Агата Кристи
Коледата на Поаро (24)

XIII

Еркюл Поаро я изгледа с интерес. Беше длъжен да признае, че съпругите на братята Лий представляваха интересен материал за изучаване. Интелигентността и грациозността на Лидия, закачливото поведение на Магдалин, а сега — усещането за солидна сила, което се излъчваше от Хилда. Тя беше, забеляза той, по-млада отколкото старомодната й прическа и облеклото й я правеха да изглежда. Косите й бяха кестеняви, а кафявите й очи искряха от доброта. Беше симпатична жена.

Полковник Джонсън говореше с най-любезния си тон:

— … голямо бреме за всички вас — казваше той. — От съпруга ви, госпожо Лий, разбрах, че за пръв път сте в Горстън Хол?

Тя кимна.

— Познавахте ли преди това вашия свекър?

Хилда отвърна с приятния си глас:

— Не. Ние се оженихме малко след като Дейвид напуснал дома си. Той никога не е искал да има нещо общо със семейството си. До този момент не бях се срещала с нито един от тях.

— Как стана така, че дойдохте тук?

— Моят свекър изпратил писмо до Дейвид. В него споменал за напредналата си възраст и желанието си да събере всичките си деца за Коледа.

— И вашият съпруг прие поканата?

Хилда отвърна:

— Боя се, че той прие по мое настояване. Аз… аз не оцених правилно ситуацията.

Поаро се намеси с въпрос:

— Ще бъдете ли така любезна да обясните малко повече, мадам? Струва ми се, че вие можете да ни кажете нещо ценно.

Тя веднага се извърна към него:

— Тогава още не бях виждала моя свекър и не знаех истинските му мотиви. Предположих, че е стар и самотен и че наистина иска да се сдобри с децата си.

— А какъв е бил истинският му мотив според вас, мадам?

Жената се поколеба за миг, после бавно изрече:

— За мен няма съмнение, никакво съмнение, че всъщност моят свекър съвсем не е искал помирение, а да разпали вражда.

— По какъв начин?

Хилда отвърна тихо:

— Беше му забавно да дразни най-низките инстинкти на човешката природа. У него имаше — как да се изразя? — нещо дяволско. Искаше да противопостави всеки от семейството на останалите.

Джонсън попита:

— И успя ли?

— О, да. Успя.

Поаро каза:

— Вече научихме, мадам, за сцената, разиграла се този следобед. Доколкото разбрах, тя не е била никак приятна.

Хилда Лий кимна.

— Ще ни я опишете ли — колкото се може по-достоверно?

Тя се замисли за миг.

— Когато влязохме, моят свекър говореше по телефона.

— С адвоката си, така ли?

— Да, той предлагаше господин… господин Чарлтън, струва ми се, не си спомням името му, да дойде при него, тъй като искал да направи ново завещание. Старото вече не било актуално.

Детективът попита:

— Помислете добре, мадам. Според вас господин Лий нарочно ли е искал да чуете този разговор или е било чиста случайност?

Хилда Лий отвърна:

— Почти съм сигурна, че беше нарочно.

— И целта му е била да всее смут и съмнения сред вас?

— Да.

— Което означава, че може изобщо да не е искал да променя завещанието си?

Тя позабави отговора си.

— Не, струва ми се, че тази част от разговора не беше случайна. Може наистина да е искал да направи ново завещание, но просто му е доставило удоволствие да го подчертае.

— Мадам — каза Поаро, — аз не съм официално лице и както се досещате, моите въпроси не са такива, каквито би ви задал някой английски служител на закона. Но имам огромното желание да разбера как би изглеждало според вас новото завещание. Разбирате, че ме интересува не какво знаете, а какво мислите по въпроса. Слава Богу, жените винаги по-бързо оформят мнението си.

Хилда Лий се усмихна леко.

— Нямам нищо против да ви кажа какво мисля. Сестрата на мъжа ми, Дженифър, се омъжила за испанец, Хуан Естравадос. Нейната дъщеря, Пилар, току-що пристигна тук. Тя е много симпатично момиче, освен това е и единствената внучка в семейството. Старият господин Лий беше във възторг от нея. Според мен той искаше да й остави значителна сума пари. Вероятно в предишното си завещание й е бил оставил малко или почти нищо.

— Познавахте ли сестрата на мъжа си?

— Не, никога не съм я виждала. Доколкото зная, съпругът й е загинал при трагични обстоятелства скоро след сватбата. Самата Дженифър е починала преди година. Пилар е останала сираче. Затова и господин Лий я повикал да живее при него в Англия.

— А останалите членове на семейството? Как я посрещнаха те?

Хилда отвърна тихо:

— Струва ми се, че тя стана симпатична на всички. Приятно е присъствието на млад и жизнен човек в къщата.

— А на нея харесва ли й да е тук?

— Не зная. Сигурно тук й се струва чуждо и неприветливо — все пак тя идва от по-южни земи, от Испания.

Джонсън каза:

— Е, в момента едва ли е толкова приятно и в Испания. А сега, госпожо Лий, да чуем вашия разказ за разговора от днешния следобед.

Поаро промърмори:

— Много се извинявам за отклонението.

Хилда Лий каза:

— След като моят свекър приключи с телефонния си разговор, той се обърна към нас, изсмя се и каза, че сме били много сериозни. След това заяви, че е уморен и че ще си ляга рано. Никой не бивало да го безпокои тази вечер. Каза, че искал да се чувства добре за коледния ден. Нещо подобно. После… — Тя сви вежди, мъчейки се да си припомни. — Струва ми се, че спомена нещо от рода на това, че трябва да имаш голямо семейство, за да можеш истински да почувстваш Коледа, а след това заговори за пари. Каза, че поддръжката на дома щяла да му струва по-скъпо за в бъдеще. Заяви на Джордж и Магдалин, че ще трябва да правят икономии. На нея й каза, че ще трябва сама да си шие дрехите — доста старомоден възглед според мен. Нищо чудно, че тя се ядоса… Спомена, че жена му шиела много добре.

Поаро попита внимателно:

— Това ли е всичко, което каза за нея?

Хилда се изчерви.

— Направи язвителна забележка за ума й. Моят съпруг много я е обичал и това го разстрои. И тогава изведнъж господин Лий започна да крещи на всички. От дума на дума ставаше все по-зле. Мога да допусна, разбира се, как се е чувствал…

Поаро я прекъсна внимателно:

— Как се е чувствал?

Тя обърна спокойния си поглед към него.

— Бил е разочарован, разбира се. Защото няма внуци, искам да кажа момчета, които да продължат рода. Това явно го е мъчело от доста време. И изведнъж нервите му не издържат и той изкарва яростта си върху своите синове — наричайки ги схванати баби или нещо подобно. Съжалих го в този момент, защото разбрах колко е била накърнена гордостта му.

— И после?

— После всички си тръгнахме.

— И повече не го видяхте?

Тя кимна.

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Бях при съпруга си в стаята с пианото. Той свиреше.

— И после.

— Чухме да се обръщат маси и столове на горния етаж, да се троши порцелан — някаква жестока борба. А след това онзи ужасен вик, когато са му прерязвали гърлото…

Поаро попита:

— Толкова ли беше ужасен викът? Беше ли — той направи кратка пауза — „като душа в ада“?

Хилда Лий отвърна:

— По-лошо от това!

— Какво искате да кажете, мадам?

— Беше сякаш човек, който няма душа… Имаше нещо нечовешко, нещо животинско…

Поаро попита:

— Значи това е вашата присъда, мадам?

Тя вдигна ръка — реакция на внезапно обзелата я мъка. Сведе поглед и се загледа в пода.