Агата Кристи
Коледата на Поаро (44)

VII

Полицейският началник Сагдън пое дълбоко дъх:

— Или аз полудявам, или всички останали са луди! Това, което казахте, госпожо Лий, са абсолютни глупости. Това е лудост!

Тя извика:

— Казах ви, че ги чух да се бият вътре, чух и стареца да вика, когато му прерязаха гърлото, а от стаята не излезе никой, нито пък имаше някой вътре!

Еркюл Поаро каза:

— И през цялото това време сте мълчали.

Лицето на Хилда Лий беше пребледняло, но тя твърдо изрече:

— Да. Защото ако ви бях казала какво е станало, щяхте да си помислите само едно — че съм го убила аз…

Детективът поклати глава:

— Не. Не сте го убили вие. Убил го е синът му.

Стивън Фар извика:

— Кълна се в Бога, че не съм го докосвал!

— Не вие — каза Поаро. — Той имаше и други синове!

Хари каза:

— Какво, по дяволите…

Джордж се вцепени. Дейвид прокара ръка върху очите си. Алфред примигна няколко пъти.

Поаро поясни:

— През първата нощ, когато дойдох тук, нощта на убийството, аз видях призрак. Това беше призракът на мъртвия. Когато за пръв път видях Хари Лий, бях озадачен. Имах чувството, че съм го виждал и преди. После го огледах внимателно, разбрах колко прилича на баща си и си казах, че това е породило чувството, че съм го виждал. Но вчера един мъж, който седеше срещу мен, отметна главата си назад и се изсмя — и тогава разбрах на кого ми напомня Хари Лий. И тогава открих в едно друго лице чертите на мъртвия. Нищо чудно, че старият Тресилиън се е почувствал объркан, когато е отварял вратата не на двама, а на трима мъже, които си приличат. Не се учудвам и на признанието му, че бърка хората, когато в къщата има трима души, които могат да минат за един и същи човек! Същото телосложение, същите жестове (особено потриването на брадичката), същият навик да се смеят с отметната назад глава, същият орлов нос. И все пак приликата невинаги се е забелязвала лесно, защото третият мъж е имал мустак. — Той се наведе напред. — Човек понякога забравя, че и полицаите са хора, че те имат жени и деца, майки — направи пауза — и бащи… Да си припомним репутацията, с която се е ползвал Саймън Лий тук — човек, който е разбил сърцето на жена си заради връзки с други жени. Един син, който не е роден в бащиното си легло, може да наследи доста неща. Може да наследи чертите на баща си и дори неговите жестове. Може да наследи горделивостта му, неговото търпение и отмъстителната му природа! — Гласът му се извиси: — През целия си живот, Сагдън, вие не сте забравили злото, което вашият баща ви е причинил. Според мен вие сте решили да го убиете преди много време. Вие сте роден в съседното графство, недалеч оттук. Несъмнено вашата майка с парите, които е получила от Саймън Лий, е успяла да намери съпруг, който да стане баща на нейното дете. Не ви е било трудно да започнете работа в полицията и да чакате вашия шанс. Един полицейски служител има отлична възможност да извърши престъпление и да остане ненаказан.

Лицето на Сагдън беше побеляло като платно. Той каза:

— Вие сте луд! Аз не бях в къщата, когато той беше убит.

Поаро поклати глава.

— Не, вие сте го убили, преди да напуснете къщата първия път. Никой не го е виждал жив след вашето тръгване. Било е толкова лесно. Саймън Лий ви е очаквал, да, само че той никога не ви е викал. Вие сте му позвънили и сте му говорили нещо за някакъв опит за грабеж. Казали сте му, че ще минете малко преди осем под претекст, че събирате пожертвувания. Той не е подозирал нищо. Не е знаел, че сте му син. Дошли сте и сте му разказали една история за подменени диаманти. Той е отворил сейфа си и ви е показал, че истинските диаманти са там. Вие сте се извинили, отишли сте с него до камината и в момент, когато той не е очаквал, сте прерязали гърлото му, като сте запушили устата му с ръка, за да не извика. Било е детска игра за мъж с вашата физика. След това сте напуснали сцената. Взели сте диамантите. Направили сте купчина от столове и маси, лампи и чаши и сте увили около тях много тънко въже или връв, която сте донесли навита около тялото си. Носели сте шише с кръвта на прясно заклано животно, към която сте добавили известно количество натриева сол. Напръскали сте с нея обилно наоколо, като сте добавили още натриева сол към локвата кръв, изтекла от Саймън Лий. Запалили сте огъня, за да може тялото да запази топлината си. След това сте пуснали двата края на въженцето да висят през отвора на прозореца. Излезли сте от стаята и сте превъртели ключа отвън. Това е било много важно, защото никой, при никакви обстоятелства, не е трябвало да влиза в стаята. После сте излезли и сте скрили диамантите в миниатюрната градинка. Ако някой ги откриеше там по-късно, те само щяха да насочат подозрението в желаната посока — към членовете на семейството. Малко преди девет и петнайсет вие се връщате и като се покатервате по стената под прозореца, дърпате въженцето. Това събаря внимателно подредената от вас пирамида. Мебели и порцелан се стоварват с трясък. Вие отново навивате въженцето около себе си. Имали сте и още едно изобретение! — Той се обърна към останалите: — Помните ли как всеки от вас описа предсмъртния вик на жертвата по различен начин? Вие, господин Лий, го описахте като вик на човек в смъртна агония. Вашата съпруга и Дейвид Лий използваха един и същи израз — като душа в ада. Госпожа Дейвид Лий пък каза точно обратното — като човек, лишен от душа. Изрече, че било нещо нечовешко, животинско. Най-близо до истината беше Хари Лий. Той каза, че приличало на клане на прасе. Знаете ли онези дълги розови балони с изрисувани по тях лица, които се наричат „Умиращо прасе“ и които се продават по панаирите? Когато се изпуска въздухът от тях, те издават неистов вой. Това, Сагдън, е бил най-великият ви номер. Поставили сте такъв балон в стаята. Отворът му е бил запушен с клечка, но тази клечка е била завързана за въженцето. Когато сте дръпнали въженцето, клечката е изскочила и балонът е започнал да изпуска въздух. Като капак на падащите мебели е дошъл и писъкът на „Умиращото прасе“.

Той още веднъж се обърна към останалите:

— Разбирате ли сега какво е вдигнала Пилар Естравадос? Сагдън се е надявал да стигне навреме, за да прибере спукания балон, преди някой да го забележи. Все пак го е взел от Пилар достатъчно бързо в качеството си на полицейски служител. Но си спомнете, че той изобщо не спомена за това пред никого. Сам по себе си това е един особено подозрителен факт. Научих от Магдалин и го попитах за това. Той беше подготвен. Беше отрязал парченце от гумената чантичка на господин Лий и ми показа това заедно с една дървена клечка. В общи линии те отговаряха на същото описание — парченце гума и дървена клечка. И те не означаваха, както помислих тогава, абсолютно нищо! Но аз не можех веднага да проумея всичко и да си кажа: „Те не означават нищо, значи не са могли да бъдат там, а Сагдън лъже…“ Не, по най-глупавия начин продължих да търся обяснение за тях. И едва когато видях мадмоазел Естравадос да си играе с балон, който се спука, и я чух да вика, че онова, което е намерила в стаята на Саймън Лий сигурно е било спукан балон, разбрах истината. Сега виждате как всичко си идва на мястото, нали? Неправдоподобната борба, която е необходима, за да установи фалшив час на смъртта; заключената врата — за да не може никой да намери трупа по-рано; викът на умиращия човек. Сега престъплението придобива своята логичност. Но от момента, когато Пилар Естравадос извика на глас своето откритие, тя се превърна в заплаха за убиеца. И ако думите й са били чути от него (нещо напълно възможно, защото тя извика силно и прозорците бяха отворени), то тя несъмнено се е оказала в голяма опасност. Тя вече веднъж беше поставила на изпитание убиеца, казвайки, когато говореше за стария господин Лий: „Сигурно е бил много симпатичен на младини.“ И бе добавила, обръщайки се директно към Сагдън: „Като вас.“ Тя изрече това буквално и Сагдън го знаеше. Нищо чудно, че той почервеня и почти се задави. Било е толкова неочаквано, при това изключително опасно. Надявал се е след това да прикачи на нея вината, но това се е оказало неочаквано трудно, тъй като внучка на дядо си, лишена от наследство, тя явно не е имала мотив за престъплението. По-късно, когато чува от къщата как тя извиква за балона, той се решава на отчаяни мерки. Нагласил е онзи капан, докато сме обядвали. За щастие като по чудо не успя…

Настана мъртва тишина. После Сагдън попита тихо:

— Кога разбрахте?

Поаро отвърна:

— Не бях сигурен дотогава, докато не донесох изкуствен мустак и не го наложих върху портрета на Саймън Лий. Тогава от картината вече ме гледаше вашето лице.

Сагдън каза:

— Дано да изгние душата му в ада! Доволен съм, че го направих!