Агата Кристи
Коледата на Поаро (2)

II

Пилар седеше притисната до прозореца и си мислеше колко странно миришеха англичаните. Поне досега това я беше впечатлило най-много — миризмите бяха съвсем различни. Нямаше миризма на чесън, нямаше прах, дори парфюмът се усещаше съвсем леко. Тук, в купето, въздухът беше застоял и студен, усещаха се серният мирис на влаковете, миризмата на сапун и на нещо съвсем неприятно, което сякаш идваше от лисичата яка на едрата дама до нея. Пилар лекичко пое въздух и долови мириса на молци. Какъв странен вкус, тя никога не би употребила подобен парфюм.

Дочу се свирка, някой извика гръмогласно и влакът потегли с тласък, изнизвайки се бавно от гарата. Ето че тръгнаха, тя вече пътуваше.

Сърцето й заби по-силно. Щеше ли да бъде наред всичко? Дали щеше да успее да осъществи плана си? Нямаше как да не успее, беше премислила всичко толкова внимателно, беше готова за всяка изненада. Разбира се, че щеше да успее, трябваше да успее!

Ъгълчетата на червените й устни се извиха нагоре. Устните й изведнъж изразиха жестокост, като дете или котенце — устни, които съзнават собствените си желания и все още не познават милосърдието.

Огледа се с неприкрито детско любопитство. Всички тези хора в купето изглеждаха толкова смешни. Пустите му англичани, всички имаха вид на богаташи с тези дрехи и с тези обувки! Англия беше богата страна, това беше ясно, но не беше весела, да, никак не беше весела.

Виж, мъжът в коридора беше хубав. Бронзовият загар на лицето, аристократичният нос, широките рамене — всичко й допадаше. С абсолютно неприсъща на английските й връстнички бързина Пилар усети, че мъжът й се възхищава. Без да го погледне открито, вече знаеше колко пъти я е погледнал и по какъв начин.

За нея това бяха просто факти и тя ги приемаше, без да влага определен интерес или чувства. В нейната родина мъжете гледаха жените така, без да се стараят да го прикрият. След кратко колебание реши, че мъжът не е англичанин.

„Изглежда твърде жизнен, твърде реален за англичанин — реши. — Но пък е със светла коса. Сигурно е американец.“ Приличаше й на герой от филмите за Дивия Запад.

По коридора премина шафнерът.

— Обяд, моля, първи обяд! Моля, заемете местата си за първи обяд.

Спътниците на Пилар извадиха билетите си и всички се отправиха към ресторанта. В купето внезапно стана безлюдно и тихо.

Пилар веднага затвори прозореца, който сивокосата, приличаща на фелдфебел дама от отсрещния ъгъл държеше отворен, и като се разположи удобно на мястото си, се загледа навън към северните предградия на Лондон. Чу, че зад гърба й вратата на купето се плъзна, но не се обърна. Това можеше да бъде само мъжът от коридора и тя прекрасно знаеше, че влиза, за да я заговори.

Тя продължи да гледа замислено през прозореца. Стивън Фар каза:

— Искате ли да отворя прозореца?

— Напротив, аз току-що го затворих.

Тя говореше английски почти съвършено, долавяше се само лек акцент.

„Какъв чудесен глас, слънчев и топъл, като лятна нощ“ — помисли си Стивън.

На свой ред Пилар си каза: „Харесвам гласа му, толкова е силен и дълбок. Наистина е много привлекателен.“

— Влакът е претъпкан — отбеляза той.

— О, да, наистина. Хората напускат Лондон. Сигурно защото е толкова мрачно там.

Пилар не беше израснала с мисълта, че е престъпление да се разговаря с непознати мъже във влака. Възпитанието й повеляваше да бъде внимателна, като всяко младо момиче, но в него нямаше категорични забрани.

Ако Стивън бе израснал в Англия, той сигурно би се въздържал да заговори непознато младо момиче. Но той беше общителен и намираше за съвсем естествено да общува с всекиго, стига да има желание за това.

Той се засмя чистосърдечно и каза:

— Лондон е ужасно място, нали?

— Да, наистина, изобщо не ми харесва.

— На мен също.

Пилар добави:

— Вие не сте англичанин, нали?

— Британски поданик, но съм от Южна Африка.

— Това обяснява всичко.

— И вие ли сега идвате от чужбина?

Тя кимна:

— Да, от Испания.

Мъжът я погледна с интерес.

— От Испания, така ли? Значи сте испанка?

— Наполовина. Майка ми беше англичанка. От нея научих английски.

— Какво ще кажете за войната?

— Ужасно нещо, много тъжно. Има много разрушения.

— Вие на чия страна сте?

Политическите симпатии на Пилар бяха доста мъгляви. В нейното село никой не бе обръщал голямо внимание на войната.

— Тя е много далече от нас, нали разбирате? Кметът, естествено, е служител на правителството и симпатизира на Франко, свещеникът също, но повечето хора са толкова заети със земята и гроздето, че не им остава време да се занимават с това.

— Значи около вас не е имало битки?

Пилар кимна и добави:

— Когато обаче пътувах из страната с кола, видях много разрушения. Една бомба падна и взриви кола, а друга разруши цяла къща. Беше много вълнуващо.

Стивън Фар се усмихна накриво.

— Значи така ви се е сторило?

— Е, беше неприятно — обясни тя, — защото аз трябваше да продължа, а шофьорът на нашата кола беше убит.

— И това не ви ли разстрои?

Големите тъмни очи го погледнаха учудено.

— На всеки му идва времето, нали? Дори и да идва неочаквано, така от небето — буф! — то си е смърт като всяка друга. Сега си жив, утре те няма — така е в живота.

Стивън се засмя.

— Е, трудно бих ви нарекъл пацифистка.

— Как бихте ме нарекли? — Непознатата дума явно я обърка.

— Прощавате ли на неприятелите си, сеньорита?

Пилар поклати глава.

— Аз нямам неприятели. Но ако имах…

— Ако имахте?

Той я наблюдаваше, впечатлен от красивата и жестока извивка на устните й. Тя мрачно отсече:

— Ако имах неприятели, ако някой ме мрази и аз го мразя, щях да му прережа гърлото ей така…

Изразително замахна с ръка. Жестът беше толкова рязък и груб, че Стивън се отдръпна.

— Вие сте една кръвожадна млада особа.

Пилар попита съвсем хладнокръвно:

— А вие какво бихте направили с вашите неприятели?

Той се втренчи в нея, понечи да каже нещо, после се засмя.

— Просто се чудя. Наистина се чудя!

Тя неодобрително отбеляза:

— Но сигурно… сигурно вие знаете.

Мъжът стана сериозен, пое си въздух и тихо каза:

— Да, знам.

След това, като бързо смени тона си, попита:

— Какво ви накара да дойдете в Англия?

Пилар мрачно отвърна:

— Ще живея при английските си роднини.

— Разбирам.

Той се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Опита се да си представи какви са тези роднини, как ли ще я приемат, опита се да я види в компанията на някое сдържано английско семейство край коледната трапеза.

Момичето попита:

— Как е, хубаво ли е в Южна Африка?

Той заговори за Южна Африка. Тя слушаше с щастливото изражение на дете, на което разказват приказка. Нейните наивни и прями въпроси го забавляваха. Той не устоя на изкушението и наистина превърна разказа си в нещо като вълшебна приказка.

Завръщането на останалите обитатели на купето сложи край на това преживяване. Той стана, погледна я с усмивка и излезе в коридора.

На вратата, докато се обръщаше да даде път на една възрастна дама, погледът му се спря на етикета на чуждестранен плетен куфар, явно нейния. Той прочете името й — госпожица Пилар Естравадос — и когато продължи към адреса, очите му се разшириха от изненада, която премина в нещо друго — Горстън Хол, Лонгдейл, Адълсфийлд.

Той се обърна към момичето, но погледът му вече беше различен — объркан и подозрителен. Застана навън в коридора, запали цигара и се смръщи.