Агата Кристи
Коледата на Поаро (14)

III

В осем без петнайсет на вратата се позвъни.

Тресилиън отиде да отвори. Когато се върна в кухнята, намери там Хорбъри да прибира чашите за кафе.

— Кой беше? — попита той.

— Полицейският началник, господин Сагдън. Внимавай какво правиш!

Хорбъри бе изтървал една от чашите.

— Как можа! — скара му се икономът. — Единайсет години съм ги мил, без да счупя нито една! А сега ти си пъхаш носа, където не ти е работата, и погледни какво става.

— Съжалявам, господин Тресилиън, наистина съжалявам — заизвинява се Хорбъри и челото му се покри с пот. — Просто не знам как се случи. Значи полицейският началник беше на входа?

— Да, господин Сагдън.

Прислужникът прокара език по бледите си устни.

— И какво искаше?

— Събираше волни пожертвования за полицейското сиропиталище.

— О! — Прислужникът изправи рамене и попита с по-естествен глас: — И получи ли нещо?

— Аз занесох книгата на господин Лий и той ми каза да поканя началника при него, и да поднеса шери на масата.

— По това време на годината всички просят — отбеляза Хорбъри. — Старият дявол обаче е щедър, независимо от проклетията си.

Тресилиън изрече с достойнство:

— Господин Лий винаги е бил щедър.

Хорбъри кимна.

— И това му е най-добрата черта в характера. Е, аз ще тръгвам.

— На кино ли?

— Сигурно. До скоро, господин Тресилиън.

Той излезе през вратата, водеща към помещенията на прислугата.

Икономът погледна часовника над вратата. После отиде в трапезарията и подреди салфетките. След като се увери, че всичко е както трябва, той удари малкия гонг в преддверието. С отзвучаването на последния звук по стълбите слезе полицейският началник. Сагдън беше едър мъж с привлекателна външност, който се движеше, съзнавайки значимостта на положението си. Тъмносиньото му сако беше закопчано догоре.

Той дружелюбно каза:

— Струва ми се, че тази нощ ще замръзне. И по-добре, времето напоследък не е според сезона.

Тресилиън поклати глава:

— От влагата ревматизмът ми се обажда.

Полицаят каза, че ревматизмът е болезнено страдание, и икономът го изпрати до вратата.

Старецът пусна резето и бавно се върна в преддверието, като прокара ръка по челото си и въздъхна. После бързо изправи гръб, щом видя Лидия да влиза във всекидневната. След нея по стълбите слезе и Джордж Лий.

Макар и готов отдавна, икономът изчака и Магдалин, която беше последна от гостите, да влезе в гостната, след което сам се появи и обяви:

— Вечерята е сервирана.

Тресилиън беше познавач на дамското облекло. Той винаги забелязваше и коментираше наум облеклата на дамите, докато обикаляше около масата с гарафа в ръка.

Госпожа Алфред, забеляза той, си беше сложила новата рокля от тафта на бели и черни цветя. Доста дързък модел, който едва ли би стоял добре на всяка, но на нея й отиваше много. Роклята на госпожа Джордж определено беше от модна къща, единствен модел. Сигурно струваше доста. Интересно как господин Джордж беше платил за това — той никак не обичаше да харчи пари, никак. А сега госпожа Дейвид — чудесна жена, но не знаеше как да се облича. За нейната фигура най-доброто щеше да бъде гладко черно кадифе. Кадифето на фигури, при това яркочервено, беше лош избор. За госпожица Пилар пък нямаше значение какво носи — с нейната фигура и коса тя винаги щеше да изглежда добре. И все пак бялата й рокличка беше твърде евтина. Но господин Лий щеше да се погрижи за това. Беше се привързал към нея, наистина чудесно. Щом зърне някое по-младо лице, и край!

— Бяло или червено? — почтително прошепна Тресилиън в ухото на господин Джордж. Забеляза, че Уолтър, сервитьорът, отново поднася гарнитурата преди соса. Колко пъти му го беше повтарял!

Икономът обиколи със суфлето. Установи, че интересът му към тоалетите на дамите и недоволството му от Уолтър са някак механични; тази вечер гостите бяха мълчаливи. Всъщност не беше точно така — господин Хари вдигаше шум за двайсет, не, не господин Хари, това беше господинът от Южна Африка. Другите също говореха, но някак си на приливи и отливи. Всички изглеждаха някак странно.

Ето, господин Алфред направо имаше вид на болен. Сякаш беше в шок или нещо подобно. Ровеше разсеяно в чинията си, без да се храни. Жена му явно беше разтревожена. Все поглеждаше скришом към него. Лицето на господин Джордж беше силно зачервено и той направо поглъщаше храната. Щеше да получи удар някой ден, ако не внимаваше. Жена му нищо не ядеше, сигурно пак беше на диета. Само госпожица Пилар си хапваше с удоволствие и се смееше с господина от Южна Африка, а той явно беше хлътнал по нея до уши. Двамата поне нямаха грижи!

Господин Дейвид? Тресилиън направо беше разтревожен за него. Приличаше на майка си. И все още младееше, но беше доста нервен — ето, събори чашата си.

Тресилиън я отмести и бързо попи малката локвичка. Готово. Дейвид сякаш не забеляза нищо, само гледаше напред с пребледняло лице.

Интересно, Хорбъри също пребледня, когато чу, че полицейският началник е дошъл в къщата. Сякаш…

Икономът се стресна. Уолтър беше съборил една от крушите от подноса. Днешните сервитьори не ги биваше за нищо! Мястото им беше в обора!

Той обиколи масата с портвайна. Даже и господин Хари изглеждаше отнесен тази вечер. Непрекъснато поглеждаше към господин Алфред. Те никога не се бяха обичали. Е, господин Хари винаги е бил любимецът на баща им и това дразнеше брат му. Господин Лий никога не бе обръщал голямо внимание на господин Алфред. Колко жалко, той беше толкова привързан към баща си.

Ето, госпожа Алфред вече стана и се понесе край масата. Чудесна кройка имаше тази нейна рокля от тафта. И наметалото също й отиваше. Беше много елегантна жена.

Икономът тръгна към кухнята, като остави мъжете с портвайна в трапезарията. После поднесе кафето в гостната. Четирите дами седяха и мълчаха.

Той отново излезе. Тъкмо влизаше в кухнята, когато чу да се отваря вратата на трапезарията. Дейвид Лий тръгна през преддверието към всекидневната.

Тресилиън отново се прибра в кухнята. Там прочете едно конско на Уолтър, но той не се впечатли много.

Старият иконом остана сам и уморено приседна.

Беше потиснат. Беше навечерието на Коледа, а наоколо имаше само напрежение и тревога. Нещо не беше наред!

Той с усилие се надигна и отиде да прибере чашите от кафето. В стаята нямаше никого; само Лидия стоеше полускрита зад завесата на прозореца и се взираше навън.

От съседната стая се чу пианото.

Господин Дейвид свиреше. Но защо „Погребалния марш“? Да, това беше. Наистина нещо не беше наред.

Той отново се прибра в кухнята.

И тогава чу шума отгоре — трошене на порцелан, обръщане на мебели, поредица от трясъци и глухи удари.

„Велики Боже! — помисли си Тресилиън. — Какво ли прави горе господарят? Какво ли става там?“

И после се чу вик, ясен и силен. Ужасяващ и пронизителен писък, който се задави в гъргорене.

Икономът застина за момент като парализиран, после изтича в преддверието и се заизкачва по широката стълба. Там вече тичаха и други. Викът беше разтревожил цялата къща.

Те тичаха по стълбата, после по извитата й част, покрай нишата със статуите, бели и призрачни, направо към дъното на коридора, където беше вратата на Саймън Лий. Господин Фар и госпожа Дейвид вече бяха там. Тя се беше облегнала на стената, а той натискаше дръжката.

— Вратата е заключена! — повтаряше той. — Вратата е заключена!

Хари Лий го измести и на свой ред натисна дръжката.

— Татко! — извика той. — Отвори!

Вдигна ръка и всички се заслушаха в настъпилата тишина. Никой не отговори. От стаята не се чуваше нито звук.

На входната врата се позвъни, но никой не обърна внимание.

Стивън Фар каза:

— Налага се да разбием вратата. Няма друг начин.

— Няма да е лесно — поясни Хари. — Тези врати са доста солидни.

Те заблъскаха, но напразно. Накрая взеха една от дъбовите пейки и я използваха като таран. Вратата най-после поддаде, с последен трясък пантите се откъртиха и тя падна в стаята.

За миг всички се струпаха на вратата. Надали някой от тях щеше да забрави тази гледка…

Стаята приличаше на бойно поле. Навсякъде се виждаха обърнати тежки мебели, строшени китайски вази. В средата на килима, пред буйния огън в камината, лежеше Саймън Лий в локва кръв. Кръвта беше оплескала всичко, съвсем като в кланица.

Всички поеха въздух и двама проговориха един след друг. Макар и странно, но и двете реплики бяха цитати.

Дейвид Лий каза:

— Господ забавя…

Лидия прошепна на пресекулки:

— Кой би помислил, че старецът ще има толкова много кръв.