Джозефин Харт
Фатален жребий (19)

Деветнадесета глава

В ресторанта влязохме внушителна група.

Едуард беше с нас. В тъмносиния си костюм той имаше излъчването на човек, които съзнава, че присъствието му е чест за всяко събиране.

Ингрид беше в дискретно и елегантно бледосиво. Уверена, че е облечена великолепно както винаги.

Сали излъчваше някакво земно приличие. Усилията на майка й да превърне нейната английска хубост в нещо по-изтънчено нямаше никога да се увенчаят с успех. Увлечението на дъщеря й по Лаура Ашли слагаше край на всякакви майчински опити за изисканост. Бях чест свидетел на тийнейджърски спорове. С удоволствие забелязах, че Сали жената държеше на своите модни предпочитания.

Приятелят й беше рус, с вид на спортсмен. Костюмът му спазваше принципа на съчетаване на панталон и сако и същевременно някак си иронизираше тази традиция със зигзагообразната щампа в сиво и черно.

Бавно изучавах всеки поотделно, за да не съсредоточавам вниманието си върху Ана и Мартин. Можех да стоя близо до Ана и да не я поглеждам. Можех дори да получа лека целувка по бузата от Ана, без да я виждам.

Мартин разпореди местата. Аз бях от дясната страна на Ана.

— Никакви двойки тази вечер — пошегува се Мартин.

От дясната ми страна седеше Сали, до нея Мартин и Ингрид, след това приятелят на Сали и Едуард. Хвърлих поглед към Ана, която беше облечена в нещо тъмносиньо. Така косата й ставаше още по-тъмна. Спомних си една стара песен: „Тъмно момиче, облечено в синьо“.

Поръчахме. Гостите внимателно и безмълвно разгледаха цените, преди да решат какво искат.

— Е, и това свършихме — каза Едуард. — Колко се радвам, че ме покани, Мартин. Поздравявам те с новата ти работа.

Вдигнахме тост за Мартин.

— Ана, ти също беше журналистка, нали?

— Да.

— С Мартин от работата ли се познавате?

— Да.

— Това е добре — каза Едуард и я погледна студено. В очите му се четеше: „Не се прави на толкова умна, млада госпожице.“

— Обичаш ли работата си?

— Да.

— Защо?

— Защото се чувствам доволна — каза Ана.

— От какво?

— Това звучи като Светата инквизиция, дядо.

— Извинявам се. Нахален ли съм?

— Ни най-малко — каза Мартин. — Ана е великолепна журналистка.

— Очевидно и ти също — каза Едуард. — Смяташ ли, че тази твоя работа е работа за цял живот?

— Да. Обичам света на вестниците. Вълнуващо е — дописки, материали, написани от теб.

— Стига хората да ги прочетат — подметна Сали.

— Хората наистина ги четат, Сали. Знам точно в каква посока вървя. — Той гледаше Ана, докато говореше.

Трябваше бързо да извърна глава. За секунда бях видял страстта в очите му.

— Татко, Мартин винаги е бил уверен, че иска да се занимава с журналистика.

— Да. Но хората могат и да променят посоката си в един по-късен момент, нали? — Едуард ме гледаше.

— Имаш предвид политиката — каза Мартин. — Бога ми, никога, не желая да ставам политик. Не би ме удовлетворявало, дядо. Оставям това на теб и на татко.

— Грешиш, ще те удовлетворява. Ти умееш да се изразяваш, красив си и си много умен.

— И съвсем, съвсем незаинтересован — каза Мартин многозначително. — Искам свобода, каквато не бих могъл да имам като политик, който винаги трябва да спазва линията на партията.

— Хайде сега — каза Едуард. — А какво мислиш за линията на собственика на вестника?

— Точното отразяване на едно събитие обикновено не носи риск. Възгледите на собствениците се вземат предвид само в уводната статия — каза Мартин.

— А ти какво мислиш, Ана? — неочаквано се обади приятелят на Сали.

— Аз съм просто наблюдател — отвърна Ана. — Наблюдавам внимателно. Пиша истината, точно това, което съм видяла. Доставя ми удоволствие.

— Силата на Ана е в наблюдението — каза Мартин. — Тя не пропуска нищо… нищо. Не познавам по-проницателен човек от нея.

Усещах наведената глава на Ана. Погледнах Ингрид и я видях как присви очи. След което по лицето й премина сянка на примирение. Погледите ни се срещнаха. „Тя притежава нашия син“ — се четеше в нейния. И много повече, мислех си аз, много повече.

— Сега, млади господине, да започнем разпита. Какво прави синът на Ник Робинсън в телевизията? С какво се е захванало това поколение на роби на средствата за масова информация? Разбрахме как стоят нещата в пресата и за удовлетворението да отразяваш гледната точка на наблюдател. Да видим как е при телевизията. В какво се крие нейното очарование?

— Във властта, струва ми се.

— Властта ли? Това е нещо, което разбирам. И как ще достигнеш до властта, млади момко?

— Информацията… може да промени света. Не смятам, че политиците… имам предвид… — Той се запъна пред една потенциална обида. — Не смятам, че те могат наистина да променят отношението на хората към живота и света. Докато телевизията може. И го постига. Искам след време… наистина искам да правя специални програми… на социални теми, които…

— Едно време живописците си бяха поставили такива задачи. Да променят живота и душите на хората чрез изкуството.

Всички ме гледаха, освен Ана, която усещах, че не помръдва глава.

— За Бога! — каза Сали. — Що за сериозна компания сме. Изкуство, политика, средства за масова информация. Това празненство е в чест на Мартин.

Едуард се разсмя.

— За мен беше голямо удоволствие да проверя твърдостта на тези млади хора тук. Искам всички да дойдете в „Хартли“ на двадесети, в неделя… Имам рожден ден. Само семейството и онези, които скоро ще бъдат част от него. — Едуард се усмихна на Ана и Джонатан.

— Великолепно! Ще успееш да дойдеш, нали, скъпи?

— Вероятно. Ще видя.

— Ана?

— Мисля, че да.

Сали и Джонатан приеха. Мисълта за уикенд с Ана и Мартин в „Хартли“ ме изправяше пред един свят, пълен с изтезания, шансове и радост.

Вече към края си, вечерята беше дразнещо сладникава. Цели три часа не бях проронил нито дума, с която да издам себе си или Ана.

Може би зад гърба ми стоеше дяволът и успешно ме водеше към злото.