижата на Марк и мислено се нахока за това.

— Тя е от семейството на Франсин, нали? Хижата. Имаше някакви спорове около собствеността на имота. Техен роднина живееше там, доколкото си спомням.

— Точно така. Брат й. Но той се премести в Мейн, ако не бъркам щата. Може да има година оттогава. Марк и Франсин поеха грижата за имота.

— Може да е ходел там, за да я ремонтира.

— В началото, да. Но после двамата с Ранди започнаха да я използват…

— Когато ходят на лов — помогна й Уолт да довърши мисълта си.

— Да. Ти си знаел? Те не искаха това да се разчува. Опетнява професионалната им репутация.

— С Марк не се знаем от вчера — каза Уолт, все още ядосан, че не се е сетил за хижата. — Имаш ли представа къде точно се намира?

Тя поклати глава.

— Смъртта на Ранди е нещастен случай, нали?

— Така изглежда — отвърна той. Не му се навлизаше в подробности. — Но сме длъжни да проведем разследване.

— Двамата бяха изключително близки. Изобщо не се изненадвам, че Марк се е покрил някъде. — Очите й се напълниха със сълзи. Отново.

— Кой друг може да знае? — попита Уолт. — За хижата. Някой от персонала тук?

— Съмнявам се. Франсин, със сигурност. — В погледа й проблесна тревожна искра. — И нея я няма, нали? Божичко! Не можете да откриете и двамата.

— Ти сама го каза — припомни й Уолт, опитвайки се да звучи спокойно. — Може да са имали нужда да останат насаме с мъката си за ден-два. Аз лично смятам, че са отишли в хижата. Ще им дам още един ден, преди да ги потърся там.

Тя кимна с безмълвна благодарност в погледа.

— Много свестни хора. — Гласът й трепереше.

— Така е.

Сълзите й най-после потекоха и тя смутено се разсмя.

— Мислех, че вече съм се наплакала — каза тя и попи очите си със салфетка.

— Надявам се Сали да ми звънне относно онези квитанции — каза Уолт.

— Непременно.

Уолт се изправи. Десетината кучета в стаята се разлаяха и се втурнаха да завират муцуни в него.

Джилиан се засмя.

— Малко сме ги разглезили тук.

— Така изглежда. — Шерифът погали няколко от тях.

— Може да поговориш с Кайра — предложи тя.

— С кого? — Уолт изненадано се взря в сестрата при споменаването на името.

— Асистентката на Марк, Кайра. Тя може да знае къде точно се намира хижата.

Уолт се почувства така, сякаш нещо го блъсна в гърдите. Изчака малко да се посъвземе, за да не прозвучи изненадан.

— Кайра Тулевич? — попита той. Беше я видял в болницата само няколко часа по-рано.

— Говорил ли си вече с нея?

— Значи Кайра е асистентка на Марк? — Положи усилие да прикрие шокираното си изражение. Често му се налагаше да го прави, но този път му дойде изневиделица и не беше сигурен дали е успял. — Не знаех.

— Между другото тя също не се появи днес на работа. — Замисли се. — Мислиш ли, че Марк и Кайра…

— В никакъв случай — отсече Уолт, но нещо го загложди отвътре. — А ти?

— Не. Разбира се, че не.

Уолт имаше нужда от малко време да го обмисли.

— Съмнявам се тя да знае нещо повече от мен — каза Джилиан. — Дори и да е бил замесен в нещо, не го е споделял. Всъщност хрумвало ми е, че това може да има нещо общо с Ранди — заради инвентаризацията, както споменах. Само сляпа интуиция, нищо повече.

Мобилният му телефон звънна и той прекоси стаята, в опит да намери по-добър обхват. Прие разговора в едно от задните помещения, използвано за обучението и дресировките на животните.

От службата му го информираха, че са получили сведения от мобилния оператор във връзка с телефонното обаждане предишната нощ, вдигнало на крак Службата за издирване и спасяване. Собственикът на мобилния телефон, от който е било направено изходящото повикване, имал адресна регистрация в Кечъм.

Уолт се върна обратно до вратата на стаята, благодари на Джилиан и я помоли да запази разговора им в тайна.

— Знаеш как бързо плъзва мълвата в тази долина — каза той. — Марк няма нужда от допълнителни ядове.

— Не бих си го и помислила — отвърна тя.

* * *

Щом Уолт зави по Бърд Драйв в Западен Кечъм, след него потегли паркираната на ъгъла патрулна кола от тамошното полицейско управление. От професионална коректност бе звъннал предварително на приятеля си Кори Лаймън — шеф на полицията в Кечъм — и го уведоми за намерението си да осъществи арест. Кори му изпращаше подкрепление.

Придружен от единия от двамата полицаи, Уолт приближи до входната врата на еднофамилна къща с дървена външна ламперия, боядисана в сиво и бяло, докато другият крачеше през снега, за да пази задния вход. Имот под наем най-вероятно, ако се съдеше по струпаните под стряхата на верандата сноубордове, велосипеди и ски екипировка.

Уолт похлопа рязко по вратата и извика:

— Полиция. Отворете, ако обичате.

Наложи се да почука още веднъж, преди да му отвори младо момиче, облечено в тясна тениска, черен ластичен клин и сиви вълнени чорапи. Уолт и колегата му влязоха вътре. На първо време шерифът пренебрегна лекия мирис на марихуана и се огледа — купища празни кутии от пица и разхвърляни навсякъде дрехи. Като в общежитие.

— С какво мога да ви помогна? — попита момичето, смутено от посещението им.

— Търся Чарлз Джоунс — каза Уолт, шарейки с поглед наоколо.

— Кейси! — кресна момичето през рамо. После се обърна и отново попита: — Как бих могла да съм ви полезна?

— Тук ли живеете? — поинтересува се шерифът.

— Не. На гости съм. Днес с тайфата се спускахме със сноубордове. Разкошен сняг е паднал.

— Вероятно ще предпочетеш да офейкаш — каза Уолт. — Трябва ми само Чарлз — Кейси. Обаче полицай…

Шерифът погледна табелката с името на колегата си.

Шанклин може да прояви интерес към тамяна.

— Разбрано — каза тя и без повече приказки взе да нахлузва ботушите и якето си.

Беше изчезнала от къщата още преди момчето да слезе по стълбите.

— Чарлз Джоунс?

— Да?

Беше длъгнест младеж с рошави къдрици, скиорски тен и рехав девствен мустак. Болшинството от хлапаците на неговата възраст не се стряскаха при вида на униформен полицай; този тук не правеше изключение. Държеше раменете си изпънати, а устните му едва помръдваха, докато говореше, сякаш беше смукал резен лимон.

— От мобилния ти телефон е постъпило обаждане до областния Център за спешни повиквания. Вчера, в 6 часа и 32 минути вечерта.

Младежът изглеждаше като изваян от мрамор. За момент даже спря да диша, загледан напред, без да мигне.

— Мисли внимателно… Кейси — предупреди го Уолт. — Нали мога да те наричам Кейси?

— Да, сър. — Раменете леко увиснаха. Погледът кривна встрани.

— Обмисли добре отговора си. Следващите няколко минути са критични. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сър.

— Сметките за телефона ти се изпращат на този адрес — каза Уолт. — Така те открихме. Намирането ти струва на държавата време и пари. Тези пари трябва да бъдат оправдани. Но дали ще сметнем случая за престъпление или не… ами, зависи от теб и от желанието ти да ни съдействаш.

— Да, сър.

— Шега ли си направи?

Джоунс го погледна разкаяно.

— Така беше, нали? — попита шерифът. — За такова нещо… ти се дава една-единствена възможност. Тази възможност е да кажеш истината. Излъжеш ли ме, синко, ще плащаш за грешката си цял живот. Затова те съветвам да си помислиш, разбра ли? Да помислиш за родителите си, за приятелите си, за семейството си и как ще се отрази това на всички тях. Защото втори шанс няма. Излъжеш ли сега, колелото се завърта и ще те сполетят едно след друго куп събития, за които ще съжаляваш цял живот. Искам да знам дали го разбираш?

— Да, сър.

— Добре тогава. Има два варианта. Единият е да те арестувам още сега. Ако го направя, на полицай Шанклин може да му хрумне да претърси къщата, а това доста ще усложни положението ти, съдейки по миризмата във въздуха. И не само твоето положение, но и на останалите ти съквартиранти. Това е единият начин. Другият е да си развържеш езика за няколко минути — ти ми казваш истината, аз решавам какво следва. Ако се съгласиш да направиш това, полицай Шанклин се връща в патрулката и ме чака там. Нали разбираш? Оставаме само аз и ти. Само че мен ме интересува само изход номер две — да ми кажеш истината. Работата ми, синко, ме е научила да разпознавам лъжата незабавно. Така че не си и помисляй да шикалкавиш. От теб зависи — изход номер едно или изход номер две. Времето ти изтече, избирай!

Шанклин безмълвно напусна къщата.

Уолт отмести конзола за „ЕксБокс“ от пружиниращия диван и седна. Джоунс се настани срещу него на разнебитен, отрупан с дрехи стол. Делеше ги масичката за кафе.

— Готов ли си? — попита Уолт.

Момчето кимна.

— Ти ли се обади на 911?

— Да, сър.

— Сигналът достоверен ли беше?

— Не, сър.

— Значи никакъв скиор не се е загубил на Галена?

— Не.

Уолт потисна надигащата се в гърдите му ярост.

— Защо го направи?

Момчето мълчеше.

Уолт повтори въпроса.

— Платиха ми. Правителствена поръчка.

— Правителствена? — повтори Уолт, неспособен да прикрие учудването си.

— Някакъв човек от… не се сещам… някаква агенция. Каза ми, но забравих коя точно. Каза, че е нещо като рутинна проверка на готовността за реакция на екипите от Службата за издирване и спасяване. Нали номерът се изписва и ако звъннат те, ще стане ясно, че е проверка. Затова молят обикновени граждани — като мен — да правят тези обаждания вместо тях.

— Платиха ти, за да подадеш сигнала.

— Точно така. После засичат времето за реакция на спасителната служба… — Гласът му замря. — Какво се опитвате да ми кажете? Този човек не ме е пързалял, нали?

Уолт извади бележника си от предния джоб на униформеното си яке.

— Можеш ли да го опишеш?

— Ами не знам. Висок колкото мен, предполагам. Сиво-кафяв панталон. Сако и вратовръзка. Мустаци. Къса коса, подобна на твоята — светла и леко прошарена. Нормално изглеждащ пич.

— И те инструктира какво точно да кажеш — отбеляза Уолт. — Прошарена?

— Аха. Каза, че трябва да се направи по точно определен начин, за да звучи достоверно. Имаше го разпечатано.

— Носеше разпечатан текста на съобщението, което ти трябваше да прочетеш?

— Аха.

— И ти го прочете точно както беше написано.

— Да.

— В теб ли е този… лист… или бележка?

— Той си го взе обратно.

— Естествено. Да не е глупав — измърмори Уолт.

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

— Да не би да съм оплескал нещо?

— Колко ти плати за тази услуга?

— Стотачка.

— Някакъв мъж ти предлага сто долара за един телефонен разговор и това не ти се стори подозрително?

— Стори ми се, разбира се. Затова поисках парите предварително.

Уолт изтича навън до колата и прекрати издирването по радиостанцията. Постоя там около минута, опитвайки се да потисне обзелия го гняв. Прахосани на вятъра време и средства, да не говорим за риска, на който се подлагаше спасителният екип.

Когато се върна в къщата, гласът му звучеше необичайно спокойно.

— Някакви документи за самоличност? Ти поиска ли да ги видиш? Той показа ли ти някакъв документ в потвърждение на това, че е държавен служител?

— Размаха някаква карта под носа ми още в началото. Не че успях да я видя добре. И през ум не ми е минавало да кажа на човек от някаква правителствена служба да си гледа работата. Пък и като ми обясни за какво става въпрос, ми прозвуча добре.

— Но не прекалено добре, за да е истина?

— Това пък какво трябва да значи?

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш отново? Примерно на снимка?

— Не знам. Предполагам.

— Спри тревата за известно време, чу ли? Искам те в ясно съзнание.

Ако имаше начин момчето да потъне в земята заедно със стола, сигурно щеше да го направи. Заби очи в килима и млъкна.

— Значи не става въпрос за държавна агенция.

— Господин Джоунс, забранявам ти да напускаш пределите на областта без мое разрешение. Ако го направиш, ще бъдеш третиран като беглец. Ясно ли е?

— Това законно ли е?

— Искаш да намесим съдебните власти? С удоволствие.

— Ясно е — отвърна момчето.

— Искам от теб писмени свидетелски показания. Точно как стана всичко. Къде, кога, кой, какво. С всички подробности, за които се сетиш: акцент, дрехи, маниери, начин на изразяване, обувки, кола, очила, ръкавици — изобщо не ме интересува дали на теб ти се струват незначителни. Искам да ги получа на бюрото си в Хейли до шест часа тази вечер. Ясен ли бях?

— Да, сър.

— Никакви извинения. Никакви закъснения. Никакви лъжи. Шест вечерта.

— На компютър ли трябва да е написано? — попита Джоунс.

Уолт поклати глава в отчаяние.

— Все ми е тая, ако ще и на аудиокасета да е. Просто искам да знам какво точно е станало. С твои думи, възможно най-подробно. — Той се надигна от дивана и се приготви да тръгва. — Ако бях на твое място, щях да разкарам тревата. Вече си в полезрението на тукашната полиция.

Излезе навън и се загърна с якето. Това го подсети за предишната нощ и за репликите между братята относно анорака, който Марк бе дал на Ранди да облече.

Ранди се оплакваше от миризмата на якето, а Марк го скастри, че в буря като тази е забравил да вземе своето. Ранди е бил облечен с якето на Марк. Взето назаем. Дреха, пропита с мириса на Марк, не на Ранди. Ако имаше нещо сигурно в цялата работа, то бе участието на кучета в гонитбата — стъпките до отпечатъка от автомобилна гума го доказваха.

Ами ако Ранди е бил преследван от кучета, чиято мишена е трябвало да бъде Марк?

С теб никога не си говорим за политика.

Марк искаше да си поговорят. Уолт го обърна на майтап и отказа да го изслуша.

Точно преди да го напусне, Гейл го бе обвинила в същото.