Агата Кристи
Коледата на Поаро (8)

II

— Бил съм, предполагам, грешен и порочен човек — каза Саймън Лий.

Облегнал се в креслото си, с издадена напред челюст, той замислено поглаждаше брадата си. Пред него огънят в камината светеше и танцуваше. Пилар седеше отстрани и държеше ветрило от папиемаше. С него пазеше лицето си от силната топлина или от време на време кокетно си вееше. Саймън я наблюдаваше.

Той продължи да говори по-скоро на себе си, отколкото на нея. Просто присъствието й го правеше разговорлив.

— Да — изрече той, — бях голям грешник. Какво ще кажеш за това, Пилар?

Тя сви рамене и отвърна:

— Всички мъже са грешници. Така казват сестрите в манастира. Затова човек трябва да се моли за тях.

— Само че аз съм бил по-голям грешник от другите — засмя се Саймън. — И не съжалявам за това, изобщо не съжалявам. Забавлявал съм се по всяко време. Казват, че хората търсели покаяние с възрастта. Това са глупости! Аз не се разкайвам. И ти казвам, опитал съм почти всичко, всички известни стари грехове. Мамил съм, крал съм, лъгал съм… Божичко, вярно е! И жени, Боже господи, винаги жени! Преди няколко дни чух за някакъв арабски шейх, който имал лична гвардия от четирийсет младежи на една възраст, всички негови синове. Няма шега, четирийсет! Не знам за четирийсет, но мисля, че и моята гвардия няма да е по-малка, ако хукна да събирам тези нехранимайковци. Какво ще кажеш за това, а, Пилар? Шокирана ли си?

— Защо да съм шокирана? Мъжете винаги желаят жените. Баща ми също. Ето защо жените често са нещастни и ходят на църква да се молят.

Старият Саймън се намръщи.

— Аделаид беше нещастна с мен — говореше едва чуто, сякаш на себе си. — Боже, каква жена беше! Красива — както си му е редът, — когато се оженихме! И после? Вечно сълзи, вечно оплаквания. Мъжа го хващат дяволите, когато жената вечно плаче… Нямаше дух в нея, това й беше на Аделаид. Ако само ми се беше противопоставила, поне веднъж! Вярвах, когато се ожених за нея, че ще се укротя, ще създам семейство, ще скъсам с предишния живот…

Гласът му замря и той се загледа в светещата жарава.

— Да създадеш семейство… Боже, какво семейство! — Внезапно се изсмя. — Само ги погледни, погледни ги! Нито едно от децата ми не може да ме продължи. Какво им става? Сякаш във вените им няма капка моя кръв! Нямам истински син сред тях, законни или не. Алфред например — о, небеса, колко ме отегчава! Гледа ме с този кучешки поглед, готов да изпълни всичко, което поискам. Виж, Лидия, жена му, тя е силна, харесва ми, обаче тя не ме харесва. Никак. Само че трябва да се примирява с мен заради този несретник Алфред. — Погледна момичето до огъня. — Запомни, Пилар, няма нищо по-отегчително от верността и себеотдаването.

Тя му се усмихна. Той продължи, стоплен от присъствието й, от нейната младост и силното й женско излъчване.

— Ами Джордж, какво е Джордж? Дърво, препарирана риба, торба с газове, лишена от мозък и цел. И на всичкото отгоре — стиснат! А Дейвид? Винаги е бил глупак, глупак и мечтател. Маминото синче — това беше Дейвид. Единственото разумно нещо, което направи, беше да се ожени за тази солидна и уравновесена жена. — Той удари по ръба на стола. — Хари е най-добрият от тях. Добрият стар Хари — пълен е с пороци, но и с живот!

Пилар се съгласи:

— Той ми е симпатичен. Смее се високо и отмята глава назад. Да, много ми харесва.

Старецът я погледна.

— Харесва ти, нали, Пилар? Хари винаги е имал успех с жените. Също като мен. — Той се засмя. — Аз си поживях добре — от всичко по много.

— В Испания имаме поговорка, която казва така: „Вземи каквото искаш и плати за него — така повелява Бог!“

Саймън одобрително тупна по облегалката на креслото.

— Това ми хареса. Точно така. Вземи каквото искаш… Това съм правил цял живот — вземал съм каквото искам.

Изведнъж гласът на Пилар прозвуча високо и ясно:

— И плащали ли сте за това?

Той прекъсна смеха си, изправи гръб и я загледа:

— Какво беше това, което каза?

— Попитах дали сте платили за това, дядо?

Възрастният човек бавно отвърна:

— Всъщност… не знам… — И като удари с длан по креслото, внезапно извика гневно: — Как смееш да ми говориш така, как смееш?

Тя каза:

— Просто се чудех.

Ръката с ветрилото беше неподвижна, очите й бяха тъмни и тайнствени. Тя седеше с отметната назад глава, явно съзнавайки силата на присъствието си, на своята женственост.

Саймън гневно продължи:

— Ах, ти, дяволско изчадие…

Тя каза меко:

— Но вие ме харесвате, дядо, харесва ви да седя тук при вас, нали?

— Да, наистина, отдавна не съм усещал присъствието на младо и красиво същество като теб… Много добре ми действа, стопля старите ми кости… Освен това ти си моя плът и кръв. Браво на Дженифър, тя май се оказа най-добра от цялата пасмина.

Пилар седеше и се усмихваше.

— Не си мисли, че ме заблуждаваш — каза Саймън. — Много добре знам защо седиш и слушаш старческото ми бръщолевене. Пари, все тези пари… Или искаш да ми кажеш, че обичаш стария си дядо?

— Не, не ви обичам. Но ви харесвам, много ви харесвам. И това е истина, повярвайте ми. Мисля, че сте били голям грешник, но и това ми харесва. Вие сте по-истински от другите в този дом. И разказвате интересни неща, пътували сте много и животът ви е бил изпълнен с приключения. Ако аз бях мъж, бих искала да съм като вас.

— Вярвам ти, че е така. Говори се, че сме имали циганска кръв в жилите си. Не че това си личи у децата ми, освен у Хари, но се е проявила и у теб. Когато трябва обаче, мога да бъда и търпелив, да знаеш. Веднъж чаках петнайсет години, за да си отмъстя на човек, който ми стори зло. Това е характерна черта за нашето семейство — ние не забравяме. Отмъщаваме си, дори и да чакаме години за това. Един ме измами, и аз чаках петнайсет години за моя шанс и тогава нанесох удара си. Направо го разорих, изтрих го от лицето на земята.

Той тихо се засмя.

— Това в Южна Африка ли беше? — попита Пилар.

— Да, страхотна страна.

— Били ли сте там след това?

— Върнах се там за пет години, след като се ожених. Това беше за последно.

— Но преди това? Били сте там много години, нали?

— Да.

— Разкажете ми!

Той заразказва, а Пилар слушаше, като пазеше лицето си от огъня.

Изведнъж старецът каза:

— Почакай, ще ти покажа нещо.

Предпазливо се изправи и като се подпираше на бастуна си, закуца през стаята. Отвори големия сейф и я повика с ръка.

— Ето, погледни ги, почувствай ги, остави ги да се изсипят между пръстите си. — Той погледна учуденото й лице и се засмя: — Знаеш ли какво е това? Диаманти, дете, диаманти!

Тя се наведе и каза:

— Но това са просто малки камъчета.

Саймън се засмя.

— Не са шлифовани. Така ги вадят от земята.

Пилар недоверчиво попита:

— Ако ги шлифоват, ще станат ли истински диаманти?

— Разбира се.

— И ще блестят?

— Ще блестят.

Тя възкликна по детски:

— О, не мога да повярвам!

Старецът се забавляваше.

— Това е самата истина.

— А ценни ли са?

— Доста. Трудно е да се каже, преди да ги шлифоват, но тази купчинка струва няколко хиляди лири.

Пилар възкликна:

— Няколко… хиляди… лири?

— Да, девет или десет хиляди. Нали виждаш, големички са.

— Защо не ги продадете тогава?

— Защото искам да си ги имам тук.

— А всичките тези пари?

— Нямам нужда от тях.

— А, ясно. — Момичето беше впечатлено. — Защо не ги дадете да ги обработят и да ги направят красиви?

— Защото ги предпочитам такива. — Лицето му стана мрачно. Той се обърна и заговори на себе си: — Те ме връщат назад, само като ги докосна, само като ги почувствам с пръсти, всичко се връща — слънцето, миризмата на саваната, воловете, старият Еб и момчетата, вечерите…

На вратата се почука леко.

Саймън нареди:

— Сложи ги обратно в сейфа и затвори вратата. — После извика: — Влез.

Хорбъри влезе почтително и тихо.

— Чаят е сервиран долу, сър.