Джозефин Харт
Фатален жребий (21)

Двадесет и първа глава

— Здравей, татко!

— Мартин! Благодаря ти за вечерята снощи и приеми поздравленията ми отново.

— Благодаря. Ти беше много мълчалив. Май работиш прекалено. Зная, че оглавяваш един от тези комитети… Предполагам, че наближава срокът за препоръките.

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Не мога да разкривам източниците си.

— Ще трябва да внимавам повече. Не бива да допускам дори потайни усмивки.

— Съвсем правилно! Първо журналист, после син. — Той се разсмя пак. — Бих разкрил всичките ти тайни, ако това ще е сензацията за деня.

— Аха! Предупреден съм значи! — Влязох в неговия тон.

— Татко, искам да те питам нещо за попечителския си фонд.

— Кажи.

— Мога ли да поговоря с Чарлс Лонгдън за това?

И с Дейвид — той е другият попечител, нали? — Това беше братовчедът на Ингрид.

— Да. Защо искаш да говориш с тях?

Последва дълга пауза.

— Не съм сигурен. Планове вероятно. Време е да пообмисля финансовото си състояние. Както трябва. Ти как смяташ?

— Нали знаеш, че условието на фонда е да бъдеш женен? — Говорех бавно, като гледах прозореца, без да го виждам.

— Да, зная. Все пак бих искал да поговоря с тях. Просто исках с Едуард да знаете. Не бих желал да правя нещо зад гърба ви.

— Не. Разбира се, че не. Нямам нищо против.

Разговорът беше приключен. Без Ана да бъде спомената. Мартин сам взимаше решенията си. Без да ги обсъжда, с когото и да е. Точно както трябваше. Плановете му бяха съвсем ясни. Щеше да поиска ръката на Ана. Тя, естествено, щеше да му откаже. И после? Той как щеше да реагира?

А ние с Ана? Ние никога не говорехме за бъдещето. Не споменавахме дори и настоящето.