Агата Кристи
Коледата на Поаро (17)

VI

Униформен полицай им отвори вратата и отдаде чест. Сагдън пресече преддверието и каза:

— Радвам се, че дойдохте, сър. Нека влезем в кабинета на господин Лий, тук, наляво. Бих искал да ви запозная със случая в общи линии. Много странна история.

Той ги въведе в малка стая от лявата страна. Вътре имаше телефон и голямо бюро, отрупано с документи. Край стените бяха подредени рафтове с книги.

Префектът каза:

— Сагдън, това е мосю Еркюл Поаро. Може би сте чували за него. Случи се, че той ми беше на гости. Полицейски началник Сагдън.

Поаро се поклони леко и изгледа човека срещу себе си — висок мъж с квадратни рамене и военна стойка. Носът му беше прав, челюстта издаваше упоритост, а над нея процъфтяваше кестеняв мустак. Сагдън издържа погледа му. Поаро се беше втренчил в неговите мустаци — тяхната пищност явно го впечатляваше.

Сагдън каза:

— Разбира се, че съм чувал за вас, господин Поаро. Вие сте идвали насам преди няколко години, ако добре си спомням. Смъртта на господин Бартоломю Стрейндж. Случай на никотиново отравяне. Не беше в моята околия, но знам всичко по случая.

Полковник Джонсън нетърпеливо се намеси:

— И така, Сагдън, да чуем фактите. Ясен случай, казвате?

— Да, сър, недвусмислено убийство. Гърлото на господин Лий е прерязано. Докторът казва, че били прекъснати вените. Но цялата работа е много странна.

— Какво искате да кажете?

— Бих искал първо вие да чуете моята версия, сър. Ето историята: този следобед, около пет часа, господин Лий ми се обади в участъка в Адълсфийлд. Гласът му звучеше някак особено по телефона. Помоли ме да дойда при него в осем, като особено подчерта времето и изрично ми каза да съобщя на иконома, че идвам по повод на някаква полицейска благотворителност.

Полковникът вдигна поглед.

— Търсел е подходящ претекст, за да ви вкара в къщата?

— Точно така, сър. Господин Лий е важна личност и аз се отзовах на молбата му. Дойдох малко преди осем и казах, че търся помощи за полицейското сиропиталище. Икономът отиде при господин Лий и се върна да ми каже, че той ще ме приеме. След това ми показа пътя до стаята на господин Лий, разположена на първия етаж, точно над трапезарията.

Сагдън млъкна, пое дъх и продължи да докладва с официален тон:

— Господин Лий седеше до камината, облечен в халат. Когато икономът излезе и затвори вратата, той ме помоли да седна до него. След това колебливо ми каза, че искал да ме уведоми за грабеж. Попитах го какво е откраднато. Той отговори, че има всички основания да подозира, че от сейфа му били откраднати диаманти (мисля, че каза необработени диаманти) на стойност няколко хиляди лири.

— Диаманти значи! — възкликна полковникът.

— Да, сър. Аз му зададох обичайните въпроси в такива случаи, но отговорите му бяха някак несигурни. Накрая той ми каза: „Трябва да разберете, Сагдън, че може и да греша.“ Аз му казах: „Не разбирам, сър. Диамантите или липсват, или не. Друго положение няма.“ А той ми отговори: „Диамантите липсват, но е твърде възможно това да е някаква глупава шега.“ Прозвуча ми доста странно, но си замълчах. Той продължи: „Трудно ми е да обясня в подробности, но накратко положението е следното — според мен само двама души биха могли да ги вземат. Единият може да го е направил на шега. Ако са взети от другия, значи са откраднати.“ Аз попитах: „Какво точно искате да направя, сър?“ Той веднага отговори: „Искам да излезете оттук и да се върнете след около половин час, не, малко по-късно, да речем към девет и петнайсет. Тогава ще мога да ви кажа дали са ме ограбили или не.“ Това ми се стори доста тайнствено, но аз се съгласих и излязох.

Полковник Джонсън изкоментира:

— Много любопитно. Какво ще кажете, Поаро?

Поаро попита:

— Мога ли да знам, господин Сагдън, какви бяха вашите заключения?

Полицаят поглади брада и внимателно отговори:

— Е, хрумнаха ми няколко хипотези, но накрая реших, че се отнася за следното. И дума не може да става за някаква шега. Диамантите са откраднати. Старият джентълмен просто не знаеше кой го е направил. Сигурно е казал истината, че подозира двама души, от които единият е вероятно от прислугата, а другият — член на семейството.

Поаро одобрително кимна.

— Tres bien. Това обяснява много добре поведението му.

— Оттук и желанието му да се върна по-късно. Той е смятал междувременно да проведе разговор с въпросните хора. Имал е намерение да им каже, че полицията е информирана за случая, но ако откраднатото се върне, той би могъл да потули работата.

Полковникът попита:

— Какво щеше да стане, ако подозираният отречеше кражбата?

— Сигурно е възнамерявал да даде ход на полицейското следствие.

Полковникът сбърчи чело и засука мустак. После продължи с въпрос:

— А защо не е провел този разговор, преди да ви извика?

— Не, не, сър — поклати глава Сагдън. — Нали виждате, ако беше го направил, щеше да излезе, че блъфира. Няма да е убедително. Заподозреният може да си каже, старецът няма да извика полиция, дори и да подозира. Но ако господин Лий му каже, че вече е уведомил полицията, става ясно, че работата е сериозна и той трябва да реши дали да върне камъните. Още повече икономът е щял да потвърди, че аз току-що съм си тръгнал.

— М-да, разбирам — съгласи се Джонсън. — Имате ли някакви подозрения, Сагдън, кой може да е този „член на семейството“?

— Не, сър.

— И няма никакви улики?

— Нищо, сър.

Джонсън поклати глава.

— Да продължим.

Полицейският началник отново си възвърна официалния тон:

— Върнах се в къщата точно в девет и петнайсет. Тъкмо се канех да позвъня, когато чух вик отвътре, след което настъпи голяма суматоха. Натисках звънеца няколко пъти и дори чуках с чукчето в продължение на три-четири минути. Когато най-сетне прислужникът отвори, разбрах, че се е случило нещо. Той трепереше целият, сякаш щеше да припадне всеки момент. Успя да ми каже на пресекулки, че господин Лий е бил убит. Аз изтичах на горния етаж и заварих в стаята на господин Лий ужасна бъркотия. Без съмнение там е имало голяма борба. Саймън Лий лежеше пред камината с прерязано гърло сред локва кръв.

Полковникът изведнъж каза:

— Не би могъл да го направи сам, нали?

Сагдън поклати глава.

— Невъзможно, сър. Всичко беше с краката нагоре, обърнати мебели, изпочупен порцелан и украшения, а в стаята нямаше и следа от бръснач или нож, с които би могъл да го извърши.

Джонсън замислено изрече:

— Да, звучи логично. Имаше ли някого в стаята?

— Почти цялото семейство, сър. Просто стояха.

Джонсън отново попита:

— Някакви предположения, Сагдън?

Полицейският началник бавно заговори:

— Лоша работа, сър. Според мен трябва да е някой от семейството. Не виждам как външен човек може да го направи и да избяга навреме.

— А прозореца? Затворен ли беше или беше отворен?

— Прозорците са два. Единият беше затворен и залостен. Другият беше отворен десетина сантиметра отдолу, но залостен в това положение с болт. Аз го пробвах и той не помръдна, явно стои така от години. Освен това стената отвън е гладка и няма пълзящи растения. Не виждам как някой би могъл да излезе оттам.

— Колко врати има стаята?

— Само една. Тя е в края на коридора. Вратата беше заключена отвътре. Когато другите чули шума от борбата и предсмъртния вик на стареца и изтичали горе, наложило се да я разбият, за да влязат вътре.

— И кого намерили в стаята?

— Никого, сър. Единствено стареца, убит само преди няколко минути.