Агата Кристи
Коледата на Поаро (31)

III

— Вас търсех, мосю Поаро.

Сагдън се извини и пое обратно към къщата. Хилда се загледа след него и каза:

— Не знаех, че е с вас. Мислех, че е при Пилар. Изглежда симпатичен човек, доста е внимателен.

Гласът й беше приятен, нисък и успокояващ. Поаро попита:

— Казахте, че сте търсели мен?

Тя наведе глава.

— Да. Мисля, че вие можете да ми помогнете.

— С удоволствие, мадам.

— Вие сте много интелигентен човек, мосю Поаро. Забелязах го снощи. Има неща, които, струва ми се, ще разберете съвсем лесно. Бих искала да проявите разбиране към моя съпруг.

— Да, мадам?

— Не бих се обърнала за това към господин Сагдън. Той не би разбрал. Вие сте различен.

Детективът се поклони.

— Поласкан съм, мадам.

Тя продължи спокойно:

— От много години моят съпруг, още откакто се оженихме, е в положението на, бих казала, психически инвалид.

— А!

— Когато човек страда от силна физическа болка, това е мъчително, но постепенно болката отминава, раната зараства, костта се възстановява. Може да остане известна слабост, някой белег, но това е всичко. Моят съпруг, мосю Поаро, е станал жертва на огромна психическа травма в най-уязвимата си възраст. Той е обожавал майка си и е видял нейната смърт. Вярвал е, че баща му носи моралната отговорност за нейната смърт. И досега не се е възстановил напълно от този шок. Ненавистта към баща му съвсем не е преминала. Аз успях да убедя Дейвид да дойдем тук за Коледа — заради него — исках тази психическа рана да зарасне. Сега обаче разбирам, че идването ни тук е било грешка. Саймън Лий реши да се забавлява, като сложи пръст в старата рана. Това беше… Това беше нещо много опасно…

Поаро попита:

— Да не би да искате да ми кажете, мадам, че вашият съпруг е убил баща си?

— Искам да ви кажа, мосю Поаро, че съвсем лесно би могъл да го направи… Ще ви кажа и това — че не го е направил! Когато свекър ми е бил убит, неговият син свиреше „Погребалния марш“. Желанието за убийство е било в душата му. Преминавало е през неговите пръсти и се е удавяло във вълните на звуците — това е истината.

Поаро помълча минута-две, а после каза:

— А каква е вашата присъда за отминалата драма, мадам?

— Имате предвид смъртта на Саймън Лий?

— Да.

Хилда изрече бавно:

— Познавам добре живота, за да зная, че не може да се съди за един случай по неговите външни признаци. По всичко изглежда, че вината изцяло е била на Саймън Лий и че той се е отнасял с жена си по един ужасен начин. Същевременно смятам съвсем искрено, че съществува известна покорност, известно предразположение към мъченичество, което е в състояние да предизвика най-лошите инстинкти в определен тип хора. Той, предполагам, би се държал различно с жена с по-силен характер. Него са го дразнели покорността и сълзите.

Поаро кимна:

— Вашият съпруг каза снощи: „Майка ми никога не се е оплаквала.“ Вярно ли е това?

Хилда Лий припряно отвърна:

— Естествено, че не е! През цялото време се е оплаквала на Дейвид! Стоварила е цялото бреме на своето нещастие върху неговите плещи. Той е бил много млад — прекалено млад, за да понесе всичко!

Поаро я изгледа замислено. Тя се изчерви и прехапа устни. Той каза:

— Разбирам.

Тя рече остро:

— Какво разбирате?

Той отвърна:

— Разбирам, че сте били майка за съпруга си, докато всъщност сте искали да му бъдете жена.

Тя се извърна.

В този момент Дейвид Лий излезе от къщата и тръгна към тях.

— Хилда, какъв прекрасен ден, нали? — възкликна. — Почти като пролет.

Той се приближи. Главата му бе вдигната гордо, кичур руса коса падаше на челото му, сините му очи сияеха. Изглеждаше удивително млад, почти момче. От него се излъчваше някаква момчешка сила. Еркюл Поаро сдържа дъха си…

Дейвид каза:

— Хайде да слезем до езерото, Хилда.

Тя се усмихна, хвана го за ръката и двамата се отдалечиха.

Поаро още гледаше след тях, когато тя се обърна и му хвърли бърз поглед. Той долови за миг някаква тревога — а не беше ли страх?

Докато бавно вървеше към другия край на терасата, Поаро измърмори:

— Както винаги, аз пак станах изповедник! И тъй като жените по-често ходят да се изповядват, затова и те дойдоха при мен тази сутрин. Дали още някой ще ги последва?

Когато стигна края на терасата и се обърна, разбра, че въпросът му вече има своя отговор. Към него се приближаваше Лидия Лий.