Агата Кристи
Коледата на Поаро (37)

V

Алфред Лий каза:

— Значи приемате, мосю Поаро?

Той вдигна към устата си ръката, която леко трепереше. Кафявите му очи пламтяха трескаво. Той леко заекваше, докато говореше. Лидия, която мълчаливо стоеше наблизо, го наблюдаваше загрижено.

Алфред заекна:

— Вие не знаете… не м-м-можете да си представите какво означава това за мен… Уб-б-биецът на баща ми трябва да бъде открит.

Детективът го предупреди:

— Понеже ме уверявате, че сте го обмислили добре — да, приемам. Но сте наясно, господин Лий, че връщане назад няма. Аз не съм куче, което господарят му изпраща на лов, а после го вика обратно, защото не харесва дивеча, който вдига!

— Естествено… естествено… Всичко е готово. Стаята ви е готова. Можете да останете, колкото пожелаете…

Поаро изрече със сериозен глас:

— Няма да е за дълго.

— А? Какво казахте?

— Казах, че няма да е за дълго. При това престъпление кръгът е толкова стеснен, че няма да е необходимо прекалено дълго време, за да се открие истината. Според мен краят вече се вижда.

Алфред се вторачи в него и извика:

— Невъзможно!

— Ни най-малко, фактите сочат горе-долу в една посока. Има само нещо, което трябва да се установи. Когато това стане, истината ще изплува.

Алфред изрече недоверчиво:

— Искате да кажете, че знаете?

Поаро се усмихна.

— О, да. Зная.

Алфред прошепна:

— Баща ми… баща ми… — И се извърна настрани.

Детективът рече делово:

— Имам две молби, мосю Лий.

Алфред отвърна приглушено:

— Каквото поискате, каквото поискате.

— В такъв случай първо бих искал да поставите портрета на баща ви като млад в стаята, която бяхте така добър да отредите за мен.

Алфред и Лидия го зяпнаха. Мъжът успя да изрече:

— Портрета на баща ми? Но защо?

Поаро махна с ръка:

— Как да ви кажа? Той ще ме вдъхновява!

Лидия остро попита:

— Да не смятате, мосю Поаро, да разрешите загадката чрез ясновидство?

— Нека да кажем, мадам, че освен очите на тялото възнамерявам да използвам и очите на ума.

Тя сви рамене. Той продължи:

— След това, мосю Лий, бих искал да узная истинските обстоятелства, при които е починал вашият зет Хуан Естравадос.

Лидия попита:

— Необходимо ли е?

— Искам всички факти, мадам.

Алфред каза:

— Хуан Естравадос се скарва с друг мъж заради жена и го убива в едно кафене.

— Как го е убил?

Алфред погледна умоляващо към Лидия. Тя каза с безизразен глас:

— Промушил го е с нож. Хуан Естравадос не бил осъден на смърт, понеже е бил предизвикан. Починал в затвора.

— Дъщеря му знае ли за това?

— Струва ми се, че не.

Алфред отвърна:

— Не, Дженифър никога не й е разказвала за това.

— Благодаря ви.

Лидия изрече:

— Да не би да мислите, че Пилар — о, но това е нелепо!

Поаро помоли:

— А сега, мосю Лий, бихте ли ми казали някои факти за вашия брат — мосю Хари Лий?

— Какво искате да знаете?

— Чувам, че бил смятан за позор в семейството. Защо?

Лидия се обади:

— Това е толкова стара история, че…

Алфред я прекъсна, като цялото му лице пламна:

— Ако искате да знаете, мосю Поаро, той открадна голяма сума пари, като подправи подписа на баща ми върху един чек. Баща ми, естествено, нищо не каза. На Хари винаги му е имало нещо. Навличал си е беди по целия свят. Винаги молеше за пари, за да се измъкне от някакво положение. Бил е и в затвори тук и там.

Жена му възрази:

— Но ти не си сигурен във всичко това, Алфред.

Алфред изрече ядосано, като ръцете му трепереха:

— Хари е нехранимайко! Това е той! И винаги е бил такъв!

— Виждам, че не се обичате много — отбеляза детективът.

Алфред отвърна:

— Той мамеше баща ми, мамеше го по най-позорен начин!

Лидия въздъхна — мимолетна въздишка на нетърпение. Поаро я чу и я изгледа. Тя каза:

— Ако можеха да се намерят тези диаманти. Сигурна съм, че решението е в тях.

Поаро каза:

— Но те са намерени, мадам.

— Какво?!

Той изрече любезно:

— Намерени са във вашата миниатюрна градинка на Мъртво море…

Лидия извика:

— В моята градинка? Колко невероятно!

— Наистина ли, мадам?