Агата Кристи
Коледата на Поаро (38)

I

Алфред Лий изрече с въздишка:

— По-добре е, отколкото си мислех!

Току-що се бяха върнали от обявяване резултатите от разследването.

Там беше и господин Чарлтън, адвокат от старото поколение, който ги придружи до дома им. Той рече:

— А, казах ви, че процедурата ще е съвсем формална. Налага се удължаване на срока, за да може полицията да събере повече сведения.

Джордж Лий каза раздразнено:

— Всичко е толкова неприятно, толкова неприятно! Положението, в което се намираме, е ужасно! Самият аз съм убеден, че това престъпление е дело на маниак, който по някакъв начин се е промъкнал в къщата. Този Сагдън се е заинатил като магаре на мост. Полковник Джонсън трябваше да повика на помощ хора от Скотланд Ярд. Тези местни полицаи изобщо не ги бива. Дебелоглав народ. Ами да вземем например този Хорбъри! Чувам, че имал доста тъмно минало, но полицията не предприема нищо по този въпрос.

Адвокатът възрази:

— А според мен Хорбъри има задоволително алиби за въпросния период от време. Алиби, което полицията прие.

— И защо? — горещеше се Джордж. — На тяхно място щях да приема подобно алиби с голяма резервираност! Съвсем естествено е всеки престъпник да се сдобие с алиби! Полицията има задължението да го разнищи — стига, разбира се, да знаят какво да правят.

— Е — рече господин Чарлтън, — според мен не е наша работа да учим полицията какво да прави, нали така? Те са доста компетентни.

Джордж поклати глава с дълбоко съмнение.

— Трябваше да повикат хора от Скотланд Ярд. Изобщо не съм доволен от този Сагдън — може да е много усърден, но му липсва интелигентност.

— Знаете ли, не мога да се съглася с вас — настоя адвокатът. — Сагдън е свестен човек. Не обича много да си придава тежест, но винаги стига до целта.

Лидия каза:

— Уверена съм, че полицията прави всичко, което е по силите им. Господин Чарлтън, да ви предложа ли чаша шери?

Той й благодари, но отказа питието. После прочисти гърлото си и се зае да чете завещанието пред всички членове на семейството.

Прочете го с удоволствие, като отдели специално внимание на сложните юридически фрази, явно наслаждавайки се на тяхната заплетеност.

Приключи четенето, свали очилата си, избърса ги и изпитателно огледа събралите се.

Хари Лий се обади:

— Тези адвокатски изрази са малко трудносмилаеми. Защо не ни го предадете с по-прости думи?

— Но, моля ви — възмути се господин Чарлтън, — това си е съвсем обикновено завещание.

Хари каза:

— Боже мой, представям си тогава сложните!

Адвокатът му отправи укорителен поглед:

— Основните моменти от завещанието са съвсем прости. Половината от собствеността на господин Лий се наследява от неговия син господин Алфред Лий, а другата половина се разпределя между останалите му деца.

Хари се изсмя с неприятен глас, а после каза:

— Както винаги Алфред пак излезе късметлия! Половината от състоянието на баща ми! Щастливо кученце си ти, а, Алфред?

Алфред почервеня. Лидия каза рязко:

— Алфред беше верен и предан син на баща си. От години управлява имота му и се е нагърбвал с цялата отговорност.

— О, разбира се, Алфред винаги е бил послушното момченце! — иронично изрече Хари.

Алфред отвърна с рязък тон:

— Ти трябва да се смяташ за щастливец, Хари, че баща ми изобщо ти е оставил нещо!

Брат му отметна назад глава и се изсмя.

— Щеше много да се радваш, ако ме беше лишил изобщо, нали? Винаги си ме мразил.

Господин Чарлтън се покашля. Той беше свикнал към подобни неприятни сцени, които се разиграваха след прочитането на завещания. Възнамеряваше да се измъкне, преди семейната свада да приеме по-сериозни размери. Измърмори:

— Струва ми се… че… ъ-ъ-ъ… аз изпълних задължението си…

Хари попита остро:

— Ами Пилар?

Адвокатът се покашля отново, като този път това прозвуча извинително.

— Ъ-ъ-ъ… госпожица Естравадос не е упомената в завещанието.

Хари каза:

— Тя няма ли да получи дела на майка си?

Господин Чарлтън обясни:

— Ако сеньора Естравадос беше жива, тя, разбира се, щеше да наследи баща си наравно с вас, но тъй като е мъртва, нейният дял ще бъде разделен между вас.

Пилар изрече бавно със своя колоритен южняшки глас:

— Значи за мен няма нищо?

Лидия се намеси бързо:

— Мила моя, семейството ще се погрижи за това, разбира се.

Джордж Лий се обади:

— Ще можете да живеете тук, при Алфред. Нали, Алфред? Ние… вие сте наша племенница… ъ-ъ-ъ… наш дълг е да се грижим за вас.

Хилда изрече:

— Ще ни бъде приятно Пилар да е сред нас.

Хари настоя:

— Тя трябва да получи своя дял. Трябва да получи частта на Дженифър.

Господин Чарлтън измърмори:

— Трябва наистина… ъ-ъ-ъ… да тръгвам. Довиждане, госпожо Лий. Винаги можете да ме потърсите, ако има нещо…

Той набързо се измъкна. Богатият му опит му подсказа, че са налице всички необходими съставки за една семейна свада.

Когато вратата се затвори след него, Лидия се обади с ясния си глас:

— Съгласна съм с Хари. Смятам, че Пилар има право на дял. Това завещание е правено много години преди смъртта на Дженифър.

— Глупости — възрази Джордж. — Разсъждаваш много дилетантски, Лидия. Законът си е закон и ние трябва да го съблюдаваме.

Магдалин се обади:

— Наистина е неприятно и ние много съжаляваме за Пилар, но Джордж е прав. Така е, законът си е закон.

Лидия се изправи и хвана Пилар за ръката.

— Мила моя, това сигурно е много неприятно за вас. Защо не ни оставите, докато обсъдим въпроса?

Тя поведе девойката към вратата.

— Не се притеснявайте, скъпа Пилар — каза. — Оставете на мен.

Момичето бавно напусна стаята. Лидия затвори вратата и се върна.

Настъпи кратка пауза, докато всеки си поеме дъх, и тогава битката избухна с пълна сила.

Хари каза:

— Винаги си бил голяма скръндза, Джордж.

Той отвърна:

— Във всеки случай никога не съм живял на чужд гръб, нито съм бил пройдоха!

— Що се отнася до живеенето на чужд гръб — и ти не си по-добър! През всичкото това време си висял на шията на татко.

— Ти, изглежда, забравяш, че заемам отговорен пост, който…

— Отговорен пост, хайде, де! Ти си един надут плондер!

Магдалин изпищя:

— Как смеете!

Хилда се обади:

— Не можем ли да обсъдим това по-спокойно?

Лидия я погледна с благодарност.

Дейвид изрече с неочаквана ярост:

— Трябва ли да вдигаме такъв шум за едни пари!

Магдалин му рече злобно:

— Много е хубаво да се правим на възвишени! Само че няма да се откажете от своя дял, нали? И вие искате тези пари точно толкова, колкото всеки друг от нас! Това е само поза!

Дейвид каза със сподавен глас:

— Значи смятате, че трябва да се откажа? Питам се…

Хилда отсече:

— Разбира се, че не трябва. Защо се държим като деца? Алфред, вие сте главата на семейството…

Той като че ли се пробуди от някакъв сън.

— Моля за извинение. Всички крещите в един глас! Това… това ме обърква.

Лидия се обади:

— Хилда току-що го каза — защо трябва да се държим като деца? Нека да обсъдим това спокойно и разумно, едно по едно. Алфред ще говори пръв, защото е най-възрастният. Какво мислиш, Алфред? Как да постъпим с Пилар?

Той изрече бавно:

— Тя трябва да остане при нас, разбира се. И ще й отпуснем издръжка. Не виждам как може да има претенции към парите, които е трябвало да наследи майка й. Да не забравяме, че тя не е Лий. Тя е испанска поданичка.

— Колкото до претенциите — да, съгласна съм — каза Лидия. — Но ми се струва, че тя има морални претенции. Според мен вашият баща, независимо че дъщеря му се е омъжила за испанец против неговата воля, е признал, че тя има равни права с вас. Джордж, Хари, Дейвид и Дженифър е трябвало да делят по равно. Дженифър почина миналата година. Сигурна съм, че когато баща ви е повикал господин Чарлтън, той е искал да включи и Пилар в едно ново завещание. Сигурно е щял да й припише поне майчиния й дял. Възможно е да е искал да й остави и много повече от това. Да не забравяме, че тя е единствената му внучка. Според мен единственото, което можем да направим, е да се постараем да поправим несправедливостта, която и самият ви баща се е готвел да поправи.

Алфред изрече:

— Добре казано, Лидия! Аз направих грешка. Съгласен съм Пилар да получи дела на Дженифър.

Лидия каза:

— Ваш ред е, Хари.

Хари отговори:

— Както знаете, и аз съм съгласен. Мисля, че Лидия представи нещата много добре, за което съм й много благодарен.

Тя изрече:

— Джордж?

Лицето на Джордж беше цялото червено. Той занарежда:

— В никакъв случай! Това е направо смешно! Ще й предоставим дом и прилична издръжка, за да си купува рокли. Това й стига.

— Значи отказваш да се съгласиш?

— Да, отказвам.

— И е съвсем прав — обади се Магдалин. — Не е честно да очаквате от него подобно нещо! Като се има предвид, че Джордж е единственият член от семейството, който е постигнал нещо на този свят, смятам, че е позорно баща му да му остави толкова малко!

Лидия каза:

— Дейвид?

Дейвид изрече вяло:

— О, мисля, че си права. Грозно е да се караме толкова за това.

Хилда се обади:

— Права сте, Лидия. Просто е несправедливо!

Хари се огледа:

— Е, всичко е ясно. От семейството Алфред, аз и Дейвид сме за предложението. Джордж е против. Мнозинството печели.

Джордж отсече:

— Тук няма мнозинство-малцинство. Имам си дял и той си е само мой. Няма да се разделя и с едно пени от него!

— Така е — подкрепи го Магдалин.

Лидия се обади остро:

— Щом това е мнението ви — ваша работа. Останалите ще компенсираме вашия дял.

Тя ги огледа и те я подкрепиха с кимване.

— Алфред има най-голям дял. Той трябва да се бръкне най-много — изрече Хари.

Алфред отвърна:

— Виждам, че си на път да оттеглиш първоначалното си безпристрастно предложение.

Хилда рече твърдо:

— Хайде да не започваме отново! Лидия ще каже на Пилар какво сме решили. Подробностите ще уточним по-късно. — После добави: — Питам се къде ли са господин Фар и мосю Поаро?

Алфред отвърна:

— По пътя към полицията оставихме Поаро в селото. Каза, че имал да направи важна покупка.

Хари попита:

— А той защо не дойде за резултатите от разследването? Трябваше да е там!

Лидия отвърна:

— Навярно е знаел, че няма да кажат нищо важно. Кой е там в градината? Полицейският началник Сагдън или господин Фар!

Усилията на двете жени се увенчаха с успех и семейното съвещание приключи. Лидия тихо каза на Хилда:

— Благодаря ви, Хилда. Радвам се, че ме подкрепихте. Знаете ли, бяхте истинска опора за мен.

Тя замислено изрече:

— Странно как парите променят хората!

Другите бяха напуснали стаята и двете жени бяха сами.

Лидия каза:

— Да, дори и Хари, макар предложението да излезе от него! И моят клет Алфред — той е настроен толкова патриотично и не иска парите на Лий да отидат в испанска поданичка.

Хилда изрече с усмивка:

— Смятате ли, че ние, жените, стоим над тези неща?

Лидия отвърна, като сви рамене:

— Е, все пак парите не са наши, нали? Това вероятно променя нещата.

Хилда замислено отбеляза:

— Странно дете е Пилар. Питам се какво ли ще стане с нея?

Лидия въздъхна.

— Радвам се, че ще бъде независима. Да живее тук и да получава само една издръжка едва ли щеше да я удовлетвори. Тя е твърде горда и бих казала, с твърде чуждестранен нрав. — После добави: — Веднъж донесох няколко прекрасни скъпоценни камъка — сини лаписи — от Египет. Там, на слънце и сред пясъците, техният топъл син цвят изглеждаше чудесно. Когато обаче ги донесох тук, синьото не беше вече същото. Превърнаха се просто в сини мъниста с мътен цвят.

— Да, разбирам… — отвърна другата жена.

Лидия рече любезно:

— Толкова ми е приятно, че най-сетне можах да опозная вас и Дейвид. Радвам се, че дойдохте.

Хилда въздъхна:

— О, колко пъти съжалявах през последните няколко дни, че го направихме!

— Зная. Сигурно сте… Но знаете ли, Хилда, този удар като че ли не засегна Дейвид толкова, колкото можеше да се очаква. Имам предвид, че той е толкова чувствителен и можеше да го съкруши напълно. Всъщност след убийството той като че ли изглежда по-добре…

Лицето на Хилда придоби тревожно изражение:

— Значи и вие сте го забелязали? В известен смисъл това е ужасно… Но, о, Лидия, това наистина е така!

Тя помълча, припомняйки си това, което съпругът й беше казал предната нощ. Беше изрекъл развълнувано, отметнал назад кичура над челото си:

„Хилда, нали си спомняш Тоска? Когато Скарпия е мъртъв и Тоска запалва свещи до главата и краката му? Помниш ли думите й? «Сега мога да му простя…» Това именно изпитвам и аз за татко. Разбирам, че през всичките тези години не съм бил в състояние да му простя, а всъщност съм искал… Ала сега вече у мен няма злоба. Тя е заличена. И чувствам — о, чувствам, че от плещите ми е паднал голям товар.“

Тя му бе отвърнала, борейки се с внезапно появилия се страх:

„Защото е мъртъв ли?“

„Не, ти не разбираш. Не защото е мъртъв, а защото моята глупава детинска омраза към него е мъртва…“

В момента Хилда разсъждаваше върху тези думи. Искаше да ги повтори пред другата жена, но инстинктът я възпря.

Тя последва Лидия и двете излязоха от гостната в преддверието.

Там беше Магдалин, която стоеше до масичката, а в ръката си държеше малък пакет. Когато ги забеляза, подскочи. После каза:

— О, това трябва да е важната покупка на мосю Поаро. Преди малко го видях да я оставя тук и си помислих какво ли може да е.

Погледна едната, после другата и се изсмя, но очите й останаха нащрек, опровергавайки престорената безгрижност на думите й.

Лидия повдигна вежди:

— Отивам да се измия за обяд.

Магдалин изрече, все още с онзи престорен детински глас, който обаче не успяваше да прикрие отчаянието:

— Трябва да погледна вътре!

Разви малко от хартията, извика и се втренчи в това, което държеше.

Двете жени се спряха. Те също погледнаха. Магдалин каза озадачено:

— Изкуствени мустаци. Но… но защо?

Хилда изрази предположение:

— Маскиране? Но…

Лидия довърши вместо нея:

— Но мосю Поаро си има такива прекрасни мустаци!

Магдалин започна да опакова мустаците отново:

— Не разбирам. Това е… лудост. Защо са му притрябвали на мосю Поаро изкуствени мустаци?